Бренда Джойс
Пътуване към рая (12)

11

Браг се настани удобно на края на една дървена маса, облегнал гръб на стената. Срещна преценяващия поглед на мексиканеца. Мъжът задържа очите му за миг, достатъчно дълго, за да покаже, че не се бои. После, като се усмихна леко, той нехайно огледа стаята. В този момент Браг усети някакво дълбоко предчувствие. Мъжът изглеждаше мелез и ако наистина бе такъв, значи бе изключително опасен противник. Погледът му се премести върху якият брадат мъж, който открито изучаваше Браг, също без да трепне. Внезапно се усмихна, каза нещо на другаря си — слаб, мазен блондин — и двамата се ухилиха похотливо. Браг се сети за кого си говорят, но не им обърна внимание.

— Красивото момиче жена ли ти е?

Браг се обърна към длъгнестия червенокос мъж от лявата му страна.

— Да — отвърна той с остър поглед.

Мъжът, облечен в кожени панталони и памучна риза, се усмихна радушно.

— Голям късметлия си. Тя е истинска прелест.

Браг кимна, без да се усмихне. Реши да се държи любезно.

— Познаваш ли някой от тия хора тук?

Мъжът вдигна рамене.

— Срещал съм се с някои по време на пътуванията ми.

— Често ли минаваш по тия места?

Червенокосият кимна.

— Аз съм земемер — рече той. — Казвам се Макдермот, Тим Макдермот.

— Браг — представи се той на свой ред. — Значи издирваш земя за заселване?

— Да. Всъщност вече съм намерил четиристотин хиляди акра на север от тука, горе по Червената река. Надявам се да намеря триста семейства, които да я заселят.

— Дано да имаш късмет — каза Браг. — Тук е много див край.

— Има хубава земя за земеделие и за животни — рече Макдермот.

Браг кимна.

— Познаваш ли онзи човек? — попита той не съвсем нехайно.

— А, един от страстните почитатели на жена ти — Макдермот погледна към тъмният брадат мъж. — Не, боя се, че не.

— Ами оня? — Браг обърна спокоен поглед към мексиканеца, чийто черни очи, също толкова невъзмутими, срещнаха погледа му в мълчалив поздрав, а може би предизвикателство.

— Да — рече Макдермот и се намръщи. — Той е команчеро.

Браг се напрегна. Значи бе прав. Човекът бе наполовина команч.

— Казва се Чавес. Или поне така твърди. Много е опасен.

Майка му ли е била команч или баща му?

— Баща му е бил вожд. Обаче той не е най-големият син. Говори се, че имал жена сред команчите. Освен това се говори, че има доста земя в Чихуахуа, и че майка му била испанска аристократка.

Браг замълча и започна да води игра на изчакване.

Около час по-късно Чавес грациозно се изправи на крака и отправи една нехайна усмивка към Браг. Той разпозна предизвикателството. Видя как Чавес бавно излезе навън, а после през прозореца отдясно го видя да се качва на един превъзходен черен жребец и да излиза в галоп от града. Не усети облекчение. Знаеше, че без съмнение пътищата им отново щяха да се пресекат.

Едва доста по-късно брадатият се изправи на крака и се запъти нагоре по стълбите. Беше паднал здрач. Фоайето бе пълно. Браг също се изправи и тихо го последва.

В горния край на стълбите мъжът се обърна да го погледне. Браг не мигна. Мъжът се спря, а после продължи напред по коридора, като отвори една врата в края и изчезна вътре. Браг леко почука на вратата на Миранда и лейди Холкум я открехна.

— Всичко наред ли е? — попита Браг.

— Добре сме. Миранда спи. Изглежда изтощена.

Покрай главата на лейди Холкум Браг видя тялото на Миранда, свито настрана под едно поокъсано, но чисто одеяло. Косата й бе пусната и гъста, а по рамото й падаха вълнисти кичури и стигаха до ханша й. Той не можеше да откъсне поглед.

— Лека нощ, капитан Браг — Елизабет затвори вратата под носа му.

Браг се намръщи. Жената очевидно бе прочела изражението му. Господи! Той бе намалил бдителността си, а това не биваше да се случва. Смъкна се на пода пред вратата им и облегна глава, като свали шапката си с широка периферия. Задряма неспокойно.

