Метаданни
Данни
- Серия
- Необикновени пътешествия (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le Tour du monde en quatre-vingts jours, 1873 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Гергана Иванова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2009)
Издание:
Жул Верн. Пътешествие около света за 80 дни
Издателство „Труд“, 2006
История
- — Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Около света за 80 дни от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Около света за 80 дни.
| Осемдесет дни около света | |
| Le tour du monde en quatre-vingts jours | |
 Корица на първото издание | |
| Автор | Жул Верн |
|---|---|
| Създаване | 1871 г. Франция |
| Първо издание | 1872 г. Франция |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | приключенски |
| Вид | роман |
| Издателство в България | „Народна младеж“ (1949) „Труд“ (2006) „Миранда“ (2023) Emse Publishing (2025)[a] |
| Преводач | Константин Константинов (1949, 2023, 2025) Гергана Иванова (2006) |
| ISBN | ISBN 978-954-528-624-7 |
| Начало | En l'année 1872, la maison portant le numéro 7 de Saville-row, Burlington Gardens—maison dans laquelle Sheridan mourut en 1814—, était habitée par Phileas Fogg, esq., l'un des membres les plus singuliers et les plus remarqués du Reform-Club de Londres, bien qu'il semblât prendre à tâche de ne rien faire qui pût attirer l'attention. |
| Край | En vérité, ne ferait-on pas, pour moins que cela, le Tour du Monde? |
| Осемдесет дни около света в Общомедия | |
Осемдесет дни около света[b] (на френски: Le tour du monde en quatre-vingts jours) е класически приключенски роман на френския писател Жул Верн, публикуван през 1872 година.
Романът разказва историята за околосветското пътешествие на английския джентълмен Филиас Фог, който предварително се обзалага, че ще го завърши за осемдесет дни. Той е придружен от френския си слуга Жан Паспарту. Целият роман смесва пътепис (традиционен за Жул Верн) и научни данни като използваните в края на романа.
Това необикновено пътуване се превръща във възможно благодарение на транспортната революция, която бележи деветнадесети век в контекста на индустриалната революция. Развитието на нови видове транспорт – железопътен, параходство, и отварянето на Суецкия канал през 1869 г. съкращават разстоянието или поне времето, необходимо за изминаване.
Сюжет
Филиас Фог е богат английски джентълмен, ескуайър,[c] водещ самотен живот в Лондон. Въпреки богатството си, той живее скромно и изпълнява навиците си с математическа прецизност. Член е на „Реформ клуб“, където прекарва голяма част от дните и нощите си. Сутринта на 2 октомври 1872 г., след като уволнява прислужника си, защото му е донесъл вода за бръснене с температура малко по-ниска от очакваната, Фог наема французина Жан Паспарту за същата позиция.
Същата вечер, докато е в клуба, Фог се забърква в спор за статия в „Морнинг Кроникъл“ (или „Дейли Телеграф“ в някои издания), в която се посочва, че с откриването на нова железопътна секция в Индия вече е възможно да се обиколи света за 80 дни. Той приема залог за 20 000 лири, половината от състоянието си, от своите познати членове на клуба, за да завърши такова пътуване в рамките на този период. С Паспарту, който го придружава, Фог тръгва от Лондон с влак в 20:45 ч.; за да спечели залога, той трябва да се върне в клуба по същото време на 21 декември, 80 дни по-късно. Те вземат със себе си останалите 20 000 лири на Фог, за да покрият разходите си по време на пътуването.
