Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Tour du monde en quatre-vingts jours, 1873 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Гергана Иванова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2009)
Издание:
Жул Верн. Пътешествие около света за 80 дни
Издателство „Труд“, 2006
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Около света за 80 дни от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Около света за 80 дни.
| Осемдесет дни около света | |
| Le tour du monde en quatre-vingts jours | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Жул Верн |
|---|---|
| Създаване | 1871 г. Франция |
| Първо издание | 1872 г. Франция |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | приключенски |
| Вид | роман |
| Издателство в България | „Народна младеж“ (1949) „Труд“ (2006) „Миранда“ (2023) Emse Publishing (2025)[a] |
| Преводач | Константин Константинов (1949, 2023, 2025) Гергана Иванова (2006) |
| ISBN | ISBN 978-954-528-624-7 |
| Начало | En l'année 1872, la maison portant le numéro 7 de Saville-row, Burlington Gardens—maison dans laquelle Sheridan mourut en 1814—, était habitée par Phileas Fogg, esq., l'un des membres les plus singuliers et les plus remarqués du Reform-Club de Londres, bien qu'il semblât prendre à tâche de ne rien faire qui pût attirer l'attention. |
| Край | En vérité, ne ferait-on pas, pour moins que cela, le Tour du Monde? |
| Осемдесет дни около света в Общомедия | |
Осемдесет дни около света[b] (на френски: Le tour du monde en quatre-vingts jours) е класически приключенски роман на френския писател Жул Верн, публикуван през 1872 година.
Романът разказва историята за околосветското пътешествие на английския джентълмен Филиас Фог, който предварително се обзалага, че ще го завърши за осемдесет дни. Той е придружен от френския си слуга Жан Паспарту. Целият роман смесва пътепис (традиционен за Жул Верн) и научни данни като използваните в края на романа.
Това необикновено пътуване се превръща във възможно благодарение на транспортната революция, която бележи деветнадесети век в контекста на индустриалната революция. Развитието на нови видове транспорт – железопътен, параходство, и отварянето на Суецкия канал през 1869 г. съкращават разстоянието или поне времето, необходимо за изминаване.
Сюжет
Филиас Фог е богат английски джентълмен, ескуайър,[c] водещ самотен живот в Лондон. Въпреки богатството си, той живее скромно и изпълнява навиците си с математическа прецизност. Член е на „Реформ клуб“, където прекарва голяма част от дните и нощите си. Сутринта на 2 октомври 1872 г., след като уволнява прислужника си, защото му е донесъл вода за бръснене с температура малко по-ниска от очакваната, Фог наема французина Жан Паспарту за същата позиция.
Същата вечер, докато е в клуба, Фог се забърква в спор за статия в „Морнинг Кроникъл“ (или „Дейли Телеграф“ в някои издания), в която се посочва, че с откриването на нова железопътна секция в Индия вече е възможно да се обиколи света за 80 дни. Той приема залог за 20 000 лири, половината от състоянието си, от своите познати членове на клуба, за да завърши такова пътуване в рамките на този период. С Паспарту, който го придружава, Фог тръгва от Лондон с влак в 20:45 ч.; за да спечели залога, той трябва да се върне в клуба по същото време на 21 декември, 80 дни по-късно. Те вземат със себе си останалите 20 000 лири на Фог, за да покрият разходите си по време на пътуването.
