Бренда Джойс
Пътуване към рая (13)

12

Миранда крадешком хвърли още един поглед към Браг. Той ядеше бързо с пръсти, гризейки един кокал. Какво животно, помисли си тя, без да може да отмести очи. Беше клекнал в някаква много неудобна на вид поза, но винаги ядеше така, като бяха на път. Внезапно хвърли кокала в огъня, изтри ръце в бедрата си и погледна към нея.

Искаше й се да отмести очи, но не можеше. Погледът му не издаваше нищо, но като го гледаше от другата страна на огъня, тя забеляза, че се променя. Виждаше израза на вълчи глад, сякаш не бе изял току-що половин бут еленско месо. Миранда осъзна, че е затаила дъх. Тя въздъхна, насила извърна очи и деликатно взе един кокал с пръсти. За пръв път от много време насам изглежда бе прегладняла и вече неуспешно се бе опитала да си отреже месото с нож и вилица.

Този ден Браг едва не уби един човек! Човек, който само я бе докоснал по ръката. Тя още не можеше да го проумее.

Лицемерието му я изумяваше. Поне си мислеше, че именно това е причината, поради която пулсът й препускаше бясно всеки път, като се сетеше за този инцидент. Браг й бе сторил нещо много по-лошо. Той я бе целунал и я бе прегърнал, когато тя бе само по долни дрехи. Но преби един човек от бой и само секунда го делеше от това да му пререже гърлото, и то само защото я бе хванал за ръката.

Тя не бе съзнавала, че Браг е толкова смъртоносно опасен. Боже мой, помисли си, що за човек е той? Погледът й отново се плъзна към него. Дивак, животно, шептеше умът й. Красиво животно, обаждаше се друг глас.

Изненадана, Миранда пусна чинията си с вик.

— Какво има? — попита леля й дружелюбно, докато Браг и Уелш я гледаха с открито любопитство.

Нищо — отвърна бързо тя. Откъде й бе хрумнала тази мисъл? После, докато мозъкът й препускаше, тя се успокои. Жребецът на Браг бе красиво животно. Вълк, мечка, всички те бяха красиви зверове. Бяха зверове, но красиви. Браг бе същият. Нямаше нищо нередно да мисли за него по този начин, толкова безстрастно, колкото и за жребеца му. Да, той бе красив, но я плашеше, понеже бе груб и невъзпитан.

— Миранда? Слушаш ли ме? Питах те дали не ти е лошо.

— О, не — рече тя бързо, като отмести поглед от тези златисти очи. Но когато той се изправи, погледът й отново бе прикован в него и тя го видя да се отдалечава от пламъка на малкия бездимен огън.

Следващия ден, както обикновено, Браг тръгна да язди пред тях, като се изгуби от поглед. До обяд не се беше върнал, което бе необичайно. Минаха няколко часа и продължаваше да няма и следа от него. Бъбривият Уелш спря да приказва преди няколко часа, а на лицето му бе изписано мрачно изражение, а Миранда и леля й започнаха да си разменят уплашени погледи. Накрая лейди Холкум попита какво се е случило.

— Той се е натъкнал на нещо — рече направо Уелш.

Миранда възкликна, а през цялото й тяло премина лудешки, внезапен страх.

— Какво искаш да кажеш? — извика тя. — Откъде знаеш?

— Понеже вече обсъдихме това — отговори Уелш. — Не се тревожете. Браг сигурно се е натъкнал на някоя група команчи и планът му бе в такъв случай да ги отклони надалеч. Един вид мюре, така да се каже.

— О, боже — изстена леля й.

Сърцето на Миранда биеше лудо.

— Ами ако го заловят? — прошепна тя, а очите й се разшириха от уплаха.

— Това няма да се случи — усмихна й се Уелш успокоително. — Ще видите. Ще направим лагер, както обикновено, и до заранта той ще се прибере.

Миранда не му вярваше.

— Но той е сам! По колко команчи има обикновено в една група?

Уелш не й каза, че я е излъгал и че Браг вероятно бе попаднал на бойна група.

— От десет до петдесет — отвърна той.

Миранда възкликна.

— Но не се безпокой — рече Уелш, като протегна ръка през леля й и я потупа по ръката. Неприличното му държане остана незабелязано поради шока им. — Браг е полу-апах. Нито един команч не може да проследи един апах, освен ако той сам не пожелае. Браг ще се отърве от тях, когато сметне за уместно и когато е готов.

Елизабет бе започнала да попива челото си с кърпичка.

— Полу-апах?

— Полу-апах ли? — повтори Миранда. — Капитан Браг е полу-апах?

Уелш се ядоса на себе си, задето бе издал това.

— Майка му беше от апахите. Мескалеро. Главно горе в територията на Ню Мексико. Не се тревожете, мадам. Всичко ще е наред.

Миранда бе замаяна. Тя се безпокоеше за Браг толкова, колкото и за себе си, защото изведнъж се почувства много несигурна и незащитена без неговото присъствие. Полу-апах. Нищо чудно, че бе толкова див.

— Ще направим лагер тук — рече Уелш. — Тази вечер няма да има огън, като допълнителна предпазна мярка. — Той намали хода на конете.

Направиха мълчаливо малък лагер. Ядоха сушено говеждо и студен боб. Миранда не беше гладна. Тя не спря да мисли за Браг — как води петдесет сурови, диви команчи далеч от тях, като по този начин рискува собствения си живот. Господи, защити го, помоли се тя.

Тя спеше, когато ги нападнаха. Усети нечии ръце върху себе си — силни, мъжки ръце и после напъхаха нещо в устата й. Внезапно осъзна какво става и настръхна. Отвличаха я от собствената й палатка! Тя започна да се бори, но бе хваната в железни ръце и притисната срещу желязно тяло. Единият й крак ритна някаква стомна, която се удари шумно в незапаления фенер.

— Миранда? — обади се леля й сънено.

Миранда извика, но от устата й се изтръгнаха само приглушени звуци.

Лейди Холкум видя някакво високо, тъмно тяло в палатката им да държи Миранда, облечена само в бялата й памучна нощница, и изпищя.

Мъжът я изнесе с бързи крачки през цепката на срязаната палатка. Прозвуча изстрел. Миранда се заизвива лудо, за да погледне над рамото на похитителя си. Уелш лежеше проснат по лице на земята, на няколко ярда от предната част на палатката. Над него стоеше мъж, който прибираше пистолета в кобура си.

Тя погледна напред и се замята диво, като обсипа гърба му с удари. Той се засмя. Трима мъже държаха коне.

— Чавес! — извика един от тях.

Чавес се обърна, за да погледне, точно когато един от хората му застреля лейди Холкум. Тя се свлече на земята, а един малък дамски пистолет се плъзна от ръката й. Миранда видя как убиват леля й и със задавен вик припадна.

Все още хванал Миранда, Чавес скочи на жребеца си и заедно с четиримата си мъже потегли напред в нощта.