Нора Робъртс
Принцът плейбой (9)

Девета глава

Щеше да е сблъсък на воли, състезание за надмощие. По някакъв начин й бе по-лесно да мисли за това, докато устните на Бенет се притискаха към нейните. Той искаше не да прави любов с нея, а да я накаже, дори да я покори. Това, което ги бе довело дотук, бе не желание, а гняв. Хана не можеше да си позволи да го забрави, дори за момент.

И въпреки това целувката не бе жестока. Устните му се движеха върху нейните, горещи и твърди, по-скоро подигравателно, отколкото настойчиво. Ръката върху гърлото й не толкова я заплашваше, колкото я задържаше да не мърда. Стиснатите пръсти й напомняха за силата на ръцете му, които я бяха галили, за да я възбудят и прелъстят.

Тя заповяда на тялото си да лежи неподвижно и отпуснато под неговото, докато чакаше не просто шанса да се бори с него, а шанса да го победи.

Ала кръвта й вече започваше да кипи.

Бенет го знаеше. Бе мъж, който разбираше страстта, желанието, уязвимостта и как едното може да подхрани другото. Бе използвал такива неща и преди, винаги с добро настроение, и за да дава, и за да получава. Сега щеше да ги използва, за да нарани толкова дълбоко, колкото бе наранен самият той.

Жените го бяха смущавали, развеселявали, смайвали и очаровали. Но никоя жена преди Хана не го бе наранявала. Това, че го бе сторила толкова непреднамерено, не от злоба, а спокойно, безстрастно, правеше греха й непростим. За пръв път през живота си Бенет държеше в ръцете си жена с единственото желание да й причини болка.

Или поне така си казваше.

Под халата й имаше само плът. Разбра го още преди да смъкне плата по голото й рамо. Тук имаше сила. Веднъж вече го бе почувствал. Сега почувства и мекотата. И двете му действаха, точно както неговото докосване действаше на нея. Когато тя започна да се бори, той се отмести, така че халатът да се разтвори.

Хана не се паникьосваше лесно, ала сърцето и желанията й изневериха. В момента, в който Бенет плъзна длан по голата й кожа, огънят на удоволствието отвори вратата на страха. На възбудата. На страстта. Тя започна да се бори и двамата се затъркаляха по леглото, вплетени в битка. Стройното му тяло криеше желязна сила, която едновременно я изненада и възбуди. Мускули се надигаха под ризата му, докато отблъскваше движенията й и я докарваше там, където я искаше. Хана отново се озова притисната под него. Ръцете й бяха като вързани от халата, който се бе смъкнал по гърба й.

Погледна го задъхано. Бе победена, но съвсем не готова да се предаде. Лунната светлина падаше върху лицето й, така че кожата й изглеждаше млечнобяла, очите горящи. Страхът в тях се бе превърнал в укор. Разбърканата й коса се бе разпиляла по леглото и му напомняше за морски сирени и вещици.

— Ще те мразя.

Нещо тихо се скъса в него. Сърцето му или може би душата му. Той не й обърна внимание и се съсредоточи върху нуждата да я накаже, задето го бе накарала да обича една илюзия.

Отново спусна устни, ала тя отвърна глава. Малка защита, при това неразумна, защото устните му намериха меката извивка на шията й. Хана затаи дъх, после издиша със стон. От този звук сърцето му се заблъска, а вкусът й бе неповторим и опасен като чувствата му към нея.

Искаше да я обича и да я мрази. Имаше нужда да я утеши и да я накаже. Мъчеше се да я нарани и да й достави удоволствие. Насред цялата тази бъркотия забрави за всичко друго, освен за Хана.

Нежни по природа, загрубели от работа, ръцете му се движеха по тялото й. С върха на езика си описваше мъчителни, подмамващи пътечки по кожата й. Чувстваше я как се разгорещява и става сякаш по-уханна и мека. Тя се извиваше под него, но движенията й само възбуждаха още повече и двамата.

Изведнъж тялото й замръзна, почти сякаш дори дишането й спря. След това започна да трепери.

