Нора Робъртс
Принцът плейбой (1)

Първа глава

Жребецът изкачи в луд бяг хълма, като вдигна зад себе си пушилка. На билото спря и се изправи на задни крака. За момент кон и ездач останаха неподвижни, тъмен силует на фона на яркото следобедно небе. И двамата изглеждаха еднакво опасни.

В момента, в който копитата докоснаха земята, ездачът притисна колене към хълбоците на коня и го пришпори надолу по склона. Пътеката бе утъпкана, ала съвсем не безопасна, със скали от едната страна и пропаст от другата. Спуснаха се по нея на пълна скорост.

Само луд можеше да язди с такова нахакано пренебрежение към живота си. Само луд или мечтател.

— Давай, Дракула. — Заповедта бе тиха и предизвикателна, както и смехът, който се разнесе след нея. Тонът бе на човек, който приема страха за банкет, а скоростта за вино.

От дърветата и храстите край урвата се разлетяха птици, стреснати от гръмовните удари на копитата. Писъкът им скоро остана далеч назад. Пътеката зави наляво и жребецът взе завоя, без да забавя бяг. Отвъд ръба пропастта се спускаше двадесет метра надолу, към бели скали и синьо море. Изпод копитата се разлитаха дребни камъчета и беззвучно се спускаха в празното.

Ездачът погледна надолу, но не забави. Дори не си го и помисли.

От тази височина мирисът на море не се усещаше. Дори и грохотът на разбиващите се вълни бе неясен като далечна и безопасна гръмотевица. Ала от тази височина самото море изглеждаше опасно и загадъчно. Всяка година то искаше своя данък от човешки животи. Ездачът разбираше това и го приемаше, защото така е било откак свят светува. Така и щеше да продължи да бъде. В такива моменти той се оставяше в ръцете на съдбата и разчиташе на късмета и на собствените си умения.

Жребецът нямаше нужда от камшик или пришпорване, за да препуска по-бързо. Както винаги, възбудата и увереността на господаря му бяха достатъчни. Носеха се надолу по извиващата се пътека, докато морето забуча в ушите им и най-после се чуха виковете на чайките.

Отстрани можеше да изглежда, че ездачът бяга от дявола или бърза към любимата си. Но ако човек видеше лицето му, щеше да разбере, че не бе нито едното, нито другото.

Ако тъмните му очи блестяха, това не бе нито от страх, нито от очакване. Бе от предизвикателството. За момента и само за момента. Тъмната коса на мъжа се развяваше от скоростта така свободно, както и тъмната грива на коня.

Жребецът бе метър и петдесет гарвановочерна фурия, с широки гърди и мощна шия. Хълбоците му блестяха от пот, ала дишането му бе силно и равномерно. Ездачът седеше върху него изправен и тясното му загоряло лице сияеше. Устните му, плътни и изваяни, бяха извити в усмивка, която издаваше и дързост, и удоволствие.

Пътеката стана по-равна и конят намали ход. Минаваха покрай белосани къщички, отпред с развяващо се от морския бриз пране. Подредените дворове бяха изпъстрени с цветя, а прозорците бяха отворени. Следобедното слънце, все още високо в небето, обливаше всичко с ярката си светлина. Без да се забави, без да трябва юздите в ръката на господаря му да го насочват, жребецът препусна към жив плет, висок към метър, и прелетя над него.

В далечината бяха конюшните. Колкото опасни и смъртоносно привличащи бяха скалите отзад, толкова мирна и подредена бе гледката отпред. Червените и бели къщи, спретнати като ливадите около тях, добавяха свое очарование към пейзажа от урви и зеленина. Оградите се кръстосваха и образуваха дворове за трениране на коне.

Като чу приближаването на жребеца, един от конярите спря да разхожда в кръг младата кобила. Луд като лъв, помисли той с неохотно възхищение. Този кон и неговият ездач, понесени в бесен бяг, бяха обичайна гледка тук. И въпреки това двама от конярите чакаха в готовност жребеца да забави ход.

— Ваше Височество.

Негово Височество принц Бенет Кордински скочи със смях от гърба на Дракула.

— Аз ще го разхладя, Пипит.