На три пъти го събуждаха среднощни звуци, но това бе само някой гост, който уморено или пиянски се препъваше към стаята си. Нощта мина без инциденти. Браг събуди жените призори и ги придружи до долу за закуска.

— Не съм гладна — каза Миранда и го погледна умолително. — Не мога да ям в тази стая.

Браг я изгледа строго.

— Никой няма да каже и думица в мое присъствие.

— Моля те — прошепна тя.

— Това е немислимо, капитан Браг — заяви твърдо леля й. — Снощи вечерята беше солидна и не сме гладни. Няма да търпим непоносимата компания на нецивилизовани животни като тези. Това е.

— Чудесно — отвърна Браг. Всъщност така беше по-добре. Той ги изведе навън. — Почакайте тук и не мърдайте, докато помогна на Уелш да впрегне конете.

Миранда и леля й кимнаха и той ги остави на верандата, като се запъти към двора, където Уелш впрягаше конете. Отляво на него впрягаха два вола, и някакъв човек извеждаше два кафяви коня от обора. Слаба, изпита жена и малко момче чакаха недалеч от Миранда и леля й, и бяха заедно с мъжа с кафявите коне, реши Браг. До мъжа с воловете имаше още един човек и те двамата приличаха на златотърсачи. Браг се премести до далечната страна на конете, като прехвърли юздата върху единия.

Откъм верандата се показа друг мъж и Браг вдигна поглед точно когато пъхаше мундщука в затворената уста на коня — една от ръцете му отваряше насила челюстта на инатливото животно. Беше брадатият. Той бе спрял до Миранда, усмихваше й се и й говореше. Браг пусна юздата и се запъти натам.

Лейди Холкум се опитваше да се намеси между племенницата си и непознатия, но човекът застана твърдо до Миранда и я хвана за ръката. Миранда се вцепени. Най-лошите й страхове изглежда се сбъдваха.

— Накъде сте се запътили? — попита той любезно.

— Моля ви да ме пуснете — рече тя.

Ръката му се качи нагоре по нейната. Той я дръпна към себе си, като притисна мъжката си твърдост към хълбока й с думите:

— Аз искам само да си поговорим, красавице.

Почервенял от гняв, Браг видя какво прави мъжът. Блъсна го настрани още преди той да се усети и стовари един съкрушителен удар в корема му. Мъжът се сви на две. След това Браг вдигна коляно в лицето му. Вече бе сложил единия крак зад себе си и бе използвал тялото си като лост, за да просне мъжа по гръб. Миг по късно седна върху него, забивайки коляно в ребрата му. Той вдигна глава и Браг отново го фрасна. Ножът на Браг изникна в ръката му и той притисна острието в гърлото на мъжа, като поряза кожата. Не бяха минали повече от трийсет секунди.

— Кажи си молитвата — изръмжа Браг. — Понеже сега ще те убия.

— Не! — извика Миранда. — Недей! Не е направил нищо!

Без да сваля коляно от счупените ребра на мъжа и все още допрял ножа в гърлото му, Браг повдигна глава и я погледна. Лейди Холкум се намеси и дръпна Миранда настрани.

— Не гледай, Миранда! — извика тя. — Ела, ела с мен.

Миранда не можеше да се помръдне от мястото си. Отскубна се от леля си задъхана.

— Ако го убиеш, значи си животно — извика тя. — Той само ме докосна по ръката — Mon Dieu! Quel espece d’assassin est cet homme? Ju lui en pries…^[1] — бъбреше тя истерично.

Браг прибра ножа си в кобура и се изправи. Тя не разбра какво направи мъжът, но Браг бе видял. Искаше да го убие, но нямаше да го стори. Това бе най-трудното нещо, което някога бе правил.

Миранда се извърна от него и леля й я дръпна в обятията си, като я галеше, докато тя преглъщаше хлипанията си. Браг се намръщи, като се опита да потуши жаждата си за кръв, а после се вгледа покрай главите им — в Чавес.

Загледан в него, без да се усмихва, Чавес стоеше в сянката на странноприемницата. Браг изобщо не беше забелязал кога е дошъл, той просто бе изникнал с тихите стъпки на команч. Очите им се срещнаха. Презрителният поглед на Чавес казваше ясно: „Аз бих го убил, каквото и да казва тя.“

— Потегляме — рече Браг. — Веднага.