Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Tour du monde en quatre-vingts jours, 1873 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Гергана Иванова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2009)
Издание:
Жул Верн. Пътешествие около света за 80 дни
Издателство „Труд“, 2006
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Около света за 80 дни от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Около света за 80 дни.
| Осемдесет дни около света | |
| Le tour du monde en quatre-vingts jours | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Жул Верн |
|---|---|
| Създаване | 1871 г. Франция |
| Първо издание | 1872 г. Франция |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | приключенски |
| Вид | роман |
| Издателство в България | „Народна младеж“ (1949) „Труд“ (2006) „Миранда“ (2023) Emse Publishing (2025)[a] |
| Преводач | Константин Константинов (1949, 2023, 2025) Гергана Иванова (2006) |
| ISBN | ISBN 978-954-528-624-7 |
| Начало | En l'année 1872, la maison portant le numéro 7 de Saville-row, Burlington Gardens—maison dans laquelle Sheridan mourut en 1814—, était habitée par Phileas Fogg, esq., l'un des membres les plus singuliers et les plus remarqués du Reform-Club de Londres, bien qu'il semblât prendre à tâche de ne rien faire qui pût attirer l'attention. |
| Край | En vérité, ne ferait-on pas, pour moins que cela, le Tour du Monde? |
| Осемдесет дни около света в Общомедия | |
Осемдесет дни около света[b] (на френски: Le tour du monde en quatre-vingts jours) е класически приключенски роман на френския писател Жул Верн, публикуван през 1872 година.
Романът разказва историята за околосветското пътешествие на английския джентълмен Филиас Фог, който предварително се обзалага, че ще го завърши за осемдесет дни. Той е придружен от френския си слуга Жан Паспарту. Целият роман смесва пътепис (традиционен за Жул Верн) и научни данни като използваните в края на романа.
Това необикновено пътуване се превръща във възможно благодарение на транспортната революция, която бележи деветнадесети век в контекста на индустриалната революция. Развитието на нови видове транспорт – железопътен, параходство, и отварянето на Суецкия канал през 1869 г. съкращават разстоянието или поне времето, необходимо за изминаване.
Сюжет
Филиас Фог е богат английски джентълмен, ескуайър,[c] водещ самотен живот в Лондон. Въпреки богатството си, той живее скромно и изпълнява навиците си с математическа прецизност. Член е на „Реформ клуб“, където прекарва голяма част от дните и нощите си. Сутринта на 2 октомври 1872 г., след като уволнява прислужника си, защото му е донесъл вода за бръснене с температура малко по-ниска от очакваната, Фог наема французина Жан Паспарту за същата позиция.
Същата вечер, докато е в клуба, Фог се забърква в спор за статия в „Морнинг Кроникъл“ (или „Дейли Телеграф“ в някои издания), в която се посочва, че с откриването на нова железопътна секция в Индия вече е възможно да се обиколи света за 80 дни. Той приема залог за 20 000 лири, половината от състоянието си, от своите познати членове на клуба, за да завърши такова пътуване в рамките на този период. С Паспарту, който го придружава, Фог тръгва от Лондон с влак в 20:45 ч.; за да спечели залога, той трябва да се върне в клуба по същото време на 21 декември, 80 дни по-късно. Те вземат със себе си останалите 20 000 лири на Фог, за да покрият разходите си по време на пътуването.