| Лондон – Суец, Египет | Влак до Бриндизи, Италия, през Торино и параход (Монголия) през Средиземно море | 7 дни |
| Суец – Бомбай, Индия | Параход (Монголия) през Червено море и Индийския океан | 13 дни |
| Бомбай – Калкута, Индия | Влак | 3 дни |
| Калкута – Виктория, Хонконг с престой в Сингапур | Параход (Рангун) през Южнокитайско море | 13 дни |
| Хонконг – Йокохама, Япония | Параход (Карнатик) през Южнокитайско море, Източнокитайско море и Тихия океан | 6 дни |
| Йокохама – Сан Франциско, САЩ | Параход (Генерал Грант) през Тихия океан | 22 дни |
| Сан Франциско – Ню Йорк, САЩ | Влак | 7 дни |
| Ню Йорк – Лондон, Англия | Параход (Китай) през Атлантическия океан до Ливърпул и влак | 9 дни |
| Общо | 80 дни | |
 | ||
Фог и Паспарту стигат до Суец навреме. Докато слизат в Египет, те са наблюдавани от агент на Скотланд Ярд, детектив Фикс, който е изпратен от Лондон в търсене на Джеймс Странд, банков обирджия. Тъй като Фог отговаря на неясното описание, дадено от Скотланд Ярд за Странд, детектив Фикс мисли Фог за престъпника. Тъй като не може да осигури заповед навреме, Фикс се качва на парахода („Монголия“), превозващ пътниците до Бомбай. Фикс се запознава с Паспарту, без да разкрива целта си. Фог обещава на параходния инженер голяма награда, ако ги закара в Бомбай по-рано. Те пристигат в Бомбай на 20 октомври, два дни по-рано от графика, и се качват на влак, който се отправя към Калкута същата вечер.
Ранното пристигане в Бомбай се оказва полезно за Фог и Паспарту, тъй като противно на казаното във вестникарската статия, участък от 80 километра (50 мили) от Колби до Алахабад все още не е построен. Фог купува слон, наема водач и тръгва към Алахабад.
Те се натъкват на процесия, в която млада индийка, Ауда, трябва да бъде пожертвана. Тъй като е упоена с опиум и хашиш и не тръгва доброволно, пътниците решават да я спасят. Те следват процесията до мястото, където Паспарту заема мястото на починалия ѝ съпруг на погребалната клада. Той се издига от кладата по време на церемонията, плаши свещениците и отвежда Ауда. Двата дни, спечелени по-рано, са загубени, но Фог не съжалява.
Фог и Паспарту се качват отново на влака в Алахабад, вземайки Ауда със себе си. Когато пътниците пристигат в Калкута, Фикс, който е пристигнал преди тях, арестува Фог и Паспарту за престъпление, извършено от Паспарту в Бомбай. Те се отказват от гаранцията и се качват на параход („Рангун“), който заминава за Хонконг, с еднодневно спиране в Сингапур. Фикс също се качва на борда на „Рангун“; той се показва на Паспарту, който се радва да се срещне отново с приятеля си от предишното пътуване.
В Хонконг групата научава, че далечният роднина на Ауда, на чиято грижа са планирали да я оставят, се е преместил в Холандия, така че те решават да я вземат със себе си в Европа. Все още без заповед, Фикс вижда Хонконг като последния си шанс да арестува Фог на британска земя. Паспарту се убеждава, че Фикс е шпионин от „Реформ клуб“. Фикс се доверява на Паспарту, който не вярва на нито дума и остава убеден, че господарят му не е разбойник. За да попречи на Паспарту да информира господаря си за преждевременното отплаване на следващия им кораб, „Карнатик“, Фикс напива Паспарту и го упоява в кръчма с опиум. Паспарту все още успява да хване парахода за Йокохама, но не може да информира Фог, че параходът тръгва вечерта преди планираната дата на заминаване.
Фог открива, че е пропуснал връзката си. Той търси кораб, който да го отведе до Йокохама. Намира платноходка, „Танкадер“, която отвежда него, Ауда и Фикс до Шанхай, където хващат параход за Йокохама. Там те търсят Паспарту, вярвайки, че е пристигнал на „Карнатик“, както първоначално е планирано. Намират го в цирк, опитвайки се да спечели таксата за пътуването си до дома. Обединени отново, четиримата се качват на гребния параход „Генерал Грант“, който ги отвежда през Тихия океан до Сан Франциско. Фикс обещава на Паспарту, че сега, след като е напуснал британска земя, той повече няма да се опитва да забавя пътуването на Фог, а вместо това да го подкрепя да се върне във Великобритания, където може да го арестува.
