Нора Робъртс
Принцът плейбой (13)

Епилог

Бе спала цяло денонощие. Чак след двадесет и четири часа Хана разбра, че доктор Франко, личният лекар на Бисетови, й бе дал приспивателно.

Събуди се отпочинала и сърдита. И, колкото и да не й се искаше да си признае, всичко я болеше.

Докторът се суети още един цял ден около нея, като мърмореше с внимателния си, но неумолим тон за синините и ожулванията й. Тъй като заповедите да бъде държана в леглото бяха дошли от Негово Кралско Височество, нито лекарят, нито пациентката имаха друг избор, освен да се подчиняват.

Тя се оплакваше. Макар често да имаше посетители, се побъркваше от бездействие. Рийв донесе новината от управлението на МОС, новина, която би трябвало да я зарадва. Организацията на Дебок бе разбита. Хана бе получила своето повишение.

Тя се мусеше в леглото и мечтаеше да избяга.

Ив бе тази, която най-после й помогна да го стори вечерта, когато бе Коледният бал.

— Будна си. Чудесно.

— Разбира се, че съм будна. — Хана се размърда, схваната след два дни в леглото. От това, че ребрата още я боляха при докосване, й ставаше само по-нервно. — Полудявам.

— Сигурна съм. — Ив се усмихна и седна на ръба на леглото. — И няма да те притеснявам, като отново ти приказвам колко сме ти благодарни всички ние за всичко, което си направила. Само ще ти дам последните нареждания на доктор Франко.

— Ох, спести ми ги.

— Които са да станеш, да се облечеш и да танцуваш до зори.

— Какво? — Хана скочи и съвсем леко трепна от болката. — Мога да стана? Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Ето. — Стана и вдигна халата на Хана. — Облечи това. Фризьорката ми ще дойде всеки момент и първо тя ще направи върху теб своята магия.

— Магия — въздъхна Хана и вдигна ръка към косата си. — В момента по-скоро чудо. Ив, колкото и да ми се иска да стана и да тръгна, не мисля, че балът е най-добрата идея.

— Прекрасна идея. — Ив й помогна да си облече халата и се наведе да помирише букета гардении на нощното шкафче. — От Бенет ли са?

— Да. — Хана си позволи да докосне восъчнобелите цветчета с върховете на пръстите си. — Донесе ги тази сутрин. Не съм го виждала много. — Отърси се от настроението и завърза колана си. — Знам колко сте заети всички с тези пресконференции и публични изявления, за да се разчисти цялата тази бъркотия.

Ив вдигна вежди. Реши да не й казва, че през цялата първа нощ Бенет не бе мръднал от леглото й. Бе достатъчно романтична, за да иска да ги остави сами да се открият.

— Като говорим за бъркотия, трябва да видиш източното крило. Хана… — Въздъхна дълбоко и я хвана за двете рамене. — Ще те притесня. Знам, че е било задача, ала каквито и причини да са те довели при нас, ти ни донесе мир. Няма нищо, което мога да кажа или направя, за да ти се отплатя за това. Моето дете… — Поусмихна се. — Мариса и това тук са в безопасност. Знам какво беше решил да направи Дебок.

— Вече всичко свърши, Ив.

— Да. — Ив сериозно я целуна по двете бузи. — Дължа ти живота си и живота на всички, които обичам. Ако има нещо, което мога да направя, каквото и да е, само трябва да ми кажеш. И говоря като твоя приятелка и като съпруга на престолонаследника на Кордина.

— Нека го оставим зад гърба си и да вървим напред. Ив, аз никога не съм можела да създавам и да задържам приятелства. Бих искала да мисля, че това се е променило.

Ив се вгледа в жената, която едва бе започнала да опознава.

— Аз имам две сестри, една рождена и друга, която получих от Александър. — Протегна й ръка. — Бих искала да имам три.

— Ваше Височество. — На вратата се появи една от младите прислужнички. — Моля за извинение, но мадам Фрисут е тук.

— Прекрасно. — Ив хвана Хана под ръка. — Подготви се за преображение.

 

 

Наистина бе преображение, мислеше Хана, докато се разглеждаше в огледалото. Косата й, накъдрена диво като на циганка, бе хваната с два лъскави гребена. Роклята блестеше и се спускаше от шията до глезените. Бе си сложила умело грим, така че синините по раменете и лицето й бяха скрити.

Всичко, което й трябваше, бяха стъклени пантофки, помисли тя и се засмя. Още илюзия. Ала ако това щеше да бъде последната й нощ с Бенет, щеше да я приеме. Нямаше да има никакви съжаления, когато часовникът удареше дванадесет.

В балната зала вече свиреше музика. Хана влезе безшумно, какъвто й бе навикът, и огледа целия този блясък. Огледалата бяха излъскани, за да отразяват великолепието от рокли и скъпоценности. Свещниците светеха като звезди. Всичко бе в блестящо сребърно и леденосиньо, със спускащи се гирлянди и лъскави топки. Върху десетметрово дърво имаше хиляда кристални ангела, които улавяха светлината.