| Лондон – Суец, Египет | Влак до Бриндизи, Италия, през Торино и параход (Монголия) през Средиземно море | 7 дни |
| Суец – Бомбай, Индия | Параход (Монголия) през Червено море и Индийския океан | 13 дни |
| Бомбай – Калкута, Индия | Влак | 3 дни |
| Калкута – Виктория, Хонконг с престой в Сингапур | Параход (Рангун) през Южнокитайско море | 13 дни |
| Хонконг – Йокохама, Япония | Параход (Карнатик) през Южнокитайско море, Източнокитайско море и Тихия океан | 6 дни |
| Йокохама – Сан Франциско, САЩ | Параход (Генерал Грант) през Тихия океан | 22 дни |
| Сан Франциско – Ню Йорк, САЩ | Влак | 7 дни |
| Ню Йорк – Лондон, Англия | Параход (Китай) през Атлантическия океан до Ливърпул и влак | 9 дни |
| Общо | 80 дни | |
 | ||
Фог и Паспарту стигат до Суец навреме. Докато слизат в Египет, те са наблюдавани от агент на Скотланд Ярд, детектив Фикс, който е изпратен от Лондон в търсене на Джеймс Странд, банков обирджия. Тъй като Фог отговаря на неясното описание, дадено от Скотланд Ярд за Странд, детектив Фикс мисли Фог за престъпника. Тъй като не може да осигури заповед навреме, Фикс се качва на парахода („Монголия“), превозващ пътниците до Бомбай. Фикс се запознава с Паспарту, без да разкрива целта си. Фог обещава на параходния инженер голяма награда, ако ги закара в Бомбай по-рано. Те пристигат в Бомбай на 20 октомври, два дни по-рано от графика, и се качват на влак, който се отправя към Калкута същата вечер.
Ранното пристигане в Бомбай се оказва полезно за Фог и Паспарту, тъй като противно на казаното във вестникарската статия, участък от 80 километра (50 мили) от Колби до Алахабад все още не е построен. Фог купува слон, наема водач и тръгва към Алахабад.
Те се натъкват на процесия, в която млада индийка, Ауда, трябва да бъде пожертвана. Тъй като е упоена с опиум и хашиш и не тръгва доброволно, пътниците решават да я спасят. Те следват процесията до мястото, където Паспарту заема мястото на починалия ѝ съпруг на погребалната клада. Той се издига от кладата по време на церемонията, плаши свещениците и отвежда Ауда. Двата дни, спечелени по-рано, са загубени, но Фог не съжалява.
Фог и Паспарту се качват отново на влака в Алахабад, вземайки Ауда със себе си. Когато пътниците пристигат в Калкута, Фикс, който е пристигнал преди тях, арестува Фог и Паспарту за престъпление, извършено от Паспарту в Бомбай. Те се отказват от гаранцията и се качват на параход („Рангун“), който заминава за Хонконг, с еднодневно спиране в Сингапур. Фикс също се качва на борда на „Рангун“; той се показва на Паспарту, който се радва да се срещне отново с приятеля си от предишното пътуване.
В Хонконг групата научава, че далечният роднина на Ауда, на чиято грижа са планирали да я оставят, се е преместил в Холандия, така че те решават да я вземат със себе си в Европа. Все още без заповед, Фикс вижда Хонконг като последния си шанс да арестува Фог на британска земя. Паспарту се убеждава, че Фикс е шпионин от „Реформ клуб“. Фикс се доверява на Паспарту, който не вярва на нито дума и остава убеден, че господарят му не е разбойник. За да попречи на Паспарту да информира господаря си за преждевременното отплаване на следващия им кораб, „Карнатик“, Фикс напива Паспарту и го упоява в кръчма с опиум. Паспарту все още успява да хване парахода за Йокохама, но не може да информира Фог, че параходът тръгва вечерта преди планираната дата на заминаване.
Фог открива, че е пропуснал връзката си. Той търси кораб, който да го отведе до Йокохама. Намира платноходка, „Танкадер“, която отвежда него, Ауда и Фикс до Шанхай, където хващат параход за Йокохама. Там те търсят Паспарту, вярвайки, че е пристигнал на „Карнатик“, както първоначално е планирано. Намират го в цирк, опитвайки се да спечели таксата за пътуването си до дома. Обединени отново, четиримата се качват на гребния параход „Генерал Грант“, който ги отвежда през Тихия океан до Сан Франциско. Фикс обещава на Паспарту, че сега, след като е напуснал британска земя, той повече няма да се опитва да забавя пътуването на Фог, а вместо това да го подкрепя да се върне във Великобритания, където може да го арестува.
