Нора Робъртс
Принцът плейбой (3)

Трета глава

Хана имаше свободен достъп до двореца и градините около него. Трябваше само да помоли, и ваната й щеше да бъде преместена или леглото й преправено. Ако в три сутринта й се приискаше горещ шоколад, можеше да вдигне телефона до леглото си и да си го поръча. Като гост на кралското семейство й се полагаха всички удобства, които можеше да предложи дворецът.

И като гост на кралското семейство й се полагаше лична охрана.

Тя смяташе пазачите за съвсем дребно неудобство. За човек с нейните умения бе достатъчно просто да ги накара да мислят, че кротко седи в стаята си, докато в същото време бе на съвсем друго място. Ала фактът, че я наблюдават, затрудняваше уреждането на среща със свръзката отвън.

Дума не можеше да става да използва телефоните в двореца. Прекалено многото вътрешни линии създаваха риск някой да чуе дори обикновен кодиран разговор. За момент се замисли дали да не промъкне тайно един предавател, но отхвърли идеята. Предаванията можеха да се проследят. Не бе прекарала две години от живота си, за да стигне до този момент и да види как всичко пропада заради някаква електронна неразбория. Във всеки случай, предпочиташе да провежда такива важни срещи лице в лице.

Два дни след пристигането си в Кордина изпрати писмо. То бе адресирано до стар приятел на семейството в Съсекс, който не съществуваше. Местоназначението му бе един от многото клонове на Дебок в Европа. Ако по някаква причина писмото бе прихванато и отворено, читателят нямаше да прочете нищо по-интересно от бъбриво описание на Кордина и времето. Ала след като писмото стигнеше до местоназначението си и бе декодирано, съдържанието му щеше да бъде друго. Хана даваше името си и поста си в организацията и искаше среща, определяйки датата, часа и мястото. Информацията щеше да бъде предадена на свръзката в Кордина. Всичко, което трябваше да направи тя, бе да отиде там. Сама.

Една седмица, помисли Хана, когато писмото пое по пътя си. След една седмица щеше наистина да започне това, което бе започнала толкова отдавна. Междувременно имаше достатъчно работа, която да не я оставя да скучае.

Тази вечер принцеса Габриела и нейното семейство бяха на посещение в двореца. Почти цял ден персоналът бе в паника, според Хана най-вече защото идваха и децата. Бе чула, че безценната колекция от яйца от Фаберже трябваше да се скрие.

Тя прекара деня доста спокойно — посети Ив и Мариса в детската стая, обядва с няколко члена на Историческото дружество, а късно следобед провери доколко може да се проникне през мазето.

Сега си сложи перлите и се подготви да отиде при семейството в главната приемна зала. Щеше да бъде интересно да ги види всички заедно. По този начин можеше да ги прецени не само като личности, а и като отношения. Скоро трябваше да ги познава толкова добре, колкото познаваше себе си. Една грешка, една лоша преценка, и всичко щеше да бъде загубено.

— Върни се, малък дяволе!

Хана чу висок смях, тропот и после шум от тичащи крака. Преди да бе успяла да отвори вратата и да види какво става, тя се отвори сама и през нея прелетя малко момче с рошава тъмна коса, която през последната седмица може би е била сресвана, а може би и не. То й се ухили, като разкри няколко липсващи зъба, и се вмъкна бързо под леглото.

— Скрийте ме, моля ви! — Гласът му бе приглушен от завивката.

Хана отвори уста и в този момент на вратата застана Бенет.

— Да сте виждали едно малко, ужасно невъзпитано момче?

— Аз… Не — реши тя на момента и сплете ръце. — Но мисля, че чух някой да тича край вратата. Какво…

— Благодаря. Ако го видите, заключете го в килера или нещо такова. — Той хукна по коридора. — Дориан, малък гаден крадец, не можеш вечно да се криеш.

Хана отиде до вратата, погледна как Бенет завива зад ъгъла и после я затвори. Върна се до леглото, приклекна и вдигна завивката.

— Мисля, че сега е безопасно — съобщи на френски.

Първо се показа тъмната коса, след нея набито момченце с къси панталонки и бяла ленена риза, покрити с прах. Ако вече не бе виждала снимката му, тя би го взела за дете на някой от слугите. Ала той бе с кралска кръв.