Старият коняр пристъпи напред с леко накуцване. Обветреното му лице беше безстрастно, но той огледа и принца, и жребеца, проверявайки за някакви следи от нараняване.

— Моля за извинение, сър, ала докато ви нямаше, от двореца дойде съобщение. Принц Арманд желае да ви види.

Бенет не без съжаление му подаде юздите. Част от удоволствието от ездата бе часът, който обикновено прекарваше, като разхождаше и разресваше жребеца. Но щом баща му бе пратил да го повикат, нямаше избор. Трябваше да се откаже от удоволствието заради дълга.

— Добре го разходи, Пипит. Дълго препускахме.

— Да, сър — отвърна конярят, който бе прекарал три четвърти от живота си с коне. Негово бе задължението да качи Бенет на първото му пони. Сега, вече шестдесетгодишен и със схванат крак след едно лошо падане, той още си спомняше енергията на младостта. И страстта. Потупа Дракула по врата и го усети, че е потен.

— Лично ще се погрижа, Ваше Височество.

— Благодаря. — Ала Бенет се позадържа, колкото да разхлаби подпръгите.

— Няма за какво да ми благодарите, сър — изръмжа Пипит и свали седлото от гърба на жребеца. — Никой друг не може да се оправи с този дявол. — Дракула затанцува на място, той му измърмори нещо на френски и след малко конят отново се успокои.

— И на никой друг не доверявам най-добрия си кон. Малко зърно допълнително тази вечер няма да му навреди.

Пипит прие комплимента като нещо в реда на нещата.

— Както кажете, сър.

Все още възбуден, Бенет се обърна и излезе от конюшнята. На него самия не би му навредило да се поохлади за един час. Бързата луда езда утоляваше само част от жаждата му. Той имаше нужда от движение, от скорост, но най-вече имаше нужда от свобода.

Почти от три месеца бе вързан за двореца и протокола, за пищността и условностите. Като втори син задълженията му бяха малко по-малко публични, отколкото на брат му Александър, ала едва ли по-малко изнурителни. Дългът, задълженията го съпровождаха още от раждането и Бенет ги приемаше като нещо подразбиращо се. Затова не можеше да си обясни защо през последната година те бяха започнали да го дразнят и измъчват.

Габриела виждаше това. Бенет мислеше, че сестра му дори го разбира. Тя също винаги бе жадувала за свобода и спокойствие. Донякъде ги получи преди две години, когато Александър се ожени за Ив и тя пое част от теглото.

И въпреки това Габриела никога не се опитваше да изклинчи, мислеше Бенет, докато влизаше в двореца. Винаги бе там, където бе нужна. Всяка година отделяше по шест месеца за Дружеството за подпомагане на децата с увреждания, като в същото време поддържаше брака си жизнен и отглеждаше собствените си деца.

Бенет пъхна ръце в джобовете си и заизкачва стълбите, които щяха да го отведат в кабинета на баща му. Какво му ставаше? Какво се бе случило през последните няколко месеца, та му се искаше някоя нощ да се измъкне тихичко от двореца и да избяга? Където и да е…

Не можеше да се отърси от това настроение, но когато почука на вратата на баща си, бе успял да се овладее.

— Влезте.

Принцът не бе зад бюрото си, както очакваше Бенет, а се бе разположил до масичката за чай до прозореца. Срещу него седеше жена, която при влизането на Бенет се изправи.

Като мъж, който обича жени на всякаква възраст и с всякаква фигура, той бързо я огледа, преди да се обърне към баща си:

— Извинете, че ви прекъсвам. Съобщиха ми, че желаете да ме видите.

— Да. — Арманд отпи от чая си. — Преди известно време поръчах да те повикат. Бих искал да ти представя лейди Хана Ротчайлд.

— Ваше Височество. — Тя направи реверанс и погледът й се плъзна надолу.

— За мен е удоволствие, лейди Хана. — Бенет пое ръката й, като обобщи за секунди впечатленията си. Ненатрапчиво хубава. Той предпочиташе в жените по-ярката красота. В гласа й се долавяше британски акцент. Бенет предпочиташе френския. Слаба и стройна. Винаги го бяха привличали по-пищните форми. — Добре дошли в Кордина.

— Благодаря ви, Ваше Височество. — Гласът й наистина бе английски, обработен и тих. Той за миг срещна погледа й и видя, че очите й бяха тъмнозелени. — Страната ви е много красива.