В Сан Франциско те се качват на трансконтинентален влак за Ню Йорк, срещайки няколко препятствия по пътя: стадо бизони, пресичащи релсите, повреден висящ мост и група сиукси воини, устройващи засада на влака. След като откача локомотива от вагоните, Паспарту е отвлечен от индианците. Фог го спасява, след като американски войници доброволно се явяват на помощ. Те продължават с вятърна шейна до Омаха и след това се качват на влак до Ню Йорк.
В Ню Йорк, изпуснал кораба „Китай“, Фог търси алтернативен транспорт. Той намира параход, „Хенриета“, предназначен за Бордо, Франция. Капитанът на лодката отказва да ги закара до Ливърпул, при което Фог се съгласява да бъде отведен до Бордо срещу 2000 долара на пътник. След това той подкупва екипажа и поема курс към Ливърпул. Срещу ураганни ветрове и работа на пълна пара, параходът остава без гориво след няколко дни. Когато въглищата свършат, Фог купува лодката от капитана, след което кара екипажа да изгори всички дървени части, за да поддържа парата.
Спътниците пристигат в Куинстаун (Коув), Ирландия, хващат влака до Дъблин и след това ферибот до Ливърпул, като все още имат време да стигнат до Лондон преди крайния срок. Веднъж на английска земя, Фикс арестува Фог. Малко по-късно недоразумението е изяснено – истинският крадец е заловен три дни по-рано в Единбург. В резултат на закъснението Фог изпуска планирания влак за Лондон; той поръчва специален влак и пристига в Лондон с пет минути закъснение, сигурен, че е изгубил облога.
На следващия ден Фог се извинява на Ауда, че я е довел в Англия със себе си, тъй като сега трябва да живее в бедност и не може да посреща нуждите ѝ. Ауда признава, че го обича и го моли да се ожени за нея. Докато Паспарту уведомява свещеника за предстоящата сватба, той научава, че е сгрешил датата – не е 22 декември, а 21 декември. Тъй като групата е пътувала на изток, дните им са съкратени с четири минути за всеки градус дължина, който преминават; така, въпреки че преживяват същото време в чужбина, както хората в Лондон, те виждат 80 изгрева и залеза, докато Лондон – само 79. Паспарту информира Фог за грешката си и Фог бърза към клуба точно навреме, за да спази крайния си срок и да спечели залога. След като похарчва почти 19 000 лири от парите си за разходи по време на пътуването, той разделя остатъка между Паспарту и Фикс и се жени за Ауда.
Адаптации
Романът е екранизиран във филми и сериали в различни страни, а по мотиви от романа е направен популярен австралийски анимационен сериал.
- Около света за 80 дни, Around the World in Eighty Days (1956) – с участието на Дейвид Нивън, Кантинфлас, Финли Къри и Шърли Маклейн
- Le Tour du monde en 80 jours (1975) – музикален ТВ минисериал, с участието на Жан льо Пулен, Роже Каре, Пиер Тръбу
- Le tour du monde en 80 jours (1979) – ТВ филм
- Около света за 80 дни (1988) – австралийски анимационен филм
- Around the World in 80 Days (1989) – ТВ минисериал, с участието на Пиърс Броснан, Ерик Айдъл, Джулия Никсън
- Около света за 80 дни, Around the World in 80 Days (2004) – с участието на Джеки Чан, Стив Кугън, Джим Броудбент
- Around the World in 80 days (2021) — френско-немско-италиански минисериал с участието на Дейвид Тенант, Леони Бенеш, Ибрахим Кома
Бележки
Източници
- ↑ Библиотека „Жул Верн“.
- ↑ Колекция романи Жул Верн.
- ↑ Niederman, Derrick. The Remarkable Lives of Numbers: A Mathematical Compendium from 1 to 200. Prelude Books, 20 February 2020. ISBN 9780715653722. Архивиран от оригинала на 8 January 2022. Посетен на 10 October 2020.
