Бренда Джойс
Пътуване към рая (64)

63

Беше прекрасно утро, помисли си Дерек ликуващо, като вдигна жена си върху коня и й подаде поводите. Тя му отправи лека усмивка. За него това бе като сноп слънчеви лъчи. Той бе хлътнал до уши, знаеше го, но това нямаше значение. Тя беше негова жена — това, което бе чакал цял живот.

Тръгнаха, като Дерек вървеше пеша до коня. До мястото на апахите имаше около шест мили и той се наслаждаваше на ободрителната разходка. Щеше да се радва на краткия излет още повече, ако тичаше — през вените му препускаше нестихваща енергия. Ала Миранда не можеше да седи много спокойно и той не можеше да си представи как ще подскача в тръс през целия път.

След около миля-две той забеляза, че тя се е умълчала. Почувства как го пронизва страх.

— Добре ли си днес?

— О, да — отвърна тя бързо.

Той вдигна поглед към нея и сложи ръка на коляното й.

— Не се плашиш от народа ми, нали? — гласът му бе тих.

— О, не — запротестира тя искрено.

— Миранда, върти ми се нещо из ума.

Тя го погледна с любопитство.

— Какво мислиш за земята наоколо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — сърцето му започна да бие по-учестено — тексаската граница постоянно се мести на запад и на север. Не след дълго ще изникне някое селище по-близо от Сан Антонио. Проклятие! Не говоря направо. — Той й отправи една усмивка. — Това е моят край. Не мислех, че някога ще се установя някъде, но сега искам да го направя.

— Искаш да се заселим тук ли? — попита тя, за да му помогне.

— Да — отвърна той разпалено. — Ще построя една чудесна къщичка, която можем да разширим, като се наложи. Добитък — колкото щеш, сама го знаеш. С двама мъже, които да ми помагат, мога да направя стадо и да почна да развъждам животни. Едрият рогат добитък е много издръжлив, да знаеш. Точно сега пазарът е главно тукашен, но можем да закараме животните до Ню Орлиънс или даже в Сейнт Луис. Добре ще си живеем — добави той и я погледна внимателно.

Миранда се усмихна.

— Дерек, ти си мой съпруг. А тази земя е красива. Ако искаш, направи го.

— Сигурна ли си, Миранда? Знам, че си градско чедо. Аз никога няма да мога да се заселя в града. Ще умрем от глад и аз ще полудея.

Тя му се усмихна и мекото, нежно чувство, което видя в очите й го накара да преглътне и ускори пулса му.

— Мисля, че трябва веднага да започнем ранчото ни.

Той