| Лондон – Суец, Египет | Влак до Бриндизи, Италия, през Торино и параход (Монголия) през Средиземно море | 7 дни |
| Суец – Бомбай, Индия | Параход (Монголия) през Червено море и Индийския океан | 13 дни |
| Бомбай – Калкута, Индия | Влак | 3 дни |
| Калкута – Виктория, Хонконг с престой в Сингапур | Параход (Рангун) през Южнокитайско море | 13 дни |
| Хонконг – Йокохама, Япония | Параход (Карнатик) през Южнокитайско море, Източнокитайско море и Тихия океан | 6 дни |
| Йокохама – Сан Франциско, САЩ | Параход (Генерал Грант) през Тихия океан | 22 дни |
| Сан Франциско – Ню Йорк, САЩ | Влак | 7 дни |
| Ню Йорк – Лондон, Англия | Параход (Китай) през Атлантическия океан до Ливърпул и влак | 9 дни |
| Общо | 80 дни | |
 | ||
Фог и Паспарту стигат до Суец навреме. Докато слизат в Египет, те са наблюдавани от агент на Скотланд Ярд, детектив Фикс, който е изпратен от Лондон в търсене на Джеймс Странд, банков обирджия. Тъй като Фог отговаря на неясното описание, дадено от Скотланд Ярд за Странд, детектив Фикс мисли Фог за престъпника. Тъй като не може да осигури заповед навреме, Фикс се качва на парахода („Монголия“), превозващ пътниците до Бомбай. Фикс се запознава с Паспарту, без да разкрива целта си. Фог обещава на параходния инженер голяма награда, ако ги закара в Бомбай по-рано. Те пристигат в Бомбай на 20 октомври, два дни по-рано от графика, и се качват на влак, който се отправя към Калкута същата вечер.
Ранното пристигане в Бомбай се оказва полезно за Фог и Паспарту, тъй като противно на казаното във вестникарската статия, участък от 80 километра (50 мили) от Колби до Алахабад все още не е построен. Фог купува слон, наема водач и тръгва към Алахабад.
Те се натъкват на процесия, в която млада индийка, Ауда, трябва да бъде пожертвана. Тъй като е упоена с опиум и хашиш и не тръгва доброволно, пътниците решават да я спасят. Те следват процесията до мястото, където Паспарту заема мястото на починалия ѝ съпруг на погребалната клада. Той се издига от кладата по време на церемонията, плаши свещениците и отвежда Ауда. Двата дни, спечелени по-рано, са загубени, но Фог не съжалява.
Фог и Паспарту се качват отново на влака в Алахабад, вземайки Ауда със себе си. Когато пътниците пристигат в Калкута, Фикс, който е пристигнал преди тях, арестува Фог и Паспарту за престъпление, извършено от Паспарту в Бомбай. Те се отказват от гаранцията и се качват на параход („Рангун“), който заминава за Хонконг, с еднодневно спиране в Сингапур. Фикс също се качва на борда на „Рангун“; той се показва на Паспарту, който се радва да се срещне отново с приятеля си от предишното пътуване.
В Хонконг групата научава, че далечният роднина на Ауда, на чиято грижа са планирали да я оставят, се е преместил в Холандия, така че те решават да я вземат със себе си в Европа. Все още без заповед, Фикс вижда Хонконг като последния си шанс да арестува Фог на британска земя. Паспарту се убеждава, че Фикс е шпионин от „Реформ клуб“. Фикс се доверява на Паспарту, който не вярва на нито дума и остава убеден, че господарят му не е разбойник. За да попречи на Паспарту да информира господаря си за преждевременното отплаване на следващия им кораб, „Карнатик“, Фикс напива Паспарту и го упоява в кръчма с опиум. Паспарту все още успява да хване парахода за Йокохама, но не може да информира Фог, че параходът тръгва вечерта преди планираната дата на заминаване.
Фог открива, че е пропуснал връзката си. Той търси кораб, който да го отведе до Йокохама. Намира платноходка, „Танкадер“, която отвежда него, Ауда и Фикс до Шанхай, където хващат параход за Йокохама. Там те търсят Паспарту, вярвайки, че е пристигнал на „Карнатик“, както първоначално е планирано. Намират го в цирк, опитвайки се да спечели таксата за пътуването си до дома. Обединени отново, четиримата се качват на гребния параход „Генерал Грант“, който ги отвежда през Тихия океан до Сан Франциско. Фикс обещава на Паспарту, че сега, след като е напуснал британска земя, той повече няма да се опитва да забавя пътуването на Фог, а вместо това да го подкрепя да се върне във Великобритания, където може да го арестува.