— Моля, седнете, мила моя. — Арманд посочи към стола й и наля още една чаша чай. — Бенет.

Хана, скръстила ръце в скута си, забеляза проблесналото за миг в погледа на Бенет неудоволствие при вида на чайника. Ала той седна и пое чашата.

— Майката на лейди Хана е твоя далечна братовчедка — започна Арманд. — Ив се запознала с нея, когато те с брат ти неотдавна посетиха Англия. По покана на Ив лейди Хана се е съгласила да поживее с нас, за да прави компания на Ив.

Бенет можеше само да се надява, че от него няма да се иска да кавалерства на дамата. Бе достатъчно хубава, макар да бе облечена като монахиня — в сива рокля с висока яка, стигаща дискретно до пет сантиметра под коляното. Този цвят с нищо не освежаваше бледия й английски тен. Благодарение на очите лицето й не изглеждаше скучно, но тъмнорусата й коса бе толкова жестоко опъната назад, че му навяваше мисли за старите викториански компаньонки или гувернантки. Скука. Ала той помнеше добрите обноски и й се усмихна дружелюбно:

— Надявам се, че на вас ви е също толкова приятно да ни гостувате, колкото на нас да ви посрещнем.

В отговор Хана го изгледа сериозно. Чудеше се дали Бенет разбира и мислеше, че разбира колко умопомрачително изглежда в ежедневния си костюм за езда.

— Сигурна съм, че ще ми бъде изключително приятно, сър. Поласкана съм, че принцеса Ив ме покани да живея с нея, докато очаква раждането на второто си дете. Надявам се да й дам компанията и помощта, от която има нужда.

Макар умът му да бе зает с друго, Арманд предложи чиния с поръсени със захар сладки.

— Лейди Хана е толкова щедра, че да ни отдели от времето си. Тя е сериозен изследовател и в момента работи върху серия от есета.

Личи си, помисли Бенет и отпи от омразния чай.

— Очарователно.

Устните й трепнаха в едва доловима усмивка.

— Четете ли Йейтс, сър?

Бенет се размърда на стола си и му се прииска да си бе в конюшнята.

— Не много.

— Моите книги би трябвало да пристигнат до края на седмицата. Моля, не се притеснявайте да вземете да прочетете каквото пожелаете. — Хана отново се изправи, като държеше ръцете си сплетени. — Ако ме извините, Ваше Височество, бих желала да се погрижа за разопаковането на останалата част от багажа ми.

— Разбира се. — Арманд стана и я изпрати до вратата. — Ще се видим на вечеря. Моля, позвънете, ако искате нещо.

— Благодаря ви, сър. — Тя направи реверанс, после се обърна да го насочи и към Бенет. — Довиждане, Ваше Височество.

— Довиждане, лейди Хана. — Бенет изчака вратата да се затвори зад нея и се отпусна на облегалката на един фотьойл. — Е, за една седмица ще отегчи Ив до смърт. — Без да поглежда към чая, взе шепа дребни сладки. — Как е могла Ив да я покани?

— Ив много я е харесала по време на двете седмици, прекарани в Англия. — Арманд се приближи към един шкаф и за облекчение на Бенет извади оттам бутилка. — Хана е добре възпитана млада жена от отлично семейство. Баща й е високоуважаван член на английския Парламент. — Брендито бе силно и ароматно. Арманд наля по малко.

— Всичко това е много хубаво, но… — Бенет посегна към чашката и изведнъж замря. — Боже мили, татко, да не мислиш да ме сватосваш? Тя изобщо не е моят тип.

Строгите устни на Арманд се смекчиха от усмивка.

— Мисля, че добре знам това. Мога да те уверя, че лейди Хана не е доведена тук, за да те изкушава.

— И без това едва ли би могла. — Бенет завъртя брендито в ръце и отпи. — Йейтс?

— Някои хора вярват, че литературата се състои не само от учебници по езда. — Арманд извади цигара. В основата на врата му се бе свило напрежение. Той го насили да се съсредоточи там, вместо да се разпространи навсякъде.