Той се оглеждаше за нея. Чакаше я. Когато я видя, просто остана без дъх. Двамата, с които говореше, млъкнаха и вдигнаха вежди, когато Бенет се отдалечи, без да каже дума.

Хвана я за двете ръце, докато тя правеше реверанс.

— Боже мой, Хана. — За пръв път през живота езикът му се бе вързал. — Ти си изключителна.

— Това е дело на Ив.

Той бе в бяла униформа, с емблемата на ранга му и с меч от едната страна. Колкото и пъти да си го спомнеше, а тя знаеше, че ще са много, никога нямаше да забрави как изглежда точно в момента.

— Всичко е толкова красиво.

— Сега да. — Бенет обви ръка около кръста й и я завъртя във валс.

 

 

Бе вълшебство, мислеше Хана. Музиката, светлините, огледалата. Часове наред танцуваха заедно, въртяха се из залата, оставили виното и храната на другите. Когато той я изведе на терасата, тя не възрази. Имаше още няколко минути преди полунощ.

Приближи се към парапета да погледне Кордина. Светлините блестяха във весели цветове за празниците. Вятърът носеше пролетна топлина и аромати.

— Омръзва ли ти някога да го гледаш?

— Не. — Бенет застана до нея. — Мисля, че сега означава още повече.

Хана разбираше, но искаше да държи дори духа на Дебок далеч от тях.

— В Англия сигурно е студено и вали. Сутринта може да има сняг, а може и небето да е сиво и тежко. Всички камини са запалени, а ромът е затоплен. Всички готвят пудинги и пуйки, така че навсякъде мирише на Коледа.

— Ние не можем да ти дадем сняг. — Той вдигна ръката й и я целуна. — Ала можем да поръчаме огън и да затоплим ром.

— Няма значение. — Тя пое дълбоко въздух. — Когато си отида у дома, ще си спомням как сме стояли тук, а Коледа почти е била дошла. Ще си спомням, че е миришело на рози и на жасмин.

— Би ли почакала тук за момент?

— Добре.

— Точно тук — повтори Бенет и отново целуна ръката й. — Само за минутка.

Когато тръгна, Хана се обърна да погледне още веднъж към светлините и към морето. След няколко дни щеше да си е у дома и след време Кордина може би щеше да й изглежда като сън. Кордина, помисли тя, но никога Бенет. Вдигна лице към една падаща звезда, ала не посмя да си пожелае.

— Имам нещо за теб.

Хана се обърна с полуусмивка, после долови аромата.

— О, кестени! — Взе със смях пликчето, което й подаде. — И са топли.

— Исках да ти дам нещо от дома.

Тя вдигна очи. Имаше толкова много за казване и нищо, което можеше да се каже. Затова се повдигна на пръсти и го целуна.

— Благодаря ти.

Той я погали по бузата.

— Мислех, че ще почерпиш.

Хана отвори пликчето и със затворени очи вдъхна миризмата.

— Не е ли чудесно? Сега вече имам чувството, че е Коледа.

— Ако Кордина може да бъде достатъчно дом, може би ще останеш.

Тя отвори очи и бързо сведе поглед към пликчето.

— Имам заповед да се върна в края на седмицата.

— Заповед. — Бенет посегна към нея, после се отказа. — Длъжността ти в МОС е важна за теб. — В гласа му прозвуча следа от негодувание. — Чух, че са те повишили.

— Капитан. — Хана прехапа устни. — През повечето време ще работя зад бюро. Ще давам заповеди. — Успя да се усмихне.

— Замисляла ли си се някога да се откажеш?

— Да се откажа?

Този неразбиращ, озадачен поглед го разтревожи. Бе ли възможно тя да не мисли за нищо, освен за дълга си към организацията?

— Ако имаш нещо, с което да го замениш. Вълнението ли те привлича? — Улови в длани лицето й и го обърна към светлината, така че белезите, които й бе оставил Дебок, се видяха в сенките.

— Просто това ми е работата. — Хана пое въздух. — Бенет, ние така и не сме говорили за това, което се случи на яхтата. Не съм ти благодарила, задето спаси живота ми. Сигурно защото съм свикнала сама да се грижа за себе си.

— Бих го убил дори само заради това — промълви той и докосна белега на бузата й. Тя понечи да отстъпи назад, но погледът му я спря. — Не се отдръпвай от мен. Не съм говорил досега, защото Франко настояваше да не те безпокоим. Ала сега, по дяволите, ще го кажа. — Приближи се, за да може Хана да почувства безпокойството му, едва сдържания гняв. — Трябваше да седя и да чакам и да слушам как ти се оправяш с онзи човек. Трябваше да си стоя на мястото, безпомощен, докато ти беше сама с него. И когато нахлух в онази каюта и го видях с насочен към главата ти пистолет, за един отвратителен момент си представих на какво би приличал животът, ако ти не си в него. Така че не се отдръпвай от мен, Хана.

— Няма. — Тя успокои дишането си и сложи ръка върху неговата. — Всичко свърши, Бенет. Най-доброто за всички е да го забравим. Кордина е в безопасност. Твоето семейство е в безопасност. Аз също.

— Няма да приема да рискуваш отново живота си заради когото и да било.