— Вие сте англичанка. Аз много добре говоря английски.

— Вярно е.

— Благодаря, че ме скрихте от вуйчо ми. — Малкият принц Дориан се поклони. Макар още да нямаше пет години, изпълни поклона отлично. — Сърдит е, но той не се сърди дълго. Аз съм принц Дориан.

— Ваше Височество. — Хана направи реверанс. — Радвам се да се запозная с вас. Аз съм лейди Хана Ротчайлд. — После не се сдържа и се наведе към него. — Какво си откраднал?

Дориан погледна към затворената врата, после отново към Хана и се засмя. Бръкна в задния си джоб и измъкна оттам едно йо-йо. Можеше някога да е било синьо, ала сега дървото бе посивяло и само тук-таме се виждаха останали ярки шарки. Хана го огледа с подобаващо уважение.

— И това е на Бенет… На Негово Височество? — поправи се тя.

— Невероятно, нали? Има го, откак е бил петгодишен. — Дориан завъртя играчката в ръка, силно изненадан, че едно време, когато вуйчо му е бил точно толкова голям, колкото бе той сега, е била нова и лъскава. — Той се сърди, когато отида в стаята му и играя с него, но как иначе ще го накарам да работи?

— Правилно. — Хана едва се сдържаше да не разроши кралската коса. — А и не ми се вярва той самият често да си играе с него.

— Държи го на един шкаф. Не че има нещо против да го гледам — обясни Дориан, почтен до мозъка на костите си. — Само когато се опитвам да го накарам да работи и конецът се заплита и става целият на възли.

— Човек трябва да се поупражнява.

— Знам. — Той отново се засмя. — А мога да се упражнявам само ако го открадна.

— Логиката ви е неоспорима, Ваше Височество. Може ли да го видя?

Дориан се поколеба само за момент, после благосклонно й го подаде.

— Момичетата обикновено не се интересуват от такива неща. — Направи гримаса на мъжко отвращение. — Моите сестри играят с кукли.

— Е, всеки има различен вкус. — Тя пъхна пръста си в клупа и се запита колко ли време е минало, докато пръстът на Бенет е можел да влезе в него. Връвта не бе толкова стара, колкото самата играчка. Сигурно за всичките тези години е била сменяна поне десетина пъти. Импулсивно пусна йо-йо-то и после ловко го издигна.

— О, добре направено! — Очарован, Дориан я гледаше с широко отворени очи.

— Благодаря, сър. И аз имах йо-йо. Беше червено — спомни си тя с усмивка. — Докато кучето ми не го сдъвка.

— Можеш ли да правиш някой номер? Аз веднъж опитах „около света“ и счупих една лампа. Вуйчо Бенет ми се скара, обаче после сам изхвърли парчетата и никой не разбра.

Хана се усмихна, защото съвсем добре си го представяше. Куче, което лае, ала не хапе, реши тя и й се прииска да не го харесваше повече заради това.

— Някой номер? — Докато мислеше, спускаше и издигаше йо-йо-то. После бързо завъртя китката си и направи „около света“. Когато йо-йо-то се върна в дланта й, Дориан се засмя и се покатери на леглото й.

— Направи още някой, моля ти се.

Хана по памет направи „разходка на кучето“ и малкият принц започна да скача по леглото и да вика за още.

— Много добре, лейди Хана — обади се Бенет от вратата. — Очевидно имате скрити таланти.

Тя преглътна ругатнята и върна йо-йо-то.

— Ваше Височество. — Направи реверанс с играчката в ръка. — Не ви чух да почукате.

— Не почуках. — Той тръгна към леглото. Племенникът му се усмихваше оттам без никакво разкаяние.

— Не е ли чудесна, вуйчо Бенет?

— По-късно ще обсъждаме прелестите на лейди Хана. — Той издърпа ухото на Дориан и се обърна. — Моята собственост, ако обичате.

Като се мъчеше да остане сериозна, Хана му подаде йо-йо-то.

— Това може да изглежда само като една проста детска играчка — започна Бенет. — Но всъщност то е наследствена собственост.

— Разбирам. — Тя се прокашля, ала смехът въпреки това се изтръгна от гърлото й. Загледа се в пода, с тайната надежда да изглежда разкаяна. — Моля за извинение, сър.