Никога не бе чувствала по-силно тялото си, никога не бе по-далеч от всяка разумна мисъл. Искаше да си спомни защо Бенет бе с нея, защо това не бе добре и за двама им, ала можеше само да чувства. Причините вече нямаха значение, последствията бяха забравени. Той искаше. Хана искаше. Правилното и неправилното бяха за нормалните хора.

Когато устните му се върнаха към нейните, тя чакаше. Бенет откри не отстъпчивост, не страх, а страст, която Хана безмилостно бе обуздавала през по-голямата част от живота си. Сега той я бе освободил и тя за миг помисли, че никога вече нямаше да успее да я скрие напълно.

Нетърпение. Отчаяние. Отново се изтърколиха върху леглото, но в друга схватка. Халатът й бе изгубен някъде, така че ръцете й бяха свободни да го уловят. С движение, което би могло да му каже всичко, Хана се обви около него.

Остани с мен. Обичай ме. Разбери ме.

После дори това бе изгубено сред вихъра от жарава, от който и двамата останаха без дъх.

Веднъж вече бе усетил вулкана в нея. Сега, когато той избухна около него, бе потресен от силата му, от мрачната му ярост. Ветрецът, който разлюляваше завесите, бе прохладен и лек. В средата на леглото имаше клада, която и двамата разпалваха все по-силно и по-силно.

Хана трескаво разтвори ризата му, като разпиля по пода и завивките копчета. Смехът й се разнесе, нисък и зноен, какъвто го бе чувал веднъж преди, ала сега в него имаше нотка на нещо, което би могло да бъде тържество. После, когато тя плъзна ръце по гърдите му, смехът премина във въздишка. Гола плът срещна гола плът и целувката й бе гореща и гладна.

Нещо прещрака в него. Като любовник винаги се бе държал разумно, грижливо, внимателно. Никога не бе приемал любовта като игра, нито като състезание. Тя винаги бе резултат на симпатия, на естествен връх на желанията.

Но никога не бе желал така.

Нежността бе забравена така, както и отмъщението. Бенет зарови ръце в косите й и я привлече към себе си. Зъбите му се впиха в долната й устна, изпращайки зашеметяващи искри удоволствие през нея. После той започна бързо да се движи, като остави устните й незадоволени, докато целувките му измъчваха и усмиряваха навсякъде, докъдето достигаха.

Отново се надигна паника, ала толкова преплетена с възбуда, че Хана не можеше да ги различи. Уплашена и разгорещена, тя се опита да го отблъсне, когато с внезапност, която я остави без дъх, Бенет я прехвърли през върха. Тялото й се сви, почти в самозащита, след това се изпълни с огнен поток, от който кръвта й закипя. Освобождаването дойде като буйна вълна, след като извика името му със съзнанието, че никой, освен него няма никога да я доведе дотук.

Бе слаба и разтреперана. Дланите, които се бяха впили в чаршафите, лежаха отпуснати. За момент имаше чувството, че се носи по течението. После той отново разпали пламъците.

Това бе искал за нея, от нея. Кожата й под ръцете му бе влажна и мека. Хана отново се раздвижи под него. На лунната светлина Бенет видя лицето й, замаяно от страст, зачервено от удоволствие. Хвана с две ръце бедрата й и обходи с целувки тялото й. Усети момента, в който силата отново нахлу в нея.

Все още трепереща, все още задъхана, тя посегна към панталоните му. Бе опитала, бе вкусила и искаше още. Искаше всичко. Докато смъкваше дрехите му, той гъделичкаше с върховете на пръстите си вътрешната част на бедрата й и я възбуждаше непоносимо. Видя как очите й се отвориха потресено, когато я докара до следващия връх и тялото й се изви към него. И после, докато мускулите й бяха омекнали като восък, устните му отново бяха върху нейните и я подканяха да поеме следващото пътешествие.

Бенет бе като наркотик. Ръцете й бяха натежали като олово, когато се опита да ги вдигне към него. Виеше й се свят от потока усещания. Зрелият аромат на страстта заливаше и двама им, така че кожата им бе мокра и гореща. Хана чуваше собственото си накъсано дишане, докато се опитваше да се фокусира върху лицето му.