— Аз предпочитам полезното пред стихчетата за несподелената любов или красотата на дъждовната капка. — От това Бенет се почувства дребен и невъзпитан, и отстъпи: — Ала във всеки случай ще направя каквото мога, за да се почувства новата приятелка на Ив добре дошла.

— Никога не съм се и съмнявал.

Вече поуспокоен, Бенет премина към по-съществени въпроси:

— Арабската кобила трябва да се ожреби по Коледа. Обзалагам се, че ще е жребче. Дракула ще има силни синове. Имам три коня, които би трябвало да са готови за изложението през пролетта, и още един, който мисля, че трябва да се изпрати на Олимпийските игри. Бих искал да уредя това през следващите няколко седмици, за да имат ездачите повече време да работят с конете.

Арманд кимна разсеяно и продължи да върти чашата в ръце. Бенет усети познатото нетърпение и го потисна. Той добре знаеше, че конюшните не са високо в списъка с приоритетите на баща му. Как биха могли да се конкурират с вътрешните работи, външните работи и много деликатната политика в Съвета на короната?

И все пак, не трябваше ли да има и още нещо? Конете не само доставяха удоволствие, но осигуряваха и определен престиж, след като кралският двор на Кордина притежаваше едни от най-добрите породисти коне в Европа. За себе си Бенет смяташе това за единствения си истински принос към семейството и към страната.

Бе работил в конюшните не по-малко робски от който и да било коняр или работник. За толкова години бе научил всичко, което можеше да се научи за развъждането на коне. За свое удоволствие бе открил, че има естествена дарба, която допълваше образованието му. За кратко време бе превърнал един добър развъдник на коне в един от най-добрите. След още десет години, бе сигурен, нямаше да има равен на него.

Имаше моменти, в които чувстваше нуждата да говори за своите коне и за амбициите си с някой друг, освен с работник в конюшнята или специалист по конете. Ала разбираше и винаги бе разбирал, че рядко този друг можеше да бъде баща му.

— Доколкото разбирам, сега не е моментът да го обсъждаме. — Той отпи още една малка глътка от брендито си и зачака баща му да му каже какво му тежи на ума.

— Извинявай, Бенет, боя се, че наистина сега не е моментът. — Бащата изпитваше съжаление. Принцът не можеше да си го позволи. — Какъв ти е графикът за следващата седмица? Можеш ли да ми го кажеш?

— Не съвсем. — Безпокойството се бе върнало. Бенет стана и закрачи от прозорец до прозорец. Колко близко изглеждаше морето, и в същото време колко далеч. За момент му се прииска отново да е на кораб, на сто километра от сушата, а на хоризонта да се задава буря. — Знам, че в края на седмицата трябва да отида до Хавър. „Независимост“ се връща от плаване. Имам среща с фермерския кооператив и няколко обеда. Касел всяка сутрин ми съобщава графика. Ако е важно, мога да го помоля да ти го напечата. Сигурен съм, че ще прерязвам поне една лента.

— Чувстваш ли се притеснен, Бенет?

Бенет сви рамене и допи брендито си. После непринудената му усмивка се върна. В края на краищата, животът бе прекалено кратък, за да се оплаква човек от него.

— Лентите ме ядосват. Другото поне изглежда, че има смисъл.

— Нашият народ очаква от нас не само да го управляваме.

Бенет се отвърна от прозореца. Слънцето зад гърба му бе високо в небето и светеше ярко. Каквото и да си мечтаеше понякога тайничко, кралската кръв, с която бе роден, винаги си казваше думата.

— Знам, татко. Проблемът е, че аз нямам търпението на Александър, спокойствието на Бри или твоето самообладание.

— Скоро може и да ти потрябват. — Арманд остави чашата и погледна сина си в очите. — След два дни Дебок ще бъде освободен от затвора.

 

 

Дебок. Само от това име в Бенет се надигаше ярост. Франсоа Дебок. Човекът, по заповед на когото сестра му бе отвлечена. Човекът, който бе подготвил опит за убийство и на баща му, и на брат му.

Дебок.

Бенет притисна ръка към белега точно под лявото си рамо. Там бе попаднал куршумът, а спусъкът бе натиснат от любовницата на Дебок. Заради Дебок. От Дебок.