Глава 11. Филиас Фог купува превозно средство на баснословна цена
Влакът бе заминал по разписание. Имаше малко пътници, сред които няколко офицери, чиновници и търговци на опиум и индиго, чиято търговия ги зовеше в източната част на полуострова.
Паспарту беше в едно купе с господаря си. Срещу тях в ъгъла имаше и трети пътник.
Това бе бригадният генерал сър Франсис Кромарти — единият от партньорите на господин Фог по време на пътуването от Суец до Бомбай, който отиваше да се присъедини към войсковата си част, разквартирувана близо до Бенарес.
Сър Франсис Кромарти, висок, рус, на около петдесет години, се бе отличил по време на последното въстание на сипаите и съвсем заслужено го поставяха в категорията на местните жители. От най-ранна възраст той живееше в Индия и само няколко пъти се бе появявал в родината си. Генералът бе образован мъж, който би дал с удоволствие информация за обичаите, историята, устройството на индуската държава, ако Филиас Фог пожелаеше. Но джентълменът не питаше нищо. Той не пътуваше, той описваше окръжност. Той беше като леко тяло, което се движеше по определена орбита около земното кълбо, съгласно законите на механиката. В този момент преизчисляваше изминалите часове от тръгването си от Лондон и сигурно би потрил доволно ръце, ако излишните движения бяха част от природата му.
Сър Франсис Кромарти бе забелязал колко странен е спътникът му, въпреки че го бе наблюдавал само с карти в ръка и между два робера[1]. Основателно бе да се запита дали под тази студена обвивка тупти човешко сърце, дали душата на Филиас Фог е чувствителна към красотите на природата, към духовните пориви. От всички странни хора, които бригадният генерал бе срещал, никой не можеше да се сравни с това произведение на точните науки.
Филиас Фог изобщо не беше скрил от сър Франсис Кромарти намерението си да обиколи света и при какви условия. Бригадният генерал не видя в този облог нищо друго освен безполезна ексцентричност, на която липсва и облагата, която би трябвало да ръководи всяко разумно същество. Това пътуване на странния джентълмен щеше да приключи без никаква полза както за него, така и за другите.
Един час след като напусна Бомбай, влакът, преминал виадуктите[2], бе прекосил остров Салсета и навлизаше в континента. На гара Калиан той подмина разклонението, което, през Кандалах и Пунах, води надолу към югоизточната част на Инд, и се отправи към гара Пауел. Оттам пое през силно разклонените Западни Гати — планински вериги от базалтови пластове, чиито най-високи върхове бяха покрити с гъста растителност.
От време на време сър Франсис Кромарти и Филиас Фог разменяха по някоя дума и в този момент бригадният генерал, с цел да подхване отново иначе замиращия разговор, каза:
— Преди няколко години, господин Фог, на това място щяхте да закъснеете, което пък от своя страна вероятно би осуетило пътуването ви.
— Защо, сър Франсис?
— Защото железницата спираше в подножието на планините и до гара Кандалах, разположена на противоположния склон, се пътуваше с носилка или на гърба на пони.
— Това закъснение изобщо не би нарушило програмата ми — отговори господин Фог. — Аз съм предвидил вероятните пречки.
— И все пак, господин Фог — поде бригадният генерал, — можехте да си навлечете много неприятности с приключението на този младеж.
Паспарту беше завил краката си в одеяло и така дълбоко спеше, че и насън дори не си помисли, че говорят за него.
— Английското правителство е изключително строго, и то с право, към подобни нарушения — подхвана пак сър Франсис Кромарти. — То държи преди всичко да се зачитат религиозните обичаи на индусите и ако вашият прислужник беше заловен…
— Е, добре, ако беше заловен, сър Франсис — отговори господин Фог, — щяха да го осъдят, щеше да понесе наказанието си и после спокойно щеше да се върне в Европа. Не виждам как това може да забави неговия господар!