— Ами, молите! А той през цялото време е бил тук, нали? — Бенет просна племенника си върху леглото и той се разкиска. — Пращате ме да бягам из целия дворец, за да търся този долен крадец, докато през цялото време той се крие под полата ви.

— Под леглото, за да бъдем честни, сър. — Хана отново трябваше да се прокашля, но успя да говори спокойно: — Когато притичахте оттук с вашето мъгляво описание, нямах представа, че търсите принц Дориан.

— Възхищавам се от добрите лъжци — измърмори Бенет и пристъпи по-близо. За втори път улови брадичката й, ала тя за пръв път видя цялата арогантност, на която бе способен, и почувства нейното привличане. — И това само ме интригува още повече.

— Лейди Хана може да прави двойно „около света“.

— Очарователно. — Бенет бавно отдръпна ръка и се обърна към племенника си. Ако бе слушал, може би бе чул въздишката й на облекчение. — Мисля, че се бяхме разбрали, Дориан.

Дориан наведе глава, но Хана не забеляза блясъкът в очите му да намалява.

— Само исках да го видя. Съжалявам, вуйчо Бенет.

— Разбира се, че съжаляваш. — Бенет го хвана под мишниците, вдигна го и го изгледа начумерено. После звучно го целуна. — Майка ти е долу. По пътя към приемната недей да се пързаляш по коридорите.

— Добре. — Когато стъпи отново на крака, Дориан се поклони на Хана. — За мен беше удоволствие да се запознаем, лейди Хана.

— За мен също, сър.

Той й подари една щърбава усмивка и се завтече навън.

— Сладкодумец — отбеляза Бенет. — О, може би вие си мислите, че той е самото очарование, обаче сърцето му е черно.

— Колко странно, че ми напомня за вас.

Бенет вдигна вежди и се завъртя на пети.

— Наистина, милейди, много странно.

— Той несъмнено е негодник. И вие го обичате.

— Не става въпрос за това. — Бенет пъхна ръка в джоба си. — А що се отнася до йо-йо-то…

— Да, сър?

— Опитайте се да изчакате, докато съм на пет метра от вас, преди да се изсмеете в лицето ми.

— Както желаете, Ваше Височество.

— Това ми е подарък от майка ми едно лято, когато бях болен. Купил съм на малкия дявол поне десет, ала той продължава да краде моето. Знае, че ако нямам свой собствен син, докато стане десетгодишен, ще му го подаря.

— Аз имах една червенокоса кукла, която майка ми ми подари, когато паднах и си счупих ръката. Пазех си я, след като вече отдавна бях престанала да си играя с кукли.

Едва когато Бенет я хвана за ръката, тя усети, че му бе казала нещо, което не бе имало нужда той да знае, нещо, което не бе казвала на никого. Докато си напомняше, че такива грешки са опасни, устните му докоснаха пръстите й.

— Вие, лейди Хана, имате меко сърце и остър език. Елате, слезте с мен долу и се запознайте с останалата част от семейството ми.

 

 

Рийв Макджий щеше да бъде сериозно препятствие. Хана го мислеше и преди, но след като го видя със семейството му, вече бе сигурна. Тя знаеше биографията му от времето, когато бе постъпил в полицията като новобранец и после по-рядко споменаваната му работа за правителството на Съединените Щати.

Във връзката му с Кордина и кралското семейство имаше нещо романтично, ала Рийв не бе поет. По молба на принц Арманд той излиза от усамотението, което сам си е наложил, когато Габриела е отвлечена. Макар че успява да избяга, прекараното в плен време оставя своя отпечатък. Получава амнезия и Рийв е назначен да я охранява и да разследва.

Нямаше съмнение, че Дебок е дърпал конците, но макар че любовницата му е заловена и изпратена в затвора, тя така и не го издава. Като други властни мъже и Дебок внушаваше вярност. Или страх.

Докато Габриела се мъчи да възвърне паметта си, двамата с Рийв се влюбват. Макар Рийв да отказва да получи титла, той се съгласява да оглави охраната на Кордина. Ала въпреки неговия опит и умения дворецът още веднъж се оказва незащитен. Преди две години принц Александър едва не е убит. Оттогава Рийв бе успявал да блокира всякакви опити за покушение срещу членове на кралското семейство. Но Дебок щеше да излезе от затвора, а със свободата си щеше да получи и повече сила.