Бомбата, поставена преди по-малко от две години в посолството в Париж, бе предназначена за баща му. Вместо него тя бе убила Сюар, един верен сътрудник, оставяйки жена му вдовица и три деца сирачета. Това също бе дело на Дебок.

И през всичките тези години, вече почти десет, откак Габриела бе отвлечена, никой не бе доказал участието на Дебок в отвличането, в заговорите и убийствата. Бяха привлечени най-добрите следователи в Европа, включително зетя на Бенет, но никой от тях не бе успял да докаже, че Дебок е дърпал конците.

А сега, само след дни, той щеше да бъде свободен.

Бенет не се съмняваше, че Дебок ще продължи да търси отмъщение. Кралското семейство бе негов враг, ако не за друго, поне защото повече от десет години бе държан в затвора в Кордина. Както нямаше съмнение и че през тези десет години той продължаваше да се занимава с търговия на наркотици, оръжия и жени.

Нямаше съмнения, нямаше и доказателства.

Охраната щеше да се засили. Мерките за сигурност щяха да се затегнат. Интерпол щеше да продължи работата си, както и Международната охранителна система. Ала и Интерпол, и МОС от години се опитваха да задържат Дебок за убийство и заговор за убийство. Преди той да бъде поставен под контрол и връзките на неговата организация прекъснати, Европа нямаше да бъде в безопасност.

Бенет излезе в градината, пъхнал ръце в джобовете си. Поне тази вечер бяха вечеряли семейно. Това донякъде бе успокоило напрежението, макар че малко можеше да се каже пред новата приятелка на Ив. Той се съмняваше дали такава смирена и превзета жена би могла да усети някакво напрежение около масата. Тя отговаряше, когато я питаха, и цяла вечер въртя в ръцете си една чаша вино.

Десет пъти щеше да си пожелае лейди Хана да се върне в Англия, ако не бе видял колко добре се чувства наистина с нея Ив. Снаха му беше бременна в третия месец с второто си дете и нямаше нужда от допълнителното напрежение на разговорите за Дебок. Две години по-рано тя едва не загина, докато предпазваше Александър. Ако лейди Хана можеше да разсейва Ив от мислите за Дебок, дори за по няколко часа на ден, неудобството от присъствието й в двореца щеше да си струва.

Трябваше да поговори с Рийв. Бенет стисна ръцете си в юмруци. Рийв Макджий бе не само съпруг на сестра му. Като началник на охраната той сигурно щеше да знае нещо повече. А Бенет определено имаше въпроси, десетки въпроси. Правеха се много повече неща от простото поставяне на допълнителна стража. Бенет не искаше да преживее следващите няколко седмици на сляпо, докато други се грижат да защитят него и неговото семейство.

Изруга тихо и вдигна очи към небето. Луната бе наполовина пълна, без нито едно облаче пред нея. В друг момент сред това благоухание от градината би му се приискало да има жена, с която да гледат заедно небето. Сега, объркан и смутен, предпочиташе самотата.

Когато чу кучетата да лаят, тялото му се напрегна. Бе мислил, че е сам, дори бе сигурен, че е сам. Във всеки случай, старите му хрътки никога не лаеха по роднини или познати слуги. Той се насочи безшумно към звука, почти надявайки се на сблъсък.

Чу смеха й и звукът го изненада. Не бе смирен и превзет, а свободен и щастлив. Видя как Хана се наведе да погали кучетата, които се притискаха към бедрата й.

— Леле, каква хубава двойка сте. — С усмивка се протегна да ги почеше. Лунната светлина огряваше лицето и шията й.

Бенет веднага присви очи. В момента съвсем не изглеждаше обикновена и покорна. Лунната светлина подчертаваше чертите на лицето й, озаряваше нежната й английска кожа и правеше и без това тъмните й зелени очи още по-тъмни. Би се заклел, че в тях вижда и сила, и страст. А бе мъж, който оценяваше и двете в една жена. Смехът й отново се разнесе, ярък като слънчева светлина, зноен като мъгла.

— Не, недейте да скачате — предупреди тя кучетата, които се въртяха около нея. — Ще ме изкаляте цялата, какво ще обяснявам после?

— Обикновено е по-добре човек изобщо да не обяснява.