В Сан Франциско те се качват на трансконтинентален влак за Ню Йорк, срещайки няколко препятствия по пътя: стадо бизони, пресичащи релсите, повреден висящ мост и група сиукси воини, устройващи засада на влака. След като откача локомотива от вагоните, Паспарту е отвлечен от индианците. Фог го спасява, след като американски войници доброволно се явяват на помощ. Те продължават с вятърна шейна до Омаха и след това се качват на влак до Ню Йорк.
В Ню Йорк, изпуснал кораба „Китай“, Фог търси алтернативен транспорт. Той намира параход, „Хенриета“, предназначен за Бордо, Франция. Капитанът на лодката отказва да ги закара до Ливърпул, при което Фог се съгласява да бъде отведен до Бордо срещу 2000 долара на пътник. След това той подкупва екипажа и поема курс към Ливърпул. Срещу ураганни ветрове и работа на пълна пара, параходът остава без гориво след няколко дни. Когато въглищата свършат, Фог купува лодката от капитана, след което кара екипажа да изгори всички дървени части, за да поддържа парата.
Спътниците пристигат в Куинстаун (Коув), Ирландия, хващат влака до Дъблин и след това ферибот до Ливърпул, като все още имат време да стигнат до Лондон преди крайния срок. Веднъж на английска земя, Фикс арестува Фог. Малко по-късно недоразумението е изяснено – истинският крадец е заловен три дни по-рано в Единбург. В резултат на закъснението Фог изпуска планирания влак за Лондон; той поръчва специален влак и пристига в Лондон с пет минути закъснение, сигурен, че е изгубил облога.
На следващия ден Фог се извинява на Ауда, че я е довел в Англия със себе си, тъй като сега трябва да живее в бедност и не може да посреща нуждите ѝ. Ауда признава, че го обича и го моли да се ожени за нея. Докато Паспарту уведомява свещеника за предстоящата сватба, той научава, че е сгрешил датата – не е 22 декември, а 21 декември. Тъй като групата е пътувала на изток, дните им са съкратени с четири минути за всеки градус дължина, който преминават; така, въпреки че преживяват същото време в чужбина, както хората в Лондон, те виждат 80 изгрева и залеза, докато Лондон – само 79. Паспарту информира Фог за грешката си и Фог бърза към клуба точно навреме, за да спази крайния си срок и да спечели залога. След като похарчва почти 19 000 лири от парите си за разходи по време на пътуването, той разделя остатъка между Паспарту и Фикс и се жени за Ауда.
Адаптации
Романът е екранизиран във филми и сериали в различни страни, а по мотиви от романа е направен популярен австралийски анимационен сериал.
- Около света за 80 дни, Around the World in Eighty Days (1956) – с участието на Дейвид Нивън, Кантинфлас, Финли Къри и Шърли Маклейн
- Le Tour du monde en 80 jours (1975) – музикален ТВ минисериал, с участието на Жан льо Пулен, Роже Каре, Пиер Тръбу
- Le tour du monde en 80 jours (1979) – ТВ филм
- Около света за 80 дни (1988) – австралийски анимационен филм
- Around the World in 80 Days (1989) – ТВ минисериал, с участието на Пиърс Броснан, Ерик Айдъл, Джулия Никсън
- Около света за 80 дни, Around the World in 80 Days (2004) – с участието на Джеки Чан, Стив Кугън, Джим Броудбент
- Around the World in 80 days (2021) — френско-немско-италиански минисериал с участието на Дейвид Тенант, Леони Бенеш, Ибрахим Кома
Бележки
Източници
- ↑ Библиотека „Жул Верн“.
- ↑ Колекция романи Жул Верн.
- ↑ Niederman, Derrick. The Remarkable Lives of Numbers: A Mathematical Compendium from 1 to 200. Prelude Books, 20 February 2020. ISBN 9780715653722. Архивиран от оригинала на 8 January 2022. Посетен на 10 October 2020.
Глава 12. Пътуването на Филиас Фог и неговите спътници в индийските гори и какво последва от това
За да скъси разстоянието, водачът остави от дясната си страна трасето на железопътната линия, по която все още се работеше. Това трасе беше отклонявано от постоянните разклонения на планината Виндия и не следваше най-краткия път, който устройваше Филиас Фог. Младежът беше свикнал с пътищата и пътеките в района и твърдеше, че може да съкрати двадесетина мили, ако мине през гората, и те му се довериха.
