Бренда Джойс
Пътуване към рая (7)

6

Останалата част от пътя до Начиточес мина за Миранда като в сън. Тя бе много разстроена. Главата й се въртеше и умът й препускаше безспирно. Леля й седеше мълчалива и й беше много ядосана. Уелш бе мрачен и за пръв път не продумваше и думица. Браг, сякаш за да покаже колко е недоволен от всички тях, яздеше много пред дилижанса. Миранда не спираше да се взира в гърба му. По някаква непонятна причина, всичко, което можеше да види, когато го погледнеше, беше голата му, мускулеста плът. Няколко пъти той внезапно погледна през рамо, а погледът му бе горещ и твърд, за да улови нейния. Тя се изчервяваше и бързо отместваше очи, но, разбира се, беше твърде късно.

Какво й ставаше? Тя не разбираше защо пулсът й бие яростно в ушите й и защо не спира да си представя широките му, окосмени гърди или стройният му, мощен гръб. Накрая реши, че този ден е била силно шокирана и че интересът й е естествено любопитство. Винаги бе жадна за знания и с нетърпение научаваше всичко ново, запомняше всичко видяно, а никога преди не беше виждала голо мъжко тяло. Това, на което бе станала свидетел днес бе нов урок. Сега знаеше нещо за разликата между мъжете и жените. Мъжете бяха не само по-големи и по-силни, но и имаха страшно различна структура. Всички мъже ли изглеждаха като Браг?

Едва ли. Някои мъже бяха дебели, други изнежени или контета. Браг бе силен като скала. Тя потрепери. Мислите й бяха почти похотливи. Всъщност тя изпитваше нерационален подтик да го докосне, да пипне голата му кожа. Дали ще е мека и гладка? Или…

Миранда спря потока на мислите си, като усети как по лицето й отново изби топлина. Тя осъзна, че отново се е втренчила в гърба му, облечен в кожа и леля й прошепна „Миранда!“ много неодобрително. В този момент — за трети или четвърти път — със светкавично движение Браг обърна коня си настрани, така че погледът му срещна нейния. За един кратък, хипнотичен миг тя не можеше да откъсне поглед, не можеше дори да диша. Не можеше да преглътне, устата й беше напълно пресъхнала. Облиза устни, без дори да се усети.

Какво ли смята, че си мисля? Миранда се почувства много нещастна. Знаеше какво си мисли той. Арогантният грубиянин смяташе, че тя го намира за привлекателен. Как бе стигнал до това нелепо заключение? Всички мъже бяха ужасни зверове, както много добре знаеше, дори и баща й. Мъжете изнасилваха безпомощни жени като сестра Агнес. Тя не знаеше какво е това изнасилване, но знаеше, че боли страшно много и е унизително и насилствено. Бе се досетила сама, когато сестра Агнес й разказа за това — можеше да види неотминалата болка в очите й, дори след толкова години.

Миранда потрепери. Не, тя никога нямаше да сметне някой мъж за привлекателен, сигурна бе в това. Мъжете бяха различни от жените, груби и ръководени от долни инстинкти, като диви животни. Браг бе толкова различен. Начинът, по който я гледаше накара пулсът й да забие лудо от страх. Тя не знаеше какво означава този поглед, но знаеше, че е неприличен, нагъл и свързан с онова непроизносимо нещо, което правеха мъжете с жените. Тя отново потрепери и в същия момент неволно се зачуди какво е усещането от допира до кожата му.

— Лельо Елизабет?

— Да?

Миранда знаеше, че леля й е бясна, щом не я е нарече „скъпа“.

— Може би в този град има църква. Бих искала довечера да ида на църква. Или на служба утре сутрин.

— Това е чудесна идея — рече леля й. Макар че Елизабет беше протестантка, тя бе много религиозна. — Мистър Браг?

— Чух — отвърна Браг и се приближи до тях с коня си. Миранда се зачуди как е възможно да е чул тихия им шепот. Погледът му стигна до лицето й и очите им се срещнаха само за миг. — Отговорът е не.

Миранда ахна.

— Но аз трябва да ида да се изповядам — извика тя, ядосана и изумена.

Той се намръщи.

— Нямате какво да изповядате, принцесо — рече той. — А и в Начиточес няма църква. Ще трябва да запазите изповедите си, докато стигнем Сан Антонио дел Баксар. — Той срита коня си и продължи напред.

Миранда усети как очите й се насълзяват.

— О, папа — прошепна тя. — Защо ми причини това?

Браг отново обърна коня си, като чу изтерзаните й слова и се вгледа в нея. Но тя бършеше една сълза от бузата си, докато леля й взе ръката й, за да я успокои.

— Не ми се сърди, лельо Елизабет — проплака съкрушено Миранда. — Моля те, не ми се сърди. Толкова съм… — Тя се облегна на рамото на леля си, като се бореше с подтика да заплаче от изтощение, отчаяние, страх и объркване.