Очите му бяха златисти, като на котка преди скок. Тя си го спомни как изглеждаше върху гърба на жребеца — дързък, опасен. Потрепери веднъж, после се предаде. С отворени очи и открито сърце го привлече към себе си.

Разтвори се. Той я изпълни.

Препускането беше бързо и безразсъдно. Без да намаляват ход, се хвърлиха с главата надолу в пропастта.

 

 

Мълчанието сякаш се проточи вечно. Хана се бе свила в нея и го чакаше да я остави. Макар че съзнанието й още не се бе прояснило, някакъв разум се бе върнал в него. Покрита от тъмнината, пред себе си тя можеше да признае, че никога вече няма да бъде същата. Бенет бе пробил старателно полираната обвивка и бе покорил вътрешната жена, жената, която мразеше. Хана не можеше да му каже, че го обича, че вече скърби за загубата на това, което всъщност никога не бе имала, и че ще прекара остатъка от живота си, копнеейки за него.

Той искаше да протегне ръка, да я привлече към себе си и да погали косите й под лунната светлина. Нямаше да бъде възможно отново да я докосне. Бе взел в гнева си това, което някога бе мечтал да вземе нежно. Чувството за вина бе реално и натежало, въпреки че усещането за предателство се бе върнало.

Жената, в която се бе влюбил, не съществуваше. Тя бе дори не и илюзия, а по-скоро лъжа. А сега той бе сторил това, което бе избягвал дори в най-дивите си моменти. Бе правил любов с една непозната. И, Господ да му е на помощ, беше се влюбил в нея.

Дали я бе наранил? Искаше му се да я попита, но се въздържа. Не можеше да си позволи да изпитва съжаление или щеше да се направи на глупак и пред тази нова Хана. След честта идваше гордостта. Ако бе жертвал едното заради гнева и болката, можеше да се вкопчи в другото.

Стана и прокара ръка през косата си. Как можеше да я обича, когато дори не я познаваше? Как можеше още да обича жената, за която вече знаеше, че никога не е съществувала?

Облече се мълчаливо, докато тя лежеше неподвижно на леглото.

— Изглежда, че сега и двамата сме се използвали един друг.

Хана отвори очи. В тях нямаше сълзи. Слава богу, че поне толкова сила още имаше. Бенет стоеше до леглото, гол до кръста, стиснал в ръка разкъсаната риза.

— Можем да приемем, че сме наравно.

— Можем ли? — Пръстите му върху ризата побеляха. Почти направи крачка към нея, преди да се насили да се обърне и да я остави сама.

Тя лежа и слуша тъмнината до изгрев-слънце.

 

 

— Имаш въпроси — започна Арманд, когато се изправи пред най-малкия си син. Утринната светлина, която струеше през отворените прозорци, бе достатъчно ярка, за да покаже ясно следите от безсънната нощ и върху двете лица. — Предпочитам да изчакаш с тях, докато свърша.

Бенет се бе подготвил да пита и да беснее. Ала умората и напрежението караха баща му изведнъж да изглежда стар и прекалено уязвим. Отново се остави да го води не дългът, а любовта.

— Добре. — Наля си кафе, черно. Имаше нужда.

— Ще седнеш ли?

— Не.

От тона му погледът на Арманд стана по-остър. После и той се остави във властта на любовта.

— Аз ще седна. — Остави недокоснатото си кафе настрани. — Преди две години седях в този кабинет с Рийв и Малъри. Вие с Александър също присъствахте. Помниш ли?

Бенет се приближи към прозореца и погледна навън.

— Да. Говорехме за Дебок и какво може и трябва да бъде направено.

— Значи трябва да си спомняш, че Рийв още тогава мислеше за агент, който да се внедри в организацията.

— Помня също, че беше решено името му да се запази в тайна от Алекс и от мен. — За една нощ лекото раздразнение, което бе изпитал тогава, бе прераснало в истинска горчивина. — И че Малъри не беше съвсем доволен от избора на Рийв.