Филиас Фог и сър Франсис Кромарти, потънали почти до шия в самарите, бяха силно разтърсвани от резкия ход на слона, чийто водач го подтикваше да се движи бързо. Но те понасяха това положение с типичната британска сдържаност, почти не разговаряха и едва се виждаха един друг.
Паспарту, прикован на гърба и директно изложен на ударите от неравния ход на животното, се стараеше по препоръка на господаря си да не попадне езикът му между зъбите, тъй като щеше да бъде веднага отхапан. Добродушният младеж политаше ту към врата на слона, ту към задницата му, пазеше равновесие като клоун на трамплин. Но той се шегуваше, смееше се на подскоците и от време на време изваждаше от чантата си парченце захар, което умният Киуни вземаше с хобота си, без и за миг дори да прекъсва хода си.
След два часа водачът спря слона и му даде един час почивка. Животното погълна лакомо околните клонки и храсти, след като утоли жаждата си в близкото блато. Сър Франсис Кромарти не възразяваше срещу тази почивка. Той бе съсипан. Господин Фог изглеждаше така бодър, сякаш сега става от леглото си.
— Този човек е от желязо! — каза бригадният генерал с възхита.
— От ковано желязо! — отговори Паспарту, който се зае да приготви набързо обяд.
Точно на обяд водачът даде сигнал за тръгване. Скоро местността придоби съвсем див вид. След високите гори следваха сечища на тамаринди и малко палми, а после — обширни безводни равнини, осеяни със сухи храсти и големи сиенитни камъни. Цялата тази област на горен Бунделкунд, малко посещавана от пътници, е обитавана от фанатично население, привикнало към най-страшните обреди на индуската религия. Английското господство не можа да се наложи навсякъде в тази област, подчинена на раджите. Тя бе закътана в най-непристъпните уединени части на Виндия.
Няколко пъти видяха банди от освирепели индийци, които обезумяваха от бързия ход на четириногото животно. Парсиецът ги избягваше, доколкото е възможно, като настояваше, че срещите с тях са неприятни. През този ден видяха малко животни — само няколко маймуни, които се разбягваха с хиляди подскоци и гримаси и които силно забавляваха Паспарту.
Една мисъл сред многото други безпокоеше този младеж. Какво щеше да прави господин Фог със слона, когато пристигне на гарата в Алахабад? Щеше да го вземе с него? Невъзможно! Цената за превоза, добавена към цената, която беше заплатил за него, щеше да разори господаря му. Дали да го продаде, или да го пусне на свобода? Това благородно животно заслужаваше уважение. Ако по някаква случайност господин Фог го подари на него, на Паспарту, той щеше много да се смути. Тези мисли постоянно го занимаваха.
В осем часа вечерта пътниците преминаха главната верига от хълмове на Виндия и спряха за почивка в подножието на северния склон в една порутена хижа.
През този ден бяха изминали около двадесет и пет мили, а имаше още толкова до гарата в Алахабад.
Нощта бе студена. В хижата парсиецът запали огън от сухи клонки, чиято топлина зарадва всички. Вечерята се състоеше от закупените в Колби провизии. Пътниците, смазани и пребити от път, едва хапнаха по нещо. Разговорът, който започна от няколко откъслечни изречения, скоро беше заместен от шумно похъркване. Водачът остана до Куини, който бе заспал прав, опрян на ствола на едно огромно дърво.
Нощта мина без произшествия. Тишината беше нарушавана единствено от рева на гепарди и пантери, примесван от пронизителните крясъци на маймуните. Но хищниците се задоволиха само с рев и не проявиха никаква враждебност към обитателите на хижата. Сър Франсис Кромарти спеше дълбоко като храбър воин, смазан от умора. Паспарту спеше неспокойно и насън отново преживя случилото се през деня. А господин Фог спеше така спокойно, сякаш се намираше не другаде, а в къщата си на „Савил роу“.