Хана седеше и слушаше, сплела ръце и пригладила поли.

— Ние всички знаем, че твоята пиеса ще бъде един чудесен успех. — Габриела, хванала леко ръката на Рийв, се усмихна на Ив. Буйната й червеникава коса бе подредена в небрежно-елегантна прическа и обрамчваше лице, което си оставаше нежно и красиво. — Това не означава, че не знаем, че трябва да се вълнуваш.

— В момента ми се иска вече всичко да е свършило — въздъхна Ив и вдигна Мариса на коленете си.

— Но нали се чувстваш добре?

— Чувствам се прекрасно. — Пусна я отново долу. — Между глезенето на Алекс и орловия поглед на Хана не мога и с пръст да мръдна без лекарско разрешение.

— Толкова е добре, че дойдохте — усмихна се Габриела на Хана и отпи от шампанското си. — Знам от първа ръка колко е приятно да имаш до себе си приятелка. Достатъчно ли сте щастлива, за да не страдате от носталгия?

— Много съм щастлива в Кордина. — Хана седеше на дивана с изправен гръб.

— Надявам се, че докато сте тук, ще дойдете до фермата.

— Много съм слушала за нея. — Габриела е била отвлечена там, докато това е било само парче земя. — Много ми се иска да я видя лично.

— Тогава ще го уредим — обади се тихо Рийв и запали цигара. — Приятно ли прекарвате досега?

— Да. — Очите им се срещнаха и се задържаха. — Кордина е очарователна страна. Има може би приказно излъчване, ала е много реална. Особено ще ми е интересно да посетя музея.

— Мисля, ще откриете, че имаме някои много необикновени експозиции.

— Да, сър. Аз направих някои проучвания, преди да тръгна от Англия. Не се съмнявам, че много неща ще науча от моето пребиваване в Кордина.

— Добре ли е баща ви? — попита Рийв през облак дим.

Хана разклати перлите си за забавление на бебето.

— Да, благодаря ви. Често ми се струва, че колкото повече остарявам аз, толкова повече се подмладява той.

— Семействата, независимо колко са големи или малки, често са центърът на нашия живот — отбеляза Рийв тихо.

— Да, това е вярно — промълви Хана, докато си играеше с бебето. — Жалко, че семействата, както и животът, не са толкова прости, както изглеждат, когато сме деца.

Бенет се бе разположил удобно в един фотьойл и се чудеше защо му се струва, че ако можеше да чете между редовете, би открил нещо много повече в този светски разговор.

— Не знаех, че познаваш бащата на Хана, Рийв.

— Само бегло. — Рийв се облегна назад с непринудена усмивка. — Чух, че Дориан отново е откраднал твоето йо-йо.

— Трябваше да го заключа в сейфа, когато чух, че той идва. — Бенет потупа джоба си. — Щях да му дам да се разбере на този малък дявол, но той си имаше съучастник. — Обърна глава да погледне към Хана.

— Трябва да се извиня заради сина си. — Габриела се усмихна и отново вдигна чашата си. — Заради това, че ви е въвлякъл в престъпление, лейди Хана.

— Напротив, беше ми приятно. Дориан е очарователен.

— Ние у дома го наричаме по друг начин — измърмори Рийв. Тази жена бе загадка, мислеше той. Колкото повече търсеше недостатъци, толкова по-малко ги виждаше. — По този случай ще изляза да ги видя какво правят. Адриен е на възраст, когато човек не може да е сигурен дали ще ги наглежда, или ще ги накара да скочат във фонтана.

Бенет погледна към вратата на терасата.

— Бог знае какъв хаос може да са забъркали през последните двадесет минути.

— Чакай и ти да си имаш деца. — Ив стана да вземе Мариса от Хана. — Безобразно ще ги разглезиш. Ако ме извините, ще се кача горе да нахраня Мариса.

— Ще дойда с теб. — Габриела остави чашата си. — Искам да обсъдим плановете за Коледния бал. Знаеш, че искам да помогна с каквото мога.

— Слава богу, че няма да има нужда да те моля. Не, Хана, моля те, седни и си почини — продължи Ив, когато Хана понечи да стане. — Няма да се бавим.

— Гледайте наистина да не се бавите. — Бенет извади своето йо-йо и го пусна да обикаля от човек на човек. — Вечерята е след час.