Хана рязко вдигна глава. Бенет видя изненада, или поне така му се стори, но тя бързо отмина. Когато се изправи, това бе отново спокойната, незабележима лейди Хана. Той отдаде страстта, която му се бе сторило, че бе видял, на играта на светлосенките.

— Добър вечер, Ваше Височество. — Тя си позволи само за миг да се наругае наум, че е била сварена неподготвена. — Не знаех, че в градината има и някой друг.

— Аз също не знаех. — А трябваше да знае. — Моля да ме извините.

— Няма за какво. — Бенет се усмихна, за да я успокои. — Винаги съм мислил, че градините не се използват достатъчно. Не можехте ли да спите?

— Не, сър. Винаги съм неспокойна, когато пътувам. — Кучетата я изоставиха и дойдоха при него. Хана стоеше под цъфтящия жасмин и го гледаше как ги гали със силните си ръце. Бе съвсем наясно, че безброй жени се бяха наслаждавали на същото непринудено докосване. — Видях градината през прозореца и реших, че мога да се поразходя. — Истината бе, че това, което я накара да излезе, след като се бе запознала с обстановката, бе ароматът им, екзотичен и подмамващ.

— Аз също я предпочитам нощем. Нещата нощем често изглеждат различни — продължи той, като отново я наблюдаваше. — Не мислите ли?

— Естествено. — Тя сплете пръсти малко под талията си. Бенет бе прекрасна гледка, на слънчева или на лунна светлина. Когато днес следобед влезе в кабинета на баща си, Хана помисли, че костюмът за езда му стои най-добре.

Кучетата се върнаха да подушат сплетените й ръце.

— Харесват ви.

— Винаги съм обичала животните. — Тя разплете пръсти да ги погали. Той за пръв път забеляза, че ръцете й бяха нежни, дълги и тънки като тялото й. — Как се казват?

— Борис и Наташа.

— Подходящи имена за руски хрътки.

— Дадоха ми ги, когато бяха малки. Кръстих ги на имената на героите от един американски анимационен филм. Шпиони.

Ръцете й се поколебаха само за част от секундата.

— Шпиони ли, Ваше Височество?

— Глупави руски шпиони, които през цялото време гонят един елен и една катеричка.

Стори му се, че отново го видя, проблесналия в очите й смях, от който с лицето й ставаше нещо особено.

— Разбирам. Никога не съм била в Америка.

— Не сте ли? — Бенет се приближи, ала не видя нищо, освен една млада жена с добро телосложение и ненатрапчиви маниери. — Очарователна страна. Кордина е тясно свързана с нея, откак двама от членовете на кралското семейство се ожениха за американци.

— С което, сигурна съм, са разбили надеждите на доста европейци. — Хана се успокои дотолкова, че да си позволи една предпазлива усмивка. — Преди няколко години се запознах с лейди Габриела. Много красива жена.

— Да, наистина. Знаете ли, аз няколко пъти съм ходил в Англия. Странно е, че никога не сме се срещали.

Хана позволи на усмивката си да се задържи.

— О, срещали сме се, Ваше Височество.

— Борис, седни — изкомандва Бенет, като видя, че кучето вдига лапа към роклята на Хана. — Сигурна ли сте?

— Съвсем сигурна, сър. Но пък вие едва ли си спомняте. Беше преди няколко години на благотворителен бал, даван от принца на Уелс. Кралицата майка ви запозна с мен и с братовчедка ми Сара. Струва ми се, че вие със Сара се сближихте…

— Сара? — Мислите му прескочиха назад. Паметта му, винаги добра, беше безпогрешна, когато ставаше дума за жени. Макар да си спомняше Хана само като смътна сянка до блестящата й и дръзка братовчедка. — Как е Сара?

— Много добре, сър. — Ако имаше сарказъм, той бе добре прикрит зад обноските. — Щастливо омъжена за втори път. Да й предам ли вашите поздрави?

— Ако желаете. — Бенет отново пъхна ръце в джобовете си и продължи да я гледа. — Бяхте със синя рокля, толкова светлосиня, че беше почти бяла.

Тя вдигна вежди. Нямаше нужда да й се казва, че едва ли я бе забелязал. Фактът, че не я бе забелязал, а въпреки това си спомняше цвета на роклята й, я накара за момент да се замисли. Такава памет би могла да бъде полезна… Или опасна.