В шест сутринта поеха отново. Водачът се надяваше, че ще пристигнат на гарата в Алахабад същата вечер. Така господин Фог щеше да изгуби само част от четиридесетте и осем часа, които беше спестил от началото на пътуването.
Спуснаха се и по последните склонове на Виндия. Киуни бе подновил бързия си ход. Към обяд водачът заобиколи селището Каленгер, разположено на Кани, един от притоците на Ганг. Той пак избягваше оживените места, като се чувстваше по-сигурен в тези пусти полета, които отбелязват първите снишавания на басейна на голямата река. Гара Алахабад беше само на дванадесет мили североизточно. Починаха си малко сред една горичка от бананови дървета, чиито плодове, полезни като хляба и „вкусни като крем“, както казват пътниците, много им харесаха.
В два часа водачът навлезе в една гъста гора, която се простираше върху няколко мили. Той предпочиташе да пътува така — под прикритието на гората. До този момент не бяха имали неприятности и, изглежда, пътуването щеше да приключи без произшествия. Тогава слонът, видимо обезпокоен, спря внезапно.
Беше четири часът.
— Какво има? — попита сър Франсис Кромарти, който надигна глава над седлото.
— Не знам, господин офицер — отговори парсиецът, като се заслуша в някакъв неясен шум, идващ откъм гъстия клонак.
Малко след това шумът стана по-отчетлив. Сякаш бе някаква мелодия от все още доста далечни човешки гласове и медни инструменти.
Паспарту беше нащрек. Господин Фог чакаше търпеливо и безмълвно.
Парсиецът скочи на земята, завърза животното към едно дърво и се шмугна в най-гъстата част на сечището. След няколко минути се върна и каза:
— Шествие на брамини[1], които идват от тази страна. Ако е възможно, по-добре е да не ни видят.
Водачът отвърза слона и го отведе в един гъсталак и посъветва пътниците да не слизат на земята. Самият той беше готов да се качи бързо на животното, ако стане наложително да бягат. Но той мислеше, че групата вярващи ще мине, без да ги забележи, тъй като гъсталакът ги скриваше напълно.
Шумът от гласове и инструменти наближаваше. Монотонни песни се смесваха със звука на барабани и чинели. Скоро предната част на шествието се появи изпод дърветата на около петдесетина крачки от мястото, където стояха господин Фог и неговите спътници. Те лесно различаваха през клоните интересните участници в този религиозен обред.
Най-отпред вървяха свещениците, с митри и дълги, пъстри роби. Те бяха наобиколени от мъже, жени и деца, които изпълняваха погребална, провлачена песен, накъсвана от равномерните удари на барабаните и чинелите. Зад тях, върху една кола с големи колела, чиито спици и джанти изобразяваха преплитане на змии, се появи уродлива статуя, придвижвана от две двойки богато накичени зебу. Тази статуя имаше четири ръце, оцветено в тъмночервено тяло, обезумял поглед, разчорлени коси, увиснал език и оцветени с къна и бетел[2] устни. На врата си носеше гердан от черепи, а на хълбоците — колан от отрязани ръце. Тя стоеше права върху паднал гигант без глава.
Сър Франсис Кромарти разпозна тази статуя.
— Богинята Кали — промълви той — богинята на любовта и на смъртта.
— На смъртта — да, но на любовта — в никакъв случай! — каза Паспарту. — Отвратителна жена!
Парсиецът му даде знак да мълчи.
Около статуята ръкомахаха, движеха се бясно и се гърчеха група стари факири, изрисувани на черти с охра, покрити с кръстовидни разрези, от които капеше кръв. Полудели глупаци, които по време на големите индуски обреди се хвърлят под колелата на колесницата на Джагернат.
Зад тях няколко брамини в пищни ориенталски одежди влачеха една жена, която едва се държеше. Тази жена беше млада, бяла като европейка. Главата й, шията й, раменете й, ръцете й, дланите й, глезените й едва понасяха тежестта на всички украшения, колиета, гривни, обеци и пръстени. Извезана със злато и покрита с тънък муселин туника очертаваше тялото й.
Зад тази млада жена — жесток контраст за очите — вървяха пазачи с голи саби на колана и дълги пистолети с издълбани фигури. Те носеха един труп на носилка.