— Ние всички познаваме твоите приоритети, Бен. — Ив се наведе да го целуне по бузата и излезе от стаята.

— Аз самият бих се поразходил. — Александър стана и кимна на Рийв. — Ще ти помогна да събереш децата.

Едва стигнаха до вратата на терасата, когато се появи един слуга.

— Моля за извинение, Ваше Височество. Обаждане от Париж.

— Да, очаквах го. Ще говоря от кабинета си, Луи. Извинете ме, лейди Хана. — Арманд хвана ръката й и се поклони. — Сигурен съм, че Бенет може да ви забавлява за малко. Бенет, може би лейди Хана би искала да види библиотеката.

— Ако обичате да гледате стени с книги — заяви Бенет, когато баща му излезе, — не можете да намерите по-добро място.

— Аз много обичам книги — заяви Хана и стана.

— Добре тогава. — Макар че би могъл да измисли десетина по-добри начина да се прекара един час, той я хвана за ръката и я поведе по коридорите.

— Трудно е да се повярва, че в музея може да имат по-хубави картини, отколкото имате тук в двореца, принц Бенет.

— Музеят на изкуствата има сто петдесет и два образеца на импресионистичната и постимпресионистичната живопис, включително две платна на Коро, три на Моне и едно особено хубаво на Реноар. Напоследък получихме от Съединените Щати още един шедьовър на американския художник Чайлд Хасъм. В замяна моето семейство подари шест картини на Жорж Комплениер, кордински художник, рисувал на острова през деветнадесети век.

— Разбирам.

Бенет забеляза изражението й и се разсмя:

— Случайно съм в управителния съвет на музея. Аз може да предпочитам конете, Хана, ала това не пречи на любовта ми към изкуството. Какво мислите за това?

Той спря пред малък акварел. Кралският дворец бе нарисуван красиво, почти вълшебно. Белите му стени и кули се издигаха над розовата мараня, която не толкова обграждаше, колкото омагьосваше сградата. Трябва да е изгрев, помисли Хана. Небето бе толкова нежно синьо, контрастиращо с по-тъмното море. Виждаше се старинното, фантазията и реалността. На преден план бяха високите железни порти и здравите каменни стени, които защитаваха двореца.

— Прекрасно е. Показва и любов, и възхищение. Кой е художникът?

— Прапрабаба ми — доволен от реакцията й, Бенет я хвана под ръка. — Направила стотици акварели и ги пъхнала някъде. В нейно време жените рисували за забавление, не като професия.

— Някои неща се променят — промълви Хана и погледна отново към картината. — А някои не.

— Преди няколко години намерих работите й в забравен сандък в една от таванските стаи. Толкова от тях бяха повредени, направо сърцето ми се разби. После намерих това. — Той докосна рамката, както се стори на Хана, с благоговение. Тя вдигна поглед от ръката към лицето му и усети, че бе като омагьосана. — Беше като да се върнеш назад във времето и в поколенията и да откриеш себе си. Това би могло да бъде нарисувано днес и пак щеше да е същото.

Хана усети как сърцето й трепва. Коя жена можеше да устои на гордостта и чувствителността? В самозащита отстъпи крачка назад.

— В Европа разбираме, че няколко поколения са само миг от времето. Историята ни стои пред нас, векове наред. Наша отговорност е да предадем същия дар на всяко следващо поколение. — Бенет я погледна и откри, че очите й бяха почти невъзможно дълбоки. — Това е нещо общо между нас, нали? В Америка има едно нетърпение, което може да е вълнуващо, дори заразно, но тук знаем колко дълго време е необходимо, за да се изгради и запази. Политиката се променя, правителствата се сменят, ала историята остава.

Тя трябваше да се отвърне от него. Нещата щяха само да се замъглят, ако мислеше за Бенет като за нежен и чувствителен човек, а не като за задача.

— Има ли и други? — кимна към акварела.

— За съжаление само няколко. Повечето не можеха да се поправят. — Поради причини, които не можеше съвсем да обясни, му се искаше да сподели с нея нещата, които имаха значение за него. — Има един в музикалната стая. Останалите са в музея. Ето, вижте тук. — Поведе я по коридора към следващото крило. Стъпките им отекваха по мозайката на пода.