— Ласкаете ме, Ваше Височество.

— Старая се никога да не забравям жена.

— Да, вярвам, че е така.

— Славата ми върви пред мен. — За миг той се намръщи, после се усмихна безгрижно: — Притеснява ли ви да сте сама в градината на лунна светлина с…

— С развратния принц? — довърши Хана.

— Наистина четете — измърмори Бенет.

— Непрекъснато. Не, Ваше Височество, чувствам се съвсем добре, благодаря ви.

Той отвори уста, после се засмя и отново я затвори.

— Лейди Хана, рядко са ме поставяли така на мястото ми.

Значи беше бърз — още нещо, което трябваше да запомни.

— Моля за извинение, сър. Не съм имала такова намерение.

— Как ли пък не. Ала го направихте добре. — Бенет хвана ръката й и откри, че тя бе студена и сигурна. Може би тази жена щеше да се окаже съвсем не толкова скучна, колкото бе предполагал. — Аз би трябвало да ви се извиня, задето се пошегувах с вас, но няма да го сторя, след като вие очевидно толкова добре се справяте. Започвам да разбирам защо Ив иска да сте тук.

Хана отдавна се бе научила да не допуска никаква форма на чувство за вина. Така стори и сега.

— За кратко време започнах много да я харесвам и се зарадвах на възможността да поживея няколко месеца в Кордина. Признавам, че вече съм влюбена в малката принцеса Мариса.

— Още няма и годинка, а вече властва в двореца. — Изражението на Бенет се смекчи при мисълта за първото дете на брат му. — Може би защото прилича на Ив.

Тя издърпа ръката си от неговата. Бе чувала клюки, че Бенет е наполовина, а може би повече от наполовина влюбен в жената на брат си. Нямаше нужда човек да е толкова талантлив наблюдател като нея, за да долови симпатията в гласа му. Хана си каза да запомни и това. Можеше по-късно да й потрябва или не.

— Ако ме извините, сър, би трябвало да се върна в стаята си.

— Още е рано. — Той усети, че не му се иска да я пусне да си отиде. Не бе очаквал, че с нея се говори толкова лесно, нито че ще иска да говори с нея.

— Имам навика да си лягам рано.

— Ще ви изпратя.

— Моля, не си правете труда. Знам пътя. Лека нощ, Ваше Височество. — Тя бързо се сля със сенките, а кучетата излаяха и затупаха с опашки в краката му.

Какво имаше в нея, зачуди се Бенет и се наведе да успокои хрътките си. На пръв поглед изглеждаше толкова безлична, че почти се сливаше със стената. И въпреки това… Не знаеше. Ала докато се връщаше към двореца с кучетата по петите му, реши да разбере. Ако не друго, като се разровеше под добре възпитаната външност на лейди Хана, нямаше толкова да мисли за Дебок.

Хана не изчака да види дали той я следва, а бързо влезе в двореца през градинската врата. Бе родена с таланта да се движи безшумно, толкова незабележимо, че би могла да се изгуби сред тълпа от трима души. Този талант бе развила до умение, което й служеше добре.

Беззвучно изкачи стълбите, без да поглежда назад. Ако трябва да проверяваш дали те следят, значи вече си загазил. Когато влезе в стаята си, заключи вратата и свали практичните си дрехи. Тъй като жената, чиято роля играеше, никога не би оставила дрехите си разхвърляни, тя ги събра, хвърли им един кратък неодобрителен поглед и старателно ги прибра в гардероба си.

Провери дали пердетата са спуснати и смъкна грозната вечерна рокля. Макар да мислеше, че мястото й е на боклука, внимателно я закачи на закачалката.

Остана само по къс дантелен комбинезон, тъничка жена с млечнобяла кожа и дълги бедра. Измъкна фибите от косите си и с въздишка на искрено удоволствие ги пусна да паднат тежко до кръста й.

Всеки, който познаваше лейди Хана Ротчайлд, би се потресъл от превъплъщението. Толкова цялостна, толкова вкоренена бе ролята, която тя играеше вече почти десет години.

Лейди Хана имаше слабост към коприна и бретонски дантели, но си ги позволяваше само при нощниците и бельото. Ленените рокли и костюмите от груб вълнен плат повече подхождаха на образа, който с такъв труд бе създала.