В Сан Франциско те се качват на трансконтинентален влак за Ню Йорк, срещайки няколко препятствия по пътя: стадо бизони, пресичащи релсите, повреден висящ мост и група сиукси воини, устройващи засада на влака. След като откача локомотива от вагоните, Паспарту е отвлечен от индианците. Фог го спасява, след като американски войници доброволно се явяват на помощ. Те продължават с вятърна шейна до Омаха и след това се качват на влак до Ню Йорк.
В Ню Йорк, изпуснал кораба „Китай“, Фог търси алтернативен транспорт. Той намира параход, „Хенриета“, предназначен за Бордо, Франция. Капитанът на лодката отказва да ги закара до Ливърпул, при което Фог се съгласява да бъде отведен до Бордо срещу 2000 долара на пътник. След това той подкупва екипажа и поема курс към Ливърпул. Срещу ураганни ветрове и работа на пълна пара, параходът остава без гориво след няколко дни. Когато въглищата свършат, Фог купува лодката от капитана, след което кара екипажа да изгори всички дървени части, за да поддържа парата.
Спътниците пристигат в Куинстаун (Коув), Ирландия, хващат влака до Дъблин и след това ферибот до Ливърпул, като все още имат време да стигнат до Лондон преди крайния срок. Веднъж на английска земя, Фикс арестува Фог. Малко по-късно недоразумението е изяснено – истинският крадец е заловен три дни по-рано в Единбург. В резултат на закъснението Фог изпуска планирания влак за Лондон; той поръчва специален влак и пристига в Лондон с пет минути закъснение, сигурен, че е изгубил облога.
На следващия ден Фог се извинява на Ауда, че я е довел в Англия със себе си, тъй като сега трябва да живее в бедност и не може да посреща нуждите ѝ. Ауда признава, че го обича и го моли да се ожени за нея. Докато Паспарту уведомява свещеника за предстоящата сватба, той научава, че е сгрешил датата – не е 22 декември, а 21 декември. Тъй като групата е пътувала на изток, дните им са съкратени с четири минути за всеки градус дължина, който преминават; така, въпреки че преживяват същото време в чужбина, както хората в Лондон, те виждат 80 изгрева и залеза, докато Лондон – само 79. Паспарту информира Фог за грешката си и Фог бърза към клуба точно навреме, за да спази крайния си срок и да спечели залога. След като похарчва почти 19 000 лири от парите си за разходи по време на пътуването, той разделя остатъка между Паспарту и Фикс и се жени за Ауда.
Адаптации
Романът е екранизиран във филми и сериали в различни страни, а по мотиви от романа е направен популярен австралийски анимационен сериал.
- Около света за 80 дни, Around the World in Eighty Days (1956) – с участието на Дейвид Нивън, Кантинфлас, Финли Къри и Шърли Маклейн
- Le Tour du monde en 80 jours (1975) – музикален ТВ минисериал, с участието на Жан льо Пулен, Роже Каре, Пиер Тръбу
- Le tour du monde en 80 jours (1979) – ТВ филм
- Около света за 80 дни (1988) – австралийски анимационен филм
- Around the World in 80 Days (1989) – ТВ минисериал, с участието на Пиърс Броснан, Ерик Айдъл, Джулия Никсън
- Около света за 80 дни, Around the World in 80 Days (2004) – с участието на Джеки Чан, Стив Кугън, Джим Броудбент
- Around the World in 80 days (2021) — френско-немско-италиански минисериал с участието на Дейвид Тенант, Леони Бенеш, Ибрахим Кома
Бележки
Източници
- ↑ Библиотека „Жул Верн“.
- ↑ Колекция романи Жул Верн.