В ъгъла имаше арфа, на която може би бе било свирено преди сто години, а може би миналата седмица. В стъклена кутия имаше старинни духови инструменти и крехка лира. Цветята бяха свежи, както във всички стаи на двореца. От блестящи червени китайски вази надничаше жасмин. В малката мраморна камина бяха подредени подпалки, сякаш чакащи клечката кибрит.

Двамата с Бенет минаха по стария килим, за да надзърнат назад във времето. Тази картина изобразяваше бал — празнични ярки цветове и дръзки мазки. Красиви мъже въртяха по блестящия под жени, блестящо женствени в рокли от средата на деветнадесети век. Огледалата отразяваха и удвояваха танцуващите, а отгоре светеха три полилея. Докато гледаше картината, Хана почти чуваше звуците на валса.

— Колко прекрасно. Тази зала тук в двореца ли е?

— Да. Почти не се е променила. В нея следващия месец ще се проведе Коледният бал.

Само един месец, помисли тя. Толкова много неща трябваше да се свършат. След часове Дебок щеше да излезе от затвора и Хана скоро щеше да разбере дали подготовката й бе била достатъчно умна.

— Красива зала. — Тя се обърна. Поддържай разговора непринуден, напомни си. Поддържай мислите си леки, засега. — В нашата къща в провинцията има малка музикална стая. Нищо подобно на това, разбира се, но винаги ми се е струвала много успокояваща. — Приближи се към пианото, не толкова, за да го огледа, колкото да спечели разстояние. — Свирите ли, Ваше Височество?

— Хана, ние сме сами. Няма нужда да сме толкова официални.

— Винаги съм приемала употребата на титли като нещо подобаващо, а не официално. — Не искаше това, каза си тя бързо. Не искаше той да скъси разстоянието между ранговете им.

— Аз винаги съм го приемал като нещо дразнещо между приятели. — Бенет се приближи зад нея и я докосна по рамото. — Мислех, че сме.

Хана усещаше ръката му през скромната си ленена рокля, през тънката коприна отдолу и направо върху кожата си.

— Че сме какво, сър?

Той се засмя, хвана я с две ръце за раменете и я обърна към себе си.

— Приятели, Хана. Приятно ми е с теб. Това е едно от първите изисквания за приятелството, нали така?

Тя го гледаше сериозно, съвсем леко поруменяла по скулите. Раменете й под дланите му изглеждаха толкова силни, ала Бенет си спомняше колко мека, колко нежна бе кожата под брадичката й.

Роклята й бе скучна и кафява, лицето й без грим и без прическа. Нито един косъм не бе не на мястото си. И въпреки това той си я представи засмяна, с разпуснати коси и голи рамене. И този смях щеше да бъде само за него.

— Какво, по дяволите, има в теб?

— Моля…

— Чакай. — Бенет пристъпи нетърпеливо по-близо, ядосан не по-малко на себе си, отколкото на нея. Хана замръзна и той вдигна ръце да я успокои, че няма да й стори нищо лошо. — Просто не мърдай за момент, а? — Наведе глава и докосна устните си до нейните.

Никаква реакция, не проявявай никаква реакция, повтаряше си отново и отново Хана като заклинание. Той не бе настойчив, не искаше нищо и не се опитваше да я подмамва. Просто вкусваше, по-нежно, отколкото си бе представяла, че бе възможно. И ароматът му се разливаше в нея, докато тя бе почти пияна от него.

Очите му оставаха отворени, приковани към нейните. Бе близо, толкова близо, че долавяше мириса на сапун по кожата му. Нещо, което я караше да си представя море. Хана заби пръсти в дланите си, като се мъчеше да не показва каква вихрушка се върти в нея.

Господи, искаше! Колко искаше…

Бенет не знаеше какво бе очаквал. Това, което намери, бе мекота, удоволствие, сладост без разгорещеност или страст. Но ги видя и двете в очите й. Не изпитваше непреодолима нужда да я докосне, нито да задълбочи целувката. Не и тази първа целувка. Може би вече знаеше, че ще има и други. Ала тази, първата, му показа едно спокойствие, едно отпускане, каквито никога не бе търсил в жената.

Бе достатъчно мъж и достатъчно опитен, за да разбере, че в нея ври вулкан. Но колкото и да бе странно, нямаше желание да го кара да изригне. Засега.