Това беше тялото на старец, облечен в богатите дрехи на раджа, и носещ, както докато е бил жив, тюрбан, обшит с перли, изтъкана от коприна и злато роба, колан от обсипан с диаманти кашмир и великолепни оръжия на индийски владетел.
На края на шествието вървяха музиканти и защитен отряд от фанатици, чиито крясъци понякога заглушаваха мощния звук на инструментите.
Сър Франсис Кромарти гледаше цялото това тържество видимо силно натъжен и като се обърна към водача, каза:
— Сати[3]!
Парсиецът кимна утвърдително и постави пръст на устните си. Дългото шествие премина бавно под дърветата и скоро и последните редици потънаха в гората.
Песните полека утихнаха. Чуха се още няколко далечни вика и накрая след цялата тази врява се възцари дълбока тишина.
Филиас Фог бе чул тази дума, изречена от сър Франсис Кромарти, и веднага след като шествието премина, той попита:
— Какво е сати?
— Сати, господин Фог — отговори бригадният генерал, — е човешко жертвоприношение, но доброволно. Тази жена, която току-що видяхте, ще бъде изгорена утре в ранни зори.
— Ах! Нещастници такива! — извика Паспарту, който не можа да сдържи възмущението си.
— А трупът? — попита господин Фог.
— Това е трупът на владетеля, нейния съпруг — отговори водачът. — Независим раджа на Бунделкунд.
— Но как — поде отново Филиас Фог, без гласът му да издава и най-леко вълнение — тези варварски обичаи съществуват все още в Индия и англичаните не са могли да ги изкоренят?
— В по-голямата част на Индия — отговори сър Франсис Кромарти — тези жертвоприношения вече не се изпълняват, но нямаме никакво влияние върху тези диви области и особено върху територията на Бунделкунд. По северните склонове на Виндия все още постоянно стават убийства и грабежи.
— Горката! — мълвеше Паспарту. — Да бъде изгорена жива!
— Да — поде бригадният генерал — изгорена. А в противен случай нямате представа до какво окаяно положение ще бъде доведена от близките си. Ще й обръснат косите, ще я хранят само с шепа ориз, ще я отблъснат, ще бъде считана за нечисто създание и ще умре в някой ъгъл като краставо куче. Ето защо мисълта за подобно ужасяващо съществувание тласка тези нещастници към това мъчение много повече, отколкото религиозният фанатизъм. Понякога обаче жертвоприношението е наистина доброволно и е необходима енергичната намеса на властта, за да го предотврати. Ето например, преди няколко години аз живеех в Бомбай. Тогава една млада вдовица поиска от губернатора разрешение да бъде изгорена със своя съпруг. Както се досещате, губернаторът отказа. Тогава вдовицата напусна града, приюти се при един независим раджа и там се принесе в жертва.
Докато слушаше разказа на бригадния генерал, водачът поклащаше глава, а след като свърши, каза:
— Утрешното жертвоприношение не е доброволно — каза той.
— Откъде знаете?
— Това е история, която всеки в Бунделкунд знае — отговори водачът.
— Но тази злощастница очевидно не оказваше никаква съпротива — отбеляза сър Франсис Кромарти.
— Дължи се на това, че е упоена с дим от индийски коноп и опиум.
— Но къде я водят?
— В пагодата на Пиладжи, на две мили оттук. Там ще прекара нощта, докато стане време за жертвоприношението.
— А това жертвоприношение кога ще стане?
— Утре, рано призори.
След този отговор водачът изведе слона от гъсталака и се покачи на врата на животното. Но точно когато се канеше да му подсвирне и да го подкара, господин Фог го спря и се обърна към сър Франсис Кромарти:
— А ако спасим тази жена? — каза той.
— Да спасим тази жена, господин Фог!… — извика бригадният генерал.
— Имам още дванадесет часа. Мога да ги посветя на това.
— Я виж ти! Вие сте добър човек! — каза сър Франсис Кромарти.
— Понякога — отговори просто Филиас Фог. — Когато имам време.