Бренда Джойс
Пътуване към рая (4)

3

Те не видяха повече Браг до обяд и Миранда си отдъхна. Уелш не спираше да си приказва с леля й, понеже Миранда бе прекалено вглъбена в мислите си, за да се включи в разговора. Как изглеждаше годеникът й? Как щеше да се държи с нея? Какъв бе новият й дом? И как щеше да се приспособи към всичко това?

Уелш, точно както повечето американци, които бяха срещали, изглеждаше впечатлен от факта, че те са аристократи. Задаваше много въпроси, демонстрираше знанията си за пътищата и разказваше за тексаските си приключения. Уелш им обясни, че Браг винаги ще язди пред тях, за да се оглежда за индианци и други неприятели. Той ги увери, че Браг е тексаски рейнджър, един от най-добрите, и че няма от какво да се боят — той бе пътувал многократно по главния път.

Миранда се загледа в крайпътния пейзаж — тучни, тъмни кипариси, мъх, уханни цветя, мистичен вид красота — и скоро потъна в божието творение. Луизиана бе красив щат.

Браг се появи изневиделица, вдигна ръка и Уелш забави дилижанса.

— Добре, дами, десет минути. Разтъпчете се и свършете каквото имате да правите.

Златистите му очи, които проблясваха под шапката с широка периферия, стигнаха до Миранда и се спряха на изопнатото й тяло. Лицето й порозовяваше по начин, който бързо му стана познат. Отново ли я бе накарал да се почувства неудобно? Не че искаше. По дяволите, тя бе толкова чувствителна.

— Това е последното спиране преди нощувката — добави той.

Уелш помагаше на лейди Холкум да слезе и Браг не можа да се въздържи, скочи от жребеца си и бързо се приближи до Миранда.

— Мадам? — усмихна се той и протегна ръка. После се намръщи, когато тя неволно се скова. — Нямаме цял ден на разположение — скастри я той, ядосан от реакцията й към него.

Миранда протегна ръка и той я придърпа достатъчно близо, за да я хване за кръста. Усещаше как всеки мускул и тъкан в тялото й се напрягат при докосването му. Ледената принцеса, помисли си той с раздразнение. Свали я от седалката на дилижанса и я сложи на земята.

Но трябваше да признае, че бе забравил колко е изумителна, макар и да бе крехко създание. Като я свали, той я държеше толкова близо, че малките й гърди докоснаха ризата му само за секунда. Той бързо се отдръпна, много ядосан от себе си. Тя е годеница на Джон, напомни си той строго.

Миранда стоеше нерешително пред него със зачервено лице и хапеше устни, забила поглед в земята.

Тя е същинско мишле, помисли си Браг. Горкото малко мишле! Никога няма да се оправи в Тексас, никога! И точно когато си мислеше това, тя го погледна и каза тихо:

— Капитане, наистина ви моля да се отнасяте към мен с малко уважение. Чака ни дълго пътуване. — Погледът й беше умолителен и после тя сведе очи и се забърза след леля си.

Той се замисли над думите й и се ядоса на себе си. Тя е истинска дама, по дяволите, а не някоя евтина уличница. Какво му ставаше? Но очите му, по собствена воля, се спряха на малките й хълбоци, като се наслаждаваха на естествения им, неподправен ритъм, докато тя се отдалечаваше забързано. Ще трябва да се владея, помисли си той, внезапно объркан. Никога преди това не бе стоял в компанията на истинска дама. Единствените жени, които срещаше бяха евтини курви, индианки и жените и дъщерите на заселниците. С изключение на последните, той можеше да има всяка от тях, стига да поиска.

Браг се намръщи. Правилата, които знаеше вече не важаха. Той бе свикнал да взима това, което иска, когато му се прииска и жените не правеха изключение. У него се надигна гняв. Ситуацията бе нелепа, безумна. Имаше си работа за вършене, а вместо това се налагаше да бави някаква разглезена, девствена аристократка, на която всички досега бяха угаждали. Какво, по дяволите, трябваше да прави? Да се покланя и да целува кралската й ръка всеки път, когато тя минеше покрай него? Той продължи напред с коня си.

Като спряха за нощувка тази вечер, Миранда беше изтощена. Тя се свлече сковано на земята, а Браг отново й помогна да слезе и този път тя му бе благодарна за помощта. В този момент нямаше нещо, което да иска повече от една гореща вана и легло. Но ето че бе насред дивия пущинак на Луизиана — на нея й се стори истински пущинак! — на път за дори още по-враждебна и дива земя. О, папа!, помисли си тя окаяно. Защо, защо ми стори това?

Слънцето все още бе високо, но бавно залязваше. Леля й бе изчезнала — за да се облекчи, помисли си Миранда, докато наблюдаваше как Уелш чевръсто стъква огъня. Къде беше Браг? В следващия миг го видя да се връща в лагера с два диви заека, а скритият под шапката му поглед бе насочен право към нея. Миранда извърна очи. Защо вечно я гледаше? Толкова беше нагъл! Никога ли не сваляше тази шапка? Когато отново се осмели да погледне към него, той бе клекнал и дереше заека бързо и умело. При вида на кръвта и вътрешностите, хвърлени в огъня, Миранда усети как й се гади. Тя се изправи на крака и се втурна в гората, където се свлече на колене и се пребори с импулса да повърне.