— Шшт, миличка, всичко ще се оправи, ще видиш — тя погали Миранда по гърба.

— Защо папа ме мрази така? Защо? Защо не ме остави на мира? — Тя не можа да спре няколкото сълзи, които се процедиха от плътно затворените й очи.

— Твоят папа те обича, Миранда, много те обича.

— Папа е звяр! — извика Миранда. — Мразя го. Винаги съм го мразила за това, което стори на маман — задето я уби! — Тя наистина се разплака. — И господ ме наказва, като ме праща при този варварин, защото имам толкова омраза в сърцето си.

— Баща ти не е убил майка ти! — възкликна Елизабет ужасена. Тя разтърси племенницата си. — Как можеш да кажеш такова нещо?

— Уби я! Той дори си го призна — преглътна Миранда и се окопити.

— Майка ти почина при раждане, Миранда — рече строго леля й. — Такава беше божията воля. Баща ти я обичаше страшно много…

— Не! Да не мислиш, че съм дете? — нахвърли се Миранда върху леля си. — Видях как се отнасяше с нея, как я удряше. Тя го мразеше. Той я принуди да се върне при него. Знам го.

— Ти си само едно глупаво, уплашено дете — рече Елизабет. — Говориш глупости. Ще пиша на баща ти и ще му кажа, че таиш такива заблуди!

Миранда прехапа устни и погледна напред, за да види, че Браг я гледа странно. Тя му се намръщи, разстроена, че е чул личния им разговор. Вината беше нейна, не негова. Тази тема никога не биваше да се обсъжда пред други хора. Тя се загледа в гористите хълмове от двете им страни.

След около час стигнаха до Начиточес, който беше град от разпръснати дървени постройки. Странноприемницата бе една от най-добрите в града, но бе непретенциозна и занемарена в сравнение с чудесните стари заведения в Англия. Браг остави Уелш с конете и дилижанса и ги отведе в трапезарията.

— Защо не хапнете, докато приготвят ваните ви — предложи любезно той. — Сега ще се погрижа за това — той се усмихна почти топло на Миранда.

Миранда се изненада, когато той ги остави, и седна с леля си на една празна маса. Трапезарията беше доста пълна и тя се притесни за външния си вид, докато не осъзна, че почти всички са мръсни от пътуване и уморени колкото нея. Въпреки това реши, че предпочита да яде в стаята си, след като си вземе вана и каза това на леля си.

— Чудесна идея — съгласи се леля й.

— Ще ида да кажа на мистър Браг — рече Миранда и лейди Холкум уморено кимна. Миранда тръгна в посоката, в която бе тръгнал той, излезе от трапезарията и се озова в едно фоайе, където имаше бюро за регистриране, диван, столове и маса и няколко гости. Всички бяха мъже и я погледнаха с неприкрит интерес. Тя се изчерви и се почувства засрамена, задето е в толкова ужасен вид. Зачуди се къде ли е Браг. Попита в приемната. Служителят й каза, че той отново е излязъл навън и тя се насочи натам.

Конете, дилижансът и конят на Браг ги нямаше и тя се запъти към обора. Вътре бе много тихо, с изключение на животните, които се движеха, пръхтяха и преживяха. Тя си помисли, че разпозна техните коне, макар и да не беше сигурна. На една от стените имаше запален фенер и тя се увери, че в обора все още има някой. Тъкмо щеше да се връща, когато дочу шум. Като се загледа към най-далечния край на обора, тя си помисли, че вижда бялата грива на жребеца на Браг. Тръгна по застлания със сено коридор и скоро широкият гръб на Браг се показа пред погледа и.

Миранда чу дрезгаво мърморене точно преди да види жената. Браг сигурно я бе чул, защото рязко се обърна и чертите му се смекчиха, като се приближи до нея. Миранда погледна покрай него към жената, почуди се какво правят там сами и усети как у нея се надига нещо като ревност. Жената се усмихна, измъкна няколко сламки от косата си и приглади поли. Миранда си помисли злорадо, че тя е доста дебела.

— Мен ли търсиш?

Погледът на Миранда се върна отново върху Браг и тя забеляза, че очите му са блеснали, ризата му е разкопчана, а гърдите му — широки и лъщящи. Тя се изчерви. За момент не можа да си спомни защо бе дошла — само го гледаше втренчено.

— Д-да, капитане. Двете с леля ми сме уморени. Ще вечеряме в стаята си.

Браг се усмихна. После каза нещо, но тя вече се бе разбързала да се връща. Стигна до двора и за диша дълбоко, като откопча горните три копчета на шията си. Трепереше. Какво правеха там сами и по този начин?

И защо й пукаше?

След миг го чу точно зад себе си.

— Миранда, почакай. — Тя грабна полите си и избяга.