Бренда Джойс
Пътуване към рая (31)

30

Гостите започнаха да пристигат няколко часа след изгрев слънце. Миранда остана в стаята си, но като погледна навън, видя, че площите около къщата са превърнати в селце от фургони и семейства, повечето от които щяха да нощуват там след празненството. Тя бе стояла будна до среднощ, като се опита да се примири със съдбата си и събираше сили, за да го стори като дама — изискано. Сега, докато Бианка и Елена й помагаха да се облече, Миранда се чувстваше малко като сомнамбул. Тя бе замаяна от напрежение, умора, и да, дори от разочарование. Беше много бледа, без следа от руменина, и очите й бяха огромни. Страхът й се бе свил на малка топка в корема й. Тя отказа да яде, понеже знаеше, че не може да задържи нищо.

Елена бе тъничка, дейна жена, която освен това бе мила и грижовна. Миранда се бе превърнала в нейна слабост още от мига, в който пристигна, и скоро стана ясно, че и Джон, Браг и тримата други мъже, които бяха наети в ранчото също й бяха слабост.

— Красива си, querida — рече тя усмихната. Нямаше един преден зъб, но това не я загрозяваше.

Миранда дори не се и опита да се усмихне. Беше се втренчила в отражението си — сериозна млада жена в бяла коприна, покрита с бяла дантела и перли. Роклята й беше точно по мярка. Деколтето й бе покрито с дантели, както и ръцете й чак до лактите. Макар да беше скрита под дантелите, тя никога не бе излагала на показ толкова много плът преди това — освен пред Браг, разбира се. Сърцето й се разкъсваше от тъга.

— Querida, стой мирно, докато прикрепим булото — рече Елена. Нямаше нужда да го казва — Миранда стоеше като истукан.

— Лельо Елена — рече Бианка, — тя добре ли е?

— Бианка, иди да се погрижиш за гостите, ние сме добре. — Елена умело закрепи с фиби венеца, като пусна булото над главата на Миранда. — Querida, ти се жениш за истински джентълмен.

Миранда кимна.

— Кажи ми, страх ли те е от тази вечер? — тъмните очи на жената бяха мили и проницателни.

Миранда срещна погледа й.

— Малко — гласът й бе нисък и притихнал.

— Знаеш ли какво да очакваш?

Миранда кимна.

Елена се усмихна.

— Първият път ще те боли, но ще е само тогава. Не бой се. Джон страшно много те обича.

— Колко остава? — Миранда дори не си направи труда да довърши изречението.

— Няколко минути. Аз ще сляза долу, освен ако не искаш да остана при теб, естествено. Всички вече са се събрали. Изчакай ме тук, докато се върна.

Миранда кимна и зачака сякаш цяла вечност, макар че в действителност минаха само петнайсет минути. Тя не мислеше. Чуваше всички долу, събрани в дневната, където щеше да се състои церемонията. Щеше да има петдесетина гости, уведоми я Джон, включително и децата. На Миранда не й пукаше. Бе прекалено вцепенена, за да мисли.

Един католически свещеник, който служеше в мисионерската църква, изпълняваше службата. Това бе изповедникът й, любезен мъж с голямо шкембе и весели очички. Отец Мигел не звучеше разтревожен, когато изслуша пълната й изповед, която включваше всичко, което се бе случило по пътя й до Тексас. Даде й леко наказание — един ден пости, размисъл и молитви, през което време тя трябваше да си стои в стаята. Миналата седмица й бе напомнил, че дългът й към Джон като предана, всеотдайна съпруга бе и дългът й към бога.

На вратата се почука и възелът в корема й се затегна. Елена отвори вратата с грейнало лице.

— Ела, nina. Недей да гледаш толкова уплашено. Сеньор Браг дойде, за да те предаде на младоженеца.

Миранда мина като насън през вратата. Срещна златистите му очи и видя някаква ярка светлина да проблясва в тях… безпокойство? възхита? мъка? Осъзна, че той е облечен в костюм и ботуши, с хубава риза от бял лен, а яката и ръкавите имаха лек набор. Попита я:

— Миранда, добре ли си?

Тя го погледна в очите.

— Да — отвърна тя, а гласът й бе едва доловим шепот.

Браг не обърна внимание на Елена, убеден, че Миранда ще припадне всеки момент. Хвана я за раменете и се вгледа загрижено в лицето й. Тексаският въздух бе придал на кожата и мек оттенък на слонова кост, но сега тя бе побеляла като роклята си.

— Миранда, да не вземеш да припаднеш?

— Не, няма, разбира се.

Гласът й страшно го потресе. Той се обърна към Елена.