Тя обичаше да чете ужасяващи трилъри в горещата вана, ала на нощното си шкафче държеше томче от Чосър и ако я попитаха, можеше да цитира и обсъжда няколко мъгляви страници от него.

Бе въпрос не на раздвояване на личността, а на необходимост. Ако се замислеше дълбоко, би заявила, че се чувства добре и с двете си самоличности. Всъщност, през повечето време харесваше безстрастната, възпитана и ненатрапчиво хубава Хана. Иначе никога не би търпяла дълго тези разумни обувки.

Но имаше друга част от лейди Хана Ротчайлд, единствената дъщеря на лорд Ротчайлд, внучка на граф Фентън. Тази друга част не бе тиха и скромна, а проницателна и на моменти безразсъдна. Нещо повече, тази част имаше вкус към опасностите и ум, който поглъщаше и съхраняваше и най-малките подробности.

Взети заедно, тези две части на лейди Хана Ротчайлд я правеха един отличен и много опитен агент.

Без да си прави труда да облича халат, тя отвори най-горното чекмедже и извади дълга заключена кутия. Вътре имаше огърлица от перли, останала от прабаба й, заедно с обици в същия стил, които баща й бе поръчал да преправят за двадесет и първия й рожден ден. В отделенията на кутията имаше още няколко бижута, подходящи за млада жена от нейната класа.

Хана извади от двойното дъно една тетрадка, седна зад бюрото от розово дърво и започна да пише отчета си за деня. Тя не бе излязла в градината просто за да помирише розите, макар да се бе забавила прекалено дълго точно заради тях. Сега вече имаше пълната картина и нямаше нужда да разчита на информацията, която й даваха. Без да бърза, нарисува скица на двореца, като включи най-лесно достъпните врати и прозорци. Утре или най-късно вдругиден щеше да има и разписанието на стражите.

Бе й отнело кратко време да завърже приятелство с Ив. А после трябваше само да поиска, за да си осигури покана да гостува в двореца в Кордина. На Ив й липсваше сестра й и родната й страна. Тя имаше нужда от приятелка, с която да може да говори и да споделя радостта си от дъщеря си.

Хана се бе оказала тази приятелка. Усети бързо проболото я чувство за вина и отново не му обърна внимание. Работата си е работа, напомни си тя. Не можеше да позволи чувствата, които изпитваше към Ив, да попречат на целта, за която бе започнала да работи преди две години.

Поклати глава и нахвърли първите си бележки за Бенет. Той не се оказа точно какъвто бе очаквала. О, да, наистина бе чаровен и красив, както пишеше в досието му, ала бе отделил на скучната лейди Хана от своето време и внимание.

Женкар егоист, напомни си тя. Това бе нейното собствено заключение, след като сама бе направила разследване за него. Може би беше малко отегчен и се развличаше от мисълта да се поразсее с една уязвима и леснодостъпна жена.

Хана присви очи и си спомни начина, по който я бе погледнал. Мъж с неговия външен вид, положение и опит знаеше как да използва тази усмивка или една мила дума, за да омагьоса жена от всякаква възраст и от всякаква класа. Фактът, че го бе правил с изненадващо постоянство, бе добре документиран. Може би щеше да се опита да добави още една перла в короната си, като я съблазни.

Спомни си как изглеждаше той на лунна светлина, как очите му станаха по-топли, когато тя отвърна на закачката му. Ръката му, която хвана нейната, бе силна и твърда, ръка на мъж, който не само маха царствено на своите поданици.

Тръсна глава. Не можеше да си представя един флирт с Бенет като удоволствие, а само като нещо полезно. Замислено потупа с писалката по бележника. Не, една връзка с Бенет щеше да доведе само до усложнения, независимо колко изгодна би могла да бъде в дългосрочен план. Хана щеше да продължи да говори с него, свела поглед и сплела пръсти.

Внимателно скри отново бележника и затвори двойното дъно. Кутията бе заключена, но се набиваше в очи на всеки, който би тръгнал да претърсва гардероба й.

Бе тук, каза си тя с нарастващо чувство за очакване и огледа стаята.

Когато Дебок излезеше от затвора след два дена, щеше да е много доволен.