- ↑ Niederman, Derrick. The Remarkable Lives of Numbers: A Mathematical Compendium from 1 to 200. Prelude Books, 20 February 2020. ISBN 9780715653722. Архивиран от оригинала на 8 January 2022. Посетен на 10 October 2020.
Глава 23. Носът на Паспарту се удължава прекалено
На другия ден Паспарту, смазан от умора и от глад, си каза, че трябва да яде на всяка цена и колкото по-скоро, толкова по-добре. Той можеше да продаде часовника си, но по-скоро би умрял от глад. Сега или никога този смел младеж трябваше да използва силния, ако не мелодичен глас, с който го бе дарила природата.
Той знаеше няколко френски и английски песни и реши да ги изпее. Японците сигурно обичаха музиката, защото всичко при тях се прави под звуците на чинелите, на там-там[1] и на барабаните и те със сигурност щяха да оценят таланта на някой европейски виртуоз.
Но може би беше още рано за концерт и ако събудеше сега любителите на музиката, те може би нямаше да му заплатят с монети с лика на японския император, а с нещо друго…
Паспарту реши да изчака няколко часа. Но както си вървеше, изведнъж се сети, че е твърде добре облечен за пътуващ певец, и му хрумна идеята да си смени дрехите за някои дрипи, които повече биха подхождали на положението му. Освен това тази размяна щеше да му донесе известна сума, с която той веднага щеше да задоволи глада си.
След като взе това решение, оставаше да го изпълни. След дълго търсене Паспарту откри един местен вехтошар и му изложи молбата си. Европейската дреха на Паспарту се хареса на вехтошаря и скоро Паспарту излезе оттам със стара японска роба и избеляла с времето чалма на главата. Но в замяна на това в джоба му подрънкваха няколко дребни сребърни монети.
„Добре — помисли си той, — ще си представя, че съм на карнавал!“
Първото, което Паспарту направи, след като заприлича на японец, беше да влезе в една скромна чайна и да обядва с малко пилешко и няколко шепи ориз, като човек, който все още не е решил въпроса с вечерята.
„Сега — каза си той, след като добре си хапна — трябва добре да помисля. Вече не мога да продам тези дрипи срещу още по-японски. Следователно трябва да измисля как да напусна час по-скоро Страната на изгряващото слънце, от която ще запазя само горчив спомен!“
Помисли си да обиколи заминаващите за Америка кораби. Смяташе да си предложи услугите като готвач или прислужник, без да иска заплата, а само да му подсигурят пътя и храната. А когато пристигне в Сан Франциско, щеше да му мисли. Важното беше да прекоси тези четири хиляди и седемстотин мили в Тихия океан, които разделят Япония от Новия свят.
Паспарту не беше от тези, които много умуват какво да направят, и се отправи към пристанището на Йокохама. Но колкото повече приближаваше, идеята, която в момента на хрумване му се бе сторила толкова проста, започна да му се струва все по-неизпълнима. За какво щеше да им е на американските кораби готвач или прислужник и какво доверие щеше да вдъхне, облечен така? На какви препоръки да разчита? Какво да каже?
И така както си мислеше върху тези въпроси, изведнъж погледът му попадна на един огромен афиш, носен от клоун по улиците на Йокохама.
Текстът беше написан на английски и гласеше следното:
ЯПОНСКА АКРОБАТИЧНА ГРУПА
на
почитаемия Уилям Батълкър
Последни представления,
преди да си заминат за Съединените щати,
на Дългоносите-дългоносите,
ПРЯКО ПОКРОВИТЕЛСТВАНИ ОТ БОГ ТИНГУ!
ГОЛЯМА АТРАКЦИЯ!
„Съединените американски щати! — извика Паспарту. — Точно това ми трябва!…“
Той последва човека с афиша и скоро навлезе в японската част на града. Четвърт час по-късно се спря пред обширна сграда, накичена с много знамена. Върху фасадата й в ярки цветове, но не в перспектива, бяха изобразени цяла група жонгльори.