— Отхлаби корсета й, по дяволите — сопна се той. — Ще кажа на всички да почакат малко.

— Не е много стегнат, сеньор — рече Елена, като се намръщи от неговата фамилиарност. — Тя просто се страхува, горкичката. Прекалено млада е.

Браг обърна разтревожения си поглед към Миранда и видя, че се е втренчила в него. Това го изнерви повече от всякога. Искаше да я прегърне и да я успокои и да й даде малко от безкрайната си сила. Без да обръща внимание на възклицанието на Елена, топ хвана лицето й с топлата си ръка, прокарвайки пръст по бузата й. Усещаше аромата на лилии. Бузите й поруменяха, а това страшно й отиваше. Сякаш по команда се чу пианото.

Очите й се разшириха.

— Откъде се взе пиано?

— Ти не свириш ли? — попита Браг, зарадван да види, че тя излиза от унеса си. Той протегна ръка и тя я пое.

— Разбира се. Обожавам да свиря.

Браг се усмихна.

— Мисля, че ще трябва да попиташ мъжа ти. — Това бе подарък, естествено. Те отидоха до горния край на стълбите и Браг сложи другата си ръка върху нейната и я потупа. — Гледай да не се спънеш.

Гласовете долу бяха приглушени. Браг усети нелеп прилив на гордост, примесен с терзанията му. Всички бяха поразени от красотата и.

Браг я поведе по стълбите и я предаде на Джон, като се отдръпна настрани. Той не можеше да откъсне очи от нея, толкова приказна му се стори тя в роклята и булото си. До ушите му достигна само ехо от разменените клетви. А после се стигна до последните думи:

— Обявявам ви за мъж и жена.

Отец Мигел сияеше, а гостите нададоха бурни тексаски овации. Джон се усмихваше, а очите му бяха изпълнени с любов. Той повдигна булото й и я целуна. Браг извърна глава, наранен, и срещна проницателния поглед на Пекос в другия край на стаята. Запита се дали болката в сърцето му си личи по очите.

Всички поздравиха булката и младоженеца, а после излязоха навън, където имаше десетина маси, отрупани с ядене и пиене, а един цигулар и свирач на хармоника чакаха сигнал да започнат. Децата вече припкаха наоколо, гонеха се, отмъкваха храна и крещяха весело. Браг излезе навън сам и си наля чаша уиски. Бързо я пресуши. Не му беше първата за деня.

— Хубава сватба — рече Пекос и си сипа едно питие.

Браг кимна. Запристъпва неудобно — краката му го стягаха ужасно в твърдите му ботуши. Той рядко обуваше нещо различно от мокасини.

— Прав беше. Миранда е красива жена — рече Пекос. — Изглеждаше уплашена до смърт.

Браг не отговори. Нямаше какво да каже. Щеше да си тръгне колкото се може по-скоро.

— Разбирам — рече съчувствено Пекос и се отдалечи, за да го остави сам с мрачните му мисли.

Гостите излязоха навън. На двора хората ядяха, пиеха и танцуваха. Джон и Миранда приемаха поздравления. Миранда бе поруменяла и Браг забеляза, че тя си пийва шампанско. Добре, помисли си той — така нощта й ще мине по-леко. После го прониза ревност и гняв. Представи си ясно как Миранда стене страстно в обятията на Джон и това никак не му се понрави.

Той стигна до тях, когато най-накрая останаха сами и запристъпва сковано с ботушите си.

— Поздравления — рече той искрено, като прегърна Джон.

— Благодаря — Джон засия. Изразът на неподправено удоволствие не бе слизал от лицето му цял ден.

— Аз си тръгвам — рече Браг. — Бих искал да мога да остана, но дългът ме зове.

Джон кимна, макар и да знаеше, че това е лъжа. Браг се обърна към Миранда.

— Най-добри пожелания — рече той меко. — Ти се омъжи за най-прекрасния човек, когото познавам. Радвам се.

Тя го изгледа поруменяла, с блестящи очи. Устата й бе червена като череша, леко разтворена и задъхана.

Браг се усмихна леко, като за миг забрави Джон, сватбата — всичко и всеки, освен тази жена, която по някакъв начин, коварно, бе откраднала сърцето му. Той леко докосна с устни бузата й, като малко ги задържа и устата му докосна крайчеца на нейната. Едва овладя желанието си да я притисне към себе си и да залепи устни за нейните. Той се усмихна.

— Довиждане, Миранда, Джон.

— Довиждане — рече тя меко с влажни очи.

Докато се отдалечаваше, на него му се щеше да са разменили няколко думи, откакто бе пристигнал. Сега бе твърде късно.