Тук разговорът отново прекъсна. През нощта влакът премина Гатите, мина през Насик и на другия ден, на 21 октомври, пътуваше сред относително равнинна местност, която беше от територията на Кандеиш. Малки селища бяха осеяли добре обработеното поле. Над тях се издигаше минарето на пагодата вместо камбанариите на европейската църква. Множество малки реки, повечето от които притоци на Годавери, напояваха тази плодородна местност.
Паспарту гледаше, вече буден, и не можеше да повярва, че прекосява страната на индусите с влак на Полуостровната компания. Това му се струваше невероятно. А всъщност беше съвсем реално. Локомотивът, управляван от английски машинист и захранван с английски каменни въглища, хвърляше пушек към памуковите, кафеените, мускатовите, карамфиловите плантации и плантациите с червен пипер. Парата се виеше спираловидно около групи палми, измежду които се мяркаха живописни малки къщички, няколко запуснати манастира и чудни храмове, които обогатяваха пищната украса на индийската архитектура. После, докъдето поглед стига, се простираха огромни площи, джунгли, където не липсваха нито змии, нито тигри, плашени от свиренето на влака, и гори, процепени от железопътната линия, все още обитавани от слонове, които замислено гледат как бясно преминава влакът.
Тази сутрин, след напускането на гара Малигом, пътниците прекосиха тази зловеща територия, която често бе окървавявана от последователите на богинята Кали[3]. Недалеч оттук се издигаше Елора[4] с възхитителните й пагоди, наблизо беше и прочутият Аурангабад — столица на свирепия Ауеренг-Зеб. Сега това бе просто главен град на една от провинциите, откъснати от кралството на Низам. Именно в тази област господстваше Ферингеа, вожд на тхугите, крал на Удушвачите. Тези убийци, обединени в неуловимо братство, удушаваха в чест на богинята на смъртта жертви от всички възрасти, без да проливат и капка кръв. Такова време беше, че нямаше претърсено място, където да не бъде открит труп. Английското правителство успя да предотврати тези убийства значително, но ужасяващото братство все още съществуваше и действаше.
В дванадесет и половина влакът спря на гара Бурхампур и там Паспарту успя да се снабди на изключително висока цена с чифт чехли, украсени с изкуствени перли, които той обу с явно доволство.
Пътниците обядваха набързо и поеха отново към гара Асургур. Известно време линията следваше Тапти — малка рекичка, която се влива в залива Камбе, близо до Сурат.
Сега му е времето да кажем какви мисли заемаха съзнанието на Паспарту. До пристигането си в Бомбай той бе вярвал и можеше да вярва, че всичко ще приключи там. Но сега, когато с пълна пара прекосяваше Индия, бе настъпил обрат в мислите му. Истинската му природа бързо се обади. Той преоткри фантазьорските си идеи от юношеството, вземаше насериозно облога на господаря си, вярваше в истинността му и следователно в това околосветско пътешествие за време, което не биваше да се надхвърля. Той дори вече се безпокоеше за възможните закъснения и произшествия, които можеха да ги сполетят по пътя. Чувстваше се заинтересован по някакъв начин и изтръпваше при мисълта, че можеше да провали всичко предишната вечер с непростимата си заплеснатост. Той не беше толкова флегматичен като Фог, но беше много по-неспокоен. Изчисляваше и преизчисляваше изминалите дни, проклинаше престоите на влака, обвиняваше го, че е бавен, и укоряваше господин Фог, че не е обещал награда на машиниста. Горкият младеж не знаеше, че това, което е възможно за един параход, не е възможно за влака, тъй като скоростта му е пределна.
Вечерта влакът навлезе в проходите на планините, които разделят територията на Кандеиш от тази на Бунделкунд.
На следващия ден, 22 октомври, сър Франсис Кромарти попита Паспарту колко е часът. След като погледна часовника си, той отговори, че е три часът сутринта. И наистина, този прочут часовник, сверен според Гринуичкия меридиан, който се намираше на седемдесет и седем градуса западно, би следвало да закъснява и в действителност закъсняваше с четири часа.