Тази сграда принадлежеше на почитаемия Батълкър. Това беше американският Барнум[2], ръководител на цяла трупа от фокусници, жонгльори, клоуни, акробати, еквилибристи, гимнастици, които според афиша даваха последни представления в Страната на изгряващото слънце, преди да отпътуват за Съединените щати.
Паспарту мина под една колонада пред сградата и попита за господин Батълкър. Господин Батълкър се появи лично.
— Какво желаете? — каза той на Паспарту, като в първия момент го помисли за местен.
— Имате ли нужда от прислужник? — попита Паспарту.
— Прислужник ли? — извика Барнум, като поглади сивата си брада. — Имам двама, покорни, верни, които никога не са ме оставяли и които ми служат просто така, само срещу храна… Ето ги — добави той, показвайки двете си силни ръце с изпъкнали вени, приличащи на струни на контрабас.
— Значи не мога да ви бъда полезен с нищо?
— С нищо.
— По дяволите! Така ме устройваше да замина с вас.
— А! — извика почитаемият Батълкър. — Вие сте японец, колкото аз съм маймуна! Защо сте се облекли така?
— Човек се облича така, както може!
— Така е наистина. Вие сте французин, нали?
— Да, истински парижанин.
— Значи трябва да умеете да правите гримаси?
— Боже мой — отговори Паспарту, обиден, че националната му принадлежност е предизвикала такъв въпрос. — Ние, французите, умеем да гримасничим, но не по-добре от американците!
— Точно така. Е, добре, ако не ви взема за прислужник, ще ви взема за клоун. Схващате ли, драги? Във Франция се представят чужди комици, а в чужбина — френски комици!
— А!
— Силен сте, нали?
— Особено след като съм се нахранил.
— Можете ли да пеете?
— Да — отговори Паспарту, който някога бе участвал в няколко улични концерта.
— Но можете ли да пеете с главата надолу и въртящ се пумпал върху стъпалото на левия крак и едновременно с това държейки изправена сабя върху стъпалото на десния крак?
— Иска ли питане! — отговори Паспарту, като си припомни упражненията от своето детство.
— Защото, нали разбирате, точно това ми трябва! — отговори почитаемият Батълкър.
Споразумението беше сключено на момента.
Най-накрая Паспарту си беше намерил работа. Бе нает да прави какво ли не в известната японска трупа. Това не беше особено ласкателен факт, но след по-малко от осем дни щеше да е на път за Сан Франциско.
Представлението, шумно обявявано от почитаемия Батълкър, трябваше да започне в три часа и много скоро чудните инструменти на един японски оркестър, различни видове барабани, загърмяха на входа. Ясно е, че Паспарту не беше разучил никаква роля, но трябваше да помага със здравите си рамене за „човешкия грозд“, изпълнен от Дългоносите, на бог Тингу. С тази голяма атракция завършваше поредицата от упражнения.
Още преди три часа зрителите вече се бяха настанили в голямата зала. Европейци и туземци, китайци и японци, мъже, жени и деца бързаха да седнат на тесните скамейки и в ложите, които бяха точно срещу сцената. Музикантите бяха вътре и оркестърът в пълен състав, гонгове, барабани, кастанети, флейти, огромни тъпани, свиреше, та пушек се вдигаше.