— Бенет…

— Няма. — Той улови косите й в ръце и я целуна, но този път със сила и ярост, които я оставиха без дъх. Овладя се, като си напомни, че има план и смята да го доведе докрай. — Ще опиташ ли тези кестени, или само ще седиш и ще ги миришеш?

— Какво? — Бе стиснала здраво пликчето. Преглътна и отново го отвори. — Сигурна съм, че са чудесни — започна Хана, усетила, че ще запелтечи. — Толкова мило от твоя страна да… — Замълча, когато бръкна вътре и напипа малка кутийка. Изненадано я извади.

— Това е американска традиция. Кутийка със захаросани пуканки вътре с награда. Прииска ми се да ти дам коледния подарък по-рано.

— Винаги съм била твърда да чакам до коледната сутрин.

— Мога да го кажа като заповед. — Бенет отново докосна бузата й. — Бих предпочел да не го правя.

— Е, след като е Коледен бал… — Тя вдигна капачето и за пръв път през живота си усети, че е на път да припадне.

— Беше на баба ми. Трябваше да го преправя, ала за мен означаваше повече да ти дам точно това, отколкото да избера друг от бижутериен магазин. — Докосна косите й, само с върховете на пръстите си. — Тя беше англичанка, като теб.

Пръстенът бе с изумруд, ярък, великолепен, още по-блестящ от диамантите, които го обкръжаваха. Само като го гледаше, и й се завиваше свят.

— Бенет, не мога да приема нещо такова. То принадлежи на вашето семейство.

— Недей да бъдеш дебелоглава. — Той взе пликчето от нея и го остави на парапета. Миризмата на кестени се смеси с летния аромат на рози. — Много добре знаеш, че те моля да се омъжиш за мен.

— Ти… ти се увличаш — заяви Хана и този път наистина отстъпи крачка назад. — Това е заради всичко, което се случи. Ти не мислиш разумно.

— Умът ми никога не е бил по-ясен. — Взе от нея кутийката, извади пръстена и хвърли обвивката настрана. — Тогава ще го направим по моя начин. — Хвана ръката й и надяна пръстена. — Сега мога да те завлека вътре и да оповестя нашия годеж… Или първо можем да поговорим разумно.

— Разумно. — Как така едновременно й се искаше да се смее и да плаче? — Бенет, ти си всичко друго, но не и разумен.

— Обичам те… Нека тогава да е неразумно. — Привлече я в прегръдките си и покри устните й със своите. Усещаше как сърцето й се блъска, чуваше как дъхът й трепери, вкусваше и желанието, и страха й. — Няма да те пусна да си отидеш, Хана, нито сега, нито утре, нито никога. Ще трябва вместо капитан да станеш принцеса. Повярвай ми, това може да бъде не по-малко изтощително.

Магия ли бе това, или мечтите се сбъдваха? Главата й още се въртеше, а тя се опитваше да се върне към здравия смисъл.

— Ти знаеш, че аз не съм жената, на която държеше. Моля те, Бенет, чуй ме.

— Ти за глупак ли ме мислиш? — попита той толкова тихо, че я заблуди, че е спокоен.

— Разбира се, че не. Имах предвид само…

— Замълчи. — Бенет улови лицето й в ръце и по очите му Хана разбра, че бе всичко друго, но не и спокоен. — Мислех, че жената, в която отначало се бях влюбил, е илюзия. — Усмири я, като докосна устни до двете й бузи. — Не бях прав, защото тя е тук, пред мен. Имаше една друга жена, която караше устата ми да пресъхва всеки път, когато я погледнех. — Сега целувките му бяха по-нетърпеливи, по-собственически. — Тя също е тук. Не всеки мъж може да обича две жени и да ги има и двете. А аз ще те имам, Хана.

— Ти вече ме имаш. — Бе почти готова да повярва, че това можеше да бъде реално, да бъде истинско и трайно. — Ала дори ти не можеш да ми заповядаш да се омъжа за теб.

Той вдигна вежди, арогантно и самонадеяно.

— Недей да бъдеш толкова сигурна. Ти веднъж ми каза, че ме искаш. Това лъжа ли беше?

— Не. — Тя опря ръце на гърдите му да запази равновесие. Прекосяваше една граница в живота си, граница, която не позволяваше измами. Бенет й предлагаше възможността да бъде самата себе си, да обича открито и честно. — Не, не беше лъжа.

— Питам те сега дали ме обичаш.

Хана не можеше да говори. Някъде навътре в двореца часовникът започна да бие. Полунощ. Тя броеше ударите и чакаше илюзията да изчезне. После се възцари тишина и Хана все още бе в прегръдките му. Погледна надолу и видя как пръстенът блести на пръста й. Обещание. За цял живот.

— Обичам те и нищо никога не е било по-вярно.

— Сподели моя дом. — Той хвана ръката й с пръстена и притисна устни към дланта й.

— Да.

— И семейството ми.

Тя вплете пръсти в неговите.

— Да.

— И моите задължения.

— От този момент.

Обви ръце около него. Вдигна лице за целувката му. Долу, докъдето й стигаше погледът, Кордина се простираше пред тях и се подготвяше за сън.