Браг се намръщи и погледна Уелш.

— Джон не е наред — рече той тихо и гневно. — Малката никога няма да стане тексаска съпруга. Никога.

— Горкичката — съгласи се Уелш. — Толкова е малка. На колко години мислиш, че е?

— На седемнайсет — промълви Браг. Що за човек ще прати крехката си, израсла под нежни грижи дъщеря в дива земя като Тексас, за да се омъжи за тексасец? Той поклати глава. Когато Миранда се появи малко по-късно, той набързо я огледа, за да види дали е наред. Тя се нуждаеше от закрила, осъзна той, като изми ръцете си. Това чувство му бе непознато. Объркан и смутен, Браг наниза зайците на шиш и ги подаде на Уелш. Изправи се, запокити шапката си настрана и прекара пръсти през косата си. Като погледна отново към нея, той забеляза, че го наблюдава, сякаш е хипнотизирана. Намръщи се и се отдалечи.

Миранда сложи ръка на гърдите си. Сърцето й биеше лудо. Колкото и да бе невинна и израсла под крилото на монахините, тя можеше да различи един красив мъж. Само дето, помнели си тя с паника, той не е красив. Прекалено е необуздан, за да е красив и дори чертите му са изсечени, прави и симетрични. Мили боже! Тя никога не бе виждала човек с такъв цвят на кожата. Той беше буквално златист — от главата до петите. Косата му бе златиста, кожата му също — тъмно злато, разбира се, но злато. Дори очите му бяха с цвят на топаз и дрехите му бяха от златиста ощавена еленова кожа. Тя се засмя малко нервно. Лицето й бе пламнало и тя знаеше, че се е изчервила, макар и да нямаше представа защо.

А той защо я бе погледнал толкова свъсено? Сякаш я презираше?

В лагера царуваше тишина по време на вечерята от печен заек, боб и кафе. Миранда не можа да вкуси от заека. Само като го гледаше и й прилошаваше. Всъщност тя изобщо не беше гладна, само уморена, толкова неописуемо уморена. Тя остави почти недокоснатата си чиния и преди да се усети, чифт здрави мускулести крака, обути в еленова кожа и мокасини, се спряха пред лицето й. Миранда вдигна очи.

Браг клекна с разтревожено лице.

— Добре ли си, Миранда? — Гласът му бе нисък, дрезгав и провлачен, а топазените му очи я гледаха изпитателно.

Той бе толкова близо. Естествено сега я обиждаше, като използваше името й толкова фамилиарно. Малка, непривична гневна искра проблесна в отговор на наглостта му. Но тя усещаше магнетичното му привличане, долавяше мъжкия му мирис и не можеше да откъсне очи от неговите. Безпомощна, тя бе пленена от хипнотичния му поглед, а от разтворените й, треперещи устни се изтръгна един дълго стаяван дъх.

— Мадам? — той развали магията. — Зле ли ви е?

Миранда поруменя и насочи поглед надолу, настрани, навсякъде, но не и към него. Господи, как можеше да коленичи толкова близо до нея? Това бе толкова неприлично! Тя потрепери.

— Не, просто не съм гладна — прошепна тя. — Твърде съм уморена, за да съм гладна. — Погледът й нарочно бе извърнат.

Без да го поглежда, тя разбра, че той си тръгва и я заля огромна вълна на облекчение. Но тогава, преди да е преброила до три, той отново се върна и загърна раменете й с одеяло. Докосването му предизвика ново потрепване у нея. Като го взе за страх или отвращение, тя отново се сви до дървото.

Браг я гледаше изпитателно, като се намръщи, а после се изправи. Да не би малкото мишле да се боеше от него? Мисълта го подразни.

— Ти си достатъчно кльощава — рече той грубо. — Трябва да ядеш. Ще пътуваме от зори до здрач всеки ден. — Той побутна чинията към нея с палеца на крака си.

Тя се изопна, за миг се бореше да се овладее, а после се предаде на по-примитивната си природа. Вдигна очи с изпепеляващ поглед.

— Вие сте тук, за да ме придружавате до Тексас, сър! Но не ми казвайте какво да слагам в тялото си, благодаря! — В мига, в който произнесе думите, Миранда не можеше да повярва, че е казала такова нещо. Защо бе ядосана? Но как смееше той да има наглостта да й заповядва да яде?

И което е по-лошо, той се засмя.

— Значи мишлето имало и зъби — рече той ухилен, докато се отдалечаваше.

Обидата я накара да се вцепени още повече. За такава ли я смяташе — обикновена, сива, свенлива мишка? Този човек непрекъснато я обиждаше, още откакто се запознаха — държеше се с нея като с някаква евтина уличница, а сега я наричаше мишка — това беше прекалено!