Сър Франсис Кромарти коригира часа, който Паспарту му беше казал, също както го бе направил и Фикс. Той се опита да го убеди, че трябва да го сверява при всеки нов меридиан и че тъй като се движи постоянно на изток, т.е. пред слънцето, дните стават по-къси с четири минути при всеки изминат градус. Но напразно. Дали упоритият младеж разбра, или не, обяснението на бригадния генерал — не стана ясно, но той се заинати и не пожела да превърти часовника си напред и го остави да върви по лондонско време. Всъщност това беше невинна привичка, която не вредеше никому.
В осем часа сутринта, на петнадесет мили преди гара Ротал, влакът спря сред обширна поляна, оградена от няколко къщички и работнически колиби. Кондукторът на влака мина край вагоните и каза:
— Пътниците слизат тук.
Филиас Фог погледна сър Франсис Кромарти, който очевидно нищо не разбираше от това спиране сред гора от тамаринди и храсталаци.
Паспарту, не по-малко изненадан, се втурна навън, върна се почти веднага и извика:
— Господине, няма вече линия!
— Какво искате да кажете? — попита сър Франсис Кромарти.
— Искам да кажа, че влакът спира тук.
Бригадният генерал веднага слезе от вагона. Филиас Фог го последва, без да бърза. И двамата се обърнаха към кондуктора:
— Къде сме? — попита сър Франсис Кромарти.
— В село Колби — отговори той.
— Тук ли ще спрем?
— Разбира се. Линията още не е довършена…
— Какво? Не е довършена?
— Не! Има още един участък от петдесетина мили оттук до Алахабад, където линията продължава.
— Но вестниците разгласиха, че е открита цялата линия!
— Какво искате, господин генерал, вестниците са излъгали.
— А вие давате билети от Бомбай до Калкута! — поде сър Франсис Кромарти, който започваше да се разгорещява.
— Така е — отговори кондукторът, — но пътниците знаят, че трябва сами да се превозят от Колби до Алахабад.
Сър Франсис Кромарти беше бесен. Паспарту на драго сърце би смазал от бой кондуктора, който не беше виновен, но все пак… Той не смееше да погледне господаря си.
— Сър Франсис — каза господин Фог, — ако искате, ще измислим някакъв начин да стигнем до Алахабад.
— Господин Фог, тук става въпрос за закъснение, което вреди напълно на вашите интереси.
— Не, сър Франсис, това беше предвидено.
— Какво! Вие сте знаели, че линията…
— Ни най-малко, но знаех, че някакво препятствие рано или късно ще се появи по пътя ми. Всъщност нищо не е провалено. Имам два дни аванс. Има параход, който тръгва от Калкута към Хонконг на 25-и на обяд. Сега сме едва 22-и и ще пристигнем в Калкута навреме.
Нямаше какво повече да се каже след толкова уверен отговор.
Наистина строителните работи по изграждането на линията приключваха тук. Вестниците са като някои часовници, които имат склонност да избързват, и предварително бяха обявили довършването на линията. На повечето пътници им беше известно, че линията прекъсва, и на слизане от влака те се бяха сдобили с всевъзможни превозни средства, които градът предлагаше — колички на четири колела; или колички, теглени от зебу — животни, приличащи на волове, но с гърбици; пътнически колички, приличащи на подвижни пагоди, носилки, понита и т.н.
Ето защо господин Фог и сър Франсис Кромарти се върнаха от града, без да намерят нищо.
— Ще отида дотам пеш — каза Филиас Фог.
Паспарту, който в този момент се приближаваше към господаря си, направи многозначителна физиономия, като погледна прекрасните си, но неподходящи чехли. За щастие и той беше намерил нещо и като се поколеба за миг, каза:
— Господине, мисля, че открих превозно средство.
— Какво е то?
— Слон! Слон, който принадлежи на един индиец, който живее на сто крачки оттук.
— Хайде да видим този слон — отговори господин Фог.