— Малъри винаги е бил един от най-доверените служители на охраната в Кордина. Но е старомоден. — Арманд не виждаше причини да добави, че той също бе имал своите съмнения. — Не му се искаше да се използва жена.

Бенет на една глътка изпи половината кафе.

— Тогава, както и сега, мислех, че ние с Александър имаме правото да знаем какво се прави. Нещо повече, всички ние имахме правото да знаем, че жената, която приемаме като приятел, е агент на МОС.

— И тогава, както и сега мислех… — Гласът на Арманд, макар и тих, прозвуча властно. — … че никой от вас няма нуждата да знае. Ако се бях разболял, Алекс, разбира се, щеше да бъде уведомен. Обаче…

— Мислиш ли, че понеже аз няма да управлявам, Кордина има по-малко значение за мен? — Бенет се извъртя към баща си. На лицето му бе изписан смъртоносен гняв. — Цял живот съм бил по-малкият брат. Алекс беше роден да управлява Кордина след теб. Беше подготвен за това, както ще бъде подготвен и неговият син. Мислиш ли, че заради това аз по-малко се вълнувам, по-малко обичам или бих дал по-малко от себе си?

Арманд за момент не каза нищо. Знаеше, че трябва внимателно да подбере думите, въпреки че идваха от сърцето му.

— Бенет, гледах те как порасна и от момче стана мъж, и чаках знак, чаках намек, че не приемаш положението си. Ти понякога си бил буен, понякога неразумен и много често недискретен, ала никога в теб не съм виждал нищо друго, освен любов към страната ти и към семейството ти.

— Защо тогава, ако нещо заплашва и страната, и семейството ми, ти пазиш плановете си в тайна от мен?

Зад челото на Арманд пулсираше главоболие. Той за миг затвори очи, но не вдигна ръка да го облекчи.

— Преди две години лейди Хана Ротчайлд беше избрана измежду половин дузина висококвалифицирани агенти да проникне в организацията на Дебок и да я разруши. И ние, както и тя, бяхме наясно и с рисковете, и с времето и уменията, които щяха да са й нужни, за да успее.

— Защо нея? — Бенет откри, че за момента не искаше да мисли отвъд това. Трябваше да получи този отговор, преди да може да се справи с другите.

— Рийв реши, че уменията на Хана са много подходящи за тази операция. Тя от десет години работи в МОС.

— Десет години?! — Бенет отново се завъртя из стаята, докато се опитваше да го проумее. — Как е възможно? Та Хана е толкова млада.

— Тя е второ поколение — обясни Арманд. — Баща й лично я е обучавал, докато е била още ученичка. Лорд Ротчайлд, макар и вече почти пенсионер, е един от най-ценените агенти на МОС. Той е бил един от учителите на Рийв в началото на кариерата му, което е още една причина Рийв да предпочете Хана за тази задача.

— Десет години — повтори Бенет. Колко ли жени е била? Колко ли лъжи е изрекла?

— Очевидно е имала вродена склонност към този вид работа. — Арманд видя как синът му стисна зъби, ала продължи: — След като прочетох доклада на Рийв за нея, трябваше да се съглася, че тя бе най-подходящата за това, което бяхме измислили.

— Дебок често използва жени — измърмори Бенет.

— Той мисли, че те могат да бъдат по-коварни, дори по-жестоки от мъжете. — Арманд си спомни за Джанет Смидърс и за куршума, който бе измъкнат от плътта на единия от синовете му. — Предпочита определен тип скромни, добре възпитани, безупречни жени от добро потекло.

— Хана.

— Да. Точно тези качества натежаха в нейна полза. С помощта на МОС й беше създадена убедителна легенда. Препоръките, които й бяха дадени, й позволиха да се промъкне в компанията на Дебок. За две години се издигна от куриер до върха на организацията.

— До върха? — Страхът го стресна, като нещо противно в гърлото. — Какво имаш предвид?

— Срещнала се е със самия Дебок и след като е успяла да дискредитира един от най-близките му помощници, сега е заела мястото му. Рийв ти е обяснил, че според Дебок тя е тук в двореца като негов агент.