Той прекъсна целувката като просто отстъпи назад. Хана не трепна.

— Не го направих, за да те изплаша — каза тихо, защото това бе истината. — Беше просто опит.

— Не ме изплашихте. — Не бе изплашил жената, която можеше да види, ала другата вътре в нея бе ужасена.

Това не бе точно отговорът, който Бенет искаше.

— Какво тогава направих?

Бавно и предпазливо тя разтвори свитите си юмруци.

— Боя се, че не разбирам какво имате предвид, Ваше Височество.

Той я гледа още малко, после се обърна.

— Може и да не разбираш. — Разтърка врата си, учуден защо такава непретенциозна и обикновена жена можеше толкова да го напрегне. Бенет разбираше желанието. Господ му бе свидетел, че го бе изпитвал и преди. Но не така. Никога така. — По дяволите, Хана, нищо ли не става в теб?

— Разбира се, сър, много неща.

Той се засмя. Трябваше да си знае, че ще го постави на мястото му с логиката си.

— Наричай ме по име, моля те.

— Както желаете.

Бенет отново се обърна към нея. Тя стоеше пред блестящото бяло пиано, сплела ръце, и го гледаше спокойно. Той си помисли, че това бе най-глупавото нещо, ала знаеше, че почти се бе влюбил.

— Хана…

Бе направил не повече от две крачки към нея, когато в стаята влезе Рийв.

— Извини ме, Бенет, но баща ти иска да говори с теб преди вечерята.

Дълг и желания. Бенет се чудеше дали някога ще постигне пълното им сливане.

— Благодаря ти, Рийв.

— Аз ще заведа лейди Хана обратно вътре.

— Добре. — Ала той спря и отново я погледна. — Искам после да говоря с теб.

— Разбира се. — Тя би отишла през девет земи в десета, за да го избегне.

Остана там, където беше, когато Бенет излезе. Рийв погледна през рамо и се приближи.

— Проблем ли има, лейди Хана?

— Не. — Тя пое дълбоко въздух, но не се успокои. — Защо трябва да има проблем?

— Бенет може да бъде… объркващ.

Този път, когато очите й срещнаха неговите, Хана се постара те да са леко развеселени. Бе изгубила един пласт, най-тънкия възможен пласт от своето прикритие.

— Аз не се обърквам толкова лесно, особено когато работя.

— Така съм чувал — отвърна Рийв. Той все още търсеше пукнатини и се страхуваше, че може да бе видял първата в начина, по който тя бе погледнала към Бенет. — Но пък никога не сте имали такава задача.

— Като старши агент от МОС мога да се справя с всяка задача. — Гласът й отново звучеше бодро. Това не бе гласът на жена, която е била почти непоносимо развълнувана от една целувка. — Утре ще имате доклада ми. А сега мисля, че е по-добре да отидем при другите. — Понечи да тръгне, ала Рийв я хвана за рамото и я спря:

— Много неща зависят от това. От вас.

Хана само кимна:

— Знам. Вие искахте най-доброто, аз съм най-доброто.

— Може би. — Но колкото повече наближаваше моментът, толкова повече се тревожеше той. — Имате невероятна репутация, Хана, ала никога досега не сте се изправяли срещу човек като Дебок.

— Нито той срещу човек като мен. — Тя хвърли един поглед към коридора и сниши глас: — Вече съм утвърден член на организацията му. Отне ми две години да стигна дотук. Преди шест месеца му спестих два и половина милиона, като се постарах сделката му за оръжието да не пропадне. Човек като Дебок оценява инициативността. През последните месеци засявам семената на съмнението и вторият човек след него ще изгуби доверието му.

— Или вие ще изгубите главата си.

— Това е моя грижа. Само след няколко седмици аз ще бъда дясната му ръка. После ще ви го поднеса на тепсия.

— Самоувереността е отлично оръжие, стига да не е прекалена.

— Аз не прекалявам. — Хана помисли за Бенет и добави още по-решително: — Никога не съм се проваляла със задача, Рийв. Нямам намерение това да е първият случай.

— Само поддържайте връзка с мен. Сигурен съм, разбирате, когато казвам, че не вярвам на никого.

— Разбирам прекрасно, защото аз също. Ще вървим ли?