Това представление беше като всички други акробатични демонстрации. Но трябва да признаем, че японците са най-добрите еквилибристи в света. Единият от тях, с ветрилото си и късчета хартия, изпълняваше много грациозно номера с пеперудите и цветята. Друг пък, с благоуханния дим на лулата си, рисуваше във въздуха поредица от синкави думи, представляващи приветствие към публиката. Един от тях жонглираше със запалени свещи, които гасеше последователно, когато минават пред устните му, и които после отново запалваше една от друга, без и за миг да прекъсва изкусното жонглиране. Друг актьор представяше най-невероятни номера с въртящи се пумпали. Те издаваха шум и под ръката му сякаш оживяваха в непрестанното си въртене. Въртяха се върху лули, върху остриета на сабя, върху тънки като косъм жици, изпънати от единия до другия край на сцената. Въртяха се по ръба на големи кристални вази, изкачваха се по бамбукови стълби, разпръскваха се из всички ъгли, като отделните им тонове се сливаха в странни мелодични съчетания. Жонгльорите жонглираха с пумпалите и те се въртяха във въздуха. Хвърляха ги като перце с дървени ракети и те пак се въртяха. Слагаха ги в джобовете си и когато ги изваждаха, те пак се въртяха. И така, докато с отпускането на една малка пружина те се пръсваха като снопчета искри на бенгалски огън!
Излишно е да описваме удивителните номера на акробатите и гимнастиците от трупата. Изпълненията на стълба, на прът, върху топка, бъчва и т.н. бяха забележително прецизни. Но това, което най-много привличаше публиката, беше демонстрацията на Дългоносите, удивителни еквилибристи, все още непознати в Европа.
Те са особено сдружение под покровителството на бог Тингу. Облечени като средновековни вестители, те носеха на раменете си величествени криле. Но това, което особено ги отличаваше, бяха дългите им носове и най-вече целта, с която ги употребяваха. Носовете им всъщност бяха бамбукови пръчки, дълги пет, шест или десет стъпки. Някои от тях бяха прави, други — криви, едни — гладки, други — грапави. Впрочем точно върху тези здраво закрепени пръчки се изпълняваха всичките им еквилибристични номера. Около дванадесет от тези последователи на бог Тингу лягаха по гръб, а другарите им играеха върху носовете им, приличащи на гръмоотводи — скачаха, премятаха се от един на друг и изпълняваха най-невероятни упражнения.
За финал бяха обявили човешката пирамида, в която около петдесет от Дългоносите трябваше да представят „Джагернатската колесница“. Но вместо да построят тази пирамида, опирайки се на раменете си, артистите на почитаемия Батълкър щяха да се подпират на носовете си. Всъщност единият от участниците, който стоеше в основата на пирамидата, беше напуснал трупата и тъй като бе необходимо само да си силен и сръчен, Паспарту беше избран на негово място.
Несъмнено почтеният младеж се почувства много нажален — тъжен спомен от времето, когато облече средновековната си одежда, украсена с многоцветни криле, и му сложиха нос, дълъг шест стъпки! Но в крайна сметка този нос беше прехраната му и той се примири.
Паспарту излезе на сцената и се подреди при тези от колегите си, с които трябваше да построят основата на колесницата. Всички легнаха на земята с носа нагоре. Втора група еквилибристи легна върху тези дълги носове, а над тях — и трета група, после — и четвърта, и така само върху носовете, които се докосваха с върховете си, скоро се вдигна цял паметник от хора на височината на сцената.
Ръкоплясканията се удвоиха и оркестърът загърмя, когато пирамидата се разклати, равновесието се наруши, един от носовете в основата й не издържа и паметникът се срути като замък от карти…
Беше по вина на Паспарту, който напусна поста си, прескочи парапета без помощта на крилете и се покачи от дясната страна на балкона, където се свлече в краката на един зрител и извика:
— Ах! Господарю мой! Господарю мой!
— Вие?
— Аз!
— Е, добре! В такъв случай на парахода, момчето ми!
Господин Фог, госпожа Ауда, която го придружаваше, и Паспарту набързо излязоха от залата. Но там те се озоваха срещу почитаемия Батълкър, който беше побеснял и искаше обезщетение за нанесените вреди. Филиас Фог го успокои, като му хвърли шепа банкноти. И в шест и половина, точно при тръгването на парахода, господин Фог и госпожа Ауда стъпиха на борда му, следвани от Паспарту, с криле на гърба и дълъг шест стъпки нос, който още не бе успял да махне от лицето си!