Горчивината бе по-осезаема от страха. Той се съсредоточи върху нея.

— Много добре играе играта.

— Един агент в нейното положение или играе добре играта, или губи живота си. Ти от първа ръка знаеш, че Дебок не се колебае да убива. Нейното име и самата операция се пазеха в най-строга тайна не за да бъдеш защитен ти и останалата част от семейството, Бенет, а за да бъде защитена тя.

Бенет остави чашата си и спря да крачи.

— По какъв начин?

— Трима други агенти са били убити, докато са се опитвали да направят това, което Хана сега почти е успяла да направи. Последният е бил заклан. — Арманд видя как лицето на Бенет побледня. Като баща би спестил това на сина си. Но като принц не можеше да му спести нищо. — Като я доведохме тук по този начин, като оставихме теб и всички вас да вярвате това, което Дебок искаше да вярвате, тя имаше единствената защита, която ние можехме да й предложим. Ако бъде разкрита, дори МОС не може да я защити. Сега, след като знаеш всичко, което знаеш, рискът за нея е по-голям от всякога.

Бенет мълчаливо прекоси стаята и седна срещу баща си. Макар в душата му да се надигаше ураган, лицето му бе спокойно.

— Аз съм влюбен в нея.

— Да. — Арманд се облегна назад. — Боя се, че е така.

— Няма да стоя и да чакам със скръстени ръце Дебок да нарани някой, когото обичам.

— Бенет, има моменти, прекалено много моменти, когато личните ни чувства не могат да влияят върху действията ни.

— За теб. — Гласът на Бенет бе все още спокоен, ала малко по-студен. — Може би и за Алекс, но не и за мен. Аз предпочитам да го убия лично.

Арманд усети страх и гордост и ги овладя и двете.

— Ако направиш нещо, с което в този момент да се намесиш в операцията, може да се окажеш отговорен за смъртта не на Дебок, а на Хана.

Бенет се наведе напред.

— Не разбираш ли, че съм влюбен в нея? Ако беше на мое място, нищо ли нямаше да направиш?

Арманд се вгледа в лицето на сина си и си спомни за единствената жена, която някога бе обичал.

— Мога да ти кажа само, че бих направил всичко, което е необходимо, за да бъде тя в безопасност. Дори ако това означава да не правя нищо. — Стана и отиде до бюрото си. — Прочети това. — Взе малка купчина папки с печат за най-строга секретност. — Тук е основната информация за Хана, някои от нейните доклади за определени задачи, а напоследък и за напредъка й с Дебок. Ще те оставя да ги прочетеш. Те не трябва да напускат тази стая.

Бенет стана да вземе папките.

— Къде е тя сега?

Арманд се бе надявал този въпрос да не бъде зададен.

— Рано тази сутрин получи съобщение. Отиде при Дебок.

 

 

Това трябваше да се изиграе много внимателно. Хана седеше в елегантния хол във вилата на Дебок, сплела ръце в скута си. Макар че този път срещата бе на суша, тя знаеше, че ако прикритието й не издържи, ще бъде също толкова сама, колкото и на яхтата.

Ако той се досетеше за ролята й в събитията от предната вечер, щяха да й прережат гърлото, преди да бе успяла да отрече. Риск, който всеки агент поема, напомни си Хана. За да изпита себе си, взе малката порцеланова каничка от масата пред нея и си наля кафе. Ръката й не трепна.

Умът й трябваше задължително да остане остър и съсредоточен върху задачата.

Всички други мисли в главата й бяха за Бенет.

— Лейди Хана. — Дебок влезе в хола и затвори зад гърба си двойната врата. — Какво удоволствие е за мен да ви видя отново.

Тя внимателно добави в кафето си капка сметана.

— Съобщението, което получих тази сутрин, не ми оставяше голям избор.

— Ах, бях малко безцеремонен. — Той се приближи към нея, взе ръката й и докосна устни към нея. — Моите извинения. Събитията от снощи малко ме разстроиха.