Пет минути по-късно Филиас Фог, сър Франсис Кромарти и Паспарту пристигнаха пред една колиба, до която имаше заградено от висока дъсчена ограда място. В колибата имаше индиец, а в заграденото място — слон. По тяхно искане индиецът въведе господин Фог и двамата му придружители в заграденото място.
Там видяха едно полуопитомено животно, отглеждано от собственика си не за работа, а за борба. За тази цел той беше започнал да променя кроткия му по природа характер, така че постепенно да го доведе до състояние на най-силна ярост, която индусите наричат „мъч“, и то, като го хранеше в продължение на три месеца само със захар и масло. Макар и да изглежда, че този начин не може да доведе до такива резултати, всъщност е използван успешно от дресьорите. За радост на господин Фог слонът току-що беше поставен на този режим и състоянието на „мъч“ още не се бе проявило.
Киуни — така се казваше животното — можеше като всички себеподобни да върви продължително време и при липса на друго превозно средство Филиас Фог реши да се възползва от него.
Но слоновете в Индия бяха започнали да оредяват и струваха скъпо. Мъжките, които единствено са подходящи за циркови борби, са изключително търсени. Тези животни се размножават рядко, когато са опитомявани. Така че човек може да си набави слон само с лов. Ето защо те са обект на специални грижи и когато господин Фог попита индиеца дали иска да му заеме слона си, той рязко отказа.
Фокс настоя и предложи за животното изключителната цена от десет лири (250 франка) на час. Отказ. Двадесет лири? Пак отказ. Четиридесет лири? И пак отказ. Паспарту подскачаше при всяко повишаване на цената. Но индиецът не се оставяше да бъде примамен.
А сумата бе доста голяма. Ако приемем, че на слона ще са необходими петнадесет часа, за да стигне в Алахабад, той щеше да донесе на собственика си шестстотин лири (15 000 франка).
Тогава Филиас Фог, без да се разгорещява, предложи на индиеца да купи животното. Първо му предложи хиляда лири (25 000 франка).
Индиецът не искаше да го продава! А може би мошеникът надушваше вече голяма печалба.
Сър Франсис Кромарти дръпна господин Фог настрани и го посъветва да помисли, преди да продължи нататък. Филиас Фог отговори на спътника си, че обикновено няма навика да действа, без да мисли, че става дума за облог за двадесет хиляди лири, че този слон му е необходим и че дори, ако трябва, ще плати двадесет пъти цената му, но ще има този слон.
Господин Фог се върна отново при индиеца, чиито малки очи алчно проблясваха и показваха, че за него нещата опират само и единствено до пари. Филиас Фог предложи последователно хиляда и двеста лири, после хиляда и петстотин, после хиляда и осемстотин, после две хиляди (50 000 франка). Паспарту, чиито страни обикновено руменееха, сега бе пребледнял от вълнение.
На две хиляди лири индиецът се предаде.
— Кълна се в чехлите си — извика Паспарту, — ето как се покачва цената на слонското месо!
След като сделката вече беше сключена, остана само да се намери водач. Това се оказа по-лесно. Един младеж с интелигентно лице от племето парси предложи услугите си. Господин Фог прие и му обеща голямо възнаграждение, а това само можеше да удвои интелигентността му.
Слонът бе доведен и подготвен за тръгване веднага. Младежът беше отличен водач на слонове. Той покри гърба на слона с някакво парче и от двете страни на хълбоците му постави два доста неудобни самара.
Филиас Фог плати на индиеца в банкноти, които извади от прословутата чанта. Сякаш изтръгваше парите от сърцето на Паспарту. След това господин Фог предложи на сър Франсис Кромарти да го превози до гарата на Алахабад. Бригадният генерал прие. Един пътник повече не можеше да умори огромното животно.
В село Колби купиха храна. Сър Франсис Кромарти се настани на единия самар. Филиас Фог зае другия. Паспарту възседна слона и се настани върху покривката между господаря си и бригадния генерал. Младежът се качи на врата на слона и в девет часа животното напусна селцето и пое напряко през гъстата гора от латании[5].