— Мен също. — Хана издърпа ръката си. Инстинктът й подсказваше, че най-добрата роля бе раздразнението. — Започвам да се чудя дали съм направила разумен избор.

Дебок седна до нея и без да бърза извади цигара от кристалната табакера. Днес носеше изумруди.

— Какво искате да кажете?

— Само преди няколко месеца се бях озовала в положението да оправям кашата, която беше създал един ваш служител. — Тя отпи от кафето, горещо и силно. — Снощи друг едва не съсипа всички стъпки, които така старателно бях направила към Бисетови.

— Мога ли да ви напомня, мадмоазел, че ви беше препоръчано да не се бъркате?

— А аз ще ви напомня, мосю, че не съм достигнала до сегашната си позиция, като не съм гледала собствените си интереси. Ако не бях последвала Бенет, ние с вас сега можеше да седим в далеч по-малко приятно обкръжение.

Дебок издуха облак дим.

— Обяснете.

— Бенет беше малко отегчен от пиесата и беше решил да изчака падането на завесата в гримьорната на американската актриса. Тъй като знаех, че се работи по някакъв план, реших, че е най-добре отблизо да следя нещата. Когато светлините изгаснаха, трябваше да реша дали да се върна обратно, или Бенет да ми е под ръка. Ако се бях върнала, мосю, принцът можеше наистина да е мъртъв.

— И искате да ви благодаря за това?

— Можеше да е мъртъв — повтори Хана, — а в момента един член на вашата организация да бъде арестуван. Да ви налея ли кафе?

— Мерси. — Той търпеливо я изчака да напълни втората чаша. После кимна и тя му добави сметана.

Хана се облегна назад и скръсти ръце.

— Макджий и охраната вече се бяха запътили натам. Аз забелязах вашия човек. — Тя изсумтя презрително. — Трополеше наоколо и разнасяше фенер. Успях да отклоня вниманието на Бенет, като се направих на истерична жена, обаче този идиот не се възползва от възможността да изчезне. Лампите отново светнаха и Бенет го видя, него и пистолета му. Трябва да сте поласкан, че след излизането ви от затвора принцът носи малокалибрен пистолет. Той стреля с него и по лични причини аз съм благодарна, че стреля добре. Мъртвите не могат да назовават имена. — Изправи се, вживяла се в ролята си. — Питам ви сега, имаше ли този човек заповед да убие един от Бисетови? Вярвате ли ми да изпълня договора, или не?

Кажи го, заповяда Хана наум. Кажи го високо и ясно, за да се свърши.

Дебок изтръска пепелта от цигарата си в един пепелник. Димът се къдреше към тавана.

— Моля ви, скъпа моя, успокойте се. На човека, за когото говорите, може да е било казано да прояви инициатива, ала никога не му е давана конкретна задача. Имам доверие във вас, разбира се.

— Ние се договорихме. Аз ще очистя Бисетови в замяна на пет милиона долара.

Той й се усмихна като щедър вуйчо:

— Договорихме се, че ако се случи нещо такова, ще има определено възнаграждение.

— Уморена съм от игри. — Сякаш за да го докаже, тя взе чантата си. — Ако не искате да говорите откровено, ако не искате да спазвате нашата договорка, няма причина да продължаваме.

— Седнете — заповяда Дебок рязко, когато Хана се запъти към вратата. Тя спря, обърна се, но не се върна. — Забравяте се. Никой, който работи за мен, не си тръгва, преди да е освободен.

Хана знаеше, че пред вратата имаше мъже, които чакаха само един знак от него, за да я задържат или убият. Реши да рискува, като разчиташе на това, че той уважава дързостта:

— В такъв случай може би ще е най-добре да намеря някой друг, за когото да работя. Не съм свикнала да ми се дават само половината карти.

— Не забравяйте, че аз държа картите. Отново ви моля да седнете.

Този път тя се подчини. Прояви нежелание, ала само дотолкова, доколкото Дебок да види как се бори с него.

— Добре.

— Кажете ми как се държат Бисетови тази сутрин.

— С достойнство, разбира се. — Престори се на леко развеселена. — Бенет е доволен от себе си. Арманд е разтревожен. Ив цял ден е на легло. Габриела стои при нея. Макджий се е затворил с Малъри… Знаете ли това име?

— Да.

— Според мен се опитват да отгатнат каква е била целта на снощната суматоха. Вашият човек чудесно се справи с главното захранване, макар да ми се струва, че експлозивът беше малко пресилен. — Хана сви рамене, сякаш говореше за шапка с прекалено много пера по нея. — Във всеки случай, до края на вечерта работеха на резервното захранване, а тази сутрин са изпратили в Центъра ремонтна бригада. Според тях захранването е било прекъснато, за да може убиецът да стигне до кралската ложа.

— Естествено предположение — отбеляза Дебок и отново се зае с кафето си. Точно на това се бе надявал. — Макар че такъв ход не би бил чист и стилен. А вие, скъпа моя? Как сте, след като станахте свидетел на убийство?

— Реших да бъда потресена и омаломощена от тези събития. Но храбра, разбира се. Ние, англичаните, сме храбри, нали знаете.

— Винаги съм се възхищавал от това ви качество. — Той отново й се усмихна. — Трябва да ви поздравя за дълбочината на уменията ви. Изглеждате така, сякаш цяла нощ не сте мигнали.

Бе грешка да си спомня за Бенет, дори за миг.

— Изпих достатъчно кафе, за да ме държи будна до зори — отвърна тя спокойно, макар че стомахът й се бе вързал на възел. — В момента мислят, че съм излязла на разходка, за да се поразведря. — За да отклони вниманието му от този въпрос, Хана добави последното, което бяха обсъждали с Рийв: — Знаете ли, че цялото кралско семейство ще се събере в двореца за Коледния бал?

— Такава е традицията.

— Тъй като Ив трябва да се пази, принцеса Габриела ще доведе семейството си за няколко дни по време на подготовката. Семейство Макджий ще живеят в крилото на Александър и Ив, за да могат да са близо до децата.

— Интересно.

— И удобно. Ще искам материали за три пластични бомби.

Дебок само кимна:

— Младият принц не живее в същото крило.

— Младият принц ще бъде смъртно ранен, докато се опитва да спаси останалата част от семейството. Оставете това на мен. Само се погрижете петте милиона да ме чакат. — Тя отново стана, после наклони глава, сякаш чакаше разрешение да си тръгне. Дебок също се изправи, после за нейна изненада хвана двете й ръце.

— Мислех си, че по някое време след празниците ще си взема дълъг отпуск. Иска ми се да плавам, да бъда на слънце. Отпуските могат да бъдат много скучни без компания.

Сърцето й се преобърна. Молеше се отвращението да не се прояви дори за миг.

— Винаги съм обичала слънцето. — Не възрази, когато той се приближи, ала се усмихна. — За вас се говори, че захвърляте жените също толкова лесно, колкото ги колекционирате.

— Когато ме отегчат. — Дебок обви ръце около врата й. Пръстите му бяха леки, гладки и отново й напомниха за пипала на паяк. — Имам чувството, че вие няма да ме отегчите. Мен ме привлича не външният вид, а умът и амбицията. Мисля, че може да ни бъде много приятно заедно.

Ако устните му докоснеха нейните, щеше да започне й се повдига. Хана наклони назад глава, само на сантиметър.

— Може би… След като си свършим работата.

Пръстите му на врата й се стегнаха, после я пуснаха.

Белезите, които бяха оставили, щяха да си личат няколко минути.

— Вие сте предпазлива жена, Хана.

— Достатъчно предпазлива, за да искам петте милиона, преди да спя с вас. А сега, ако ме извините, трябва да се връщам, преди да са започнали да ме търсят.

— Разбира се.

Тя тръгна към вратата.

— Тези материали ще ми трябват до края на седмицата.

— Чакайте коледен подарък от леля ви в Брайтън.

Хана кимна и излезе.

Дебок отново се разположи на стола си и реши, че тази жена много му харесва. Колко жалко, че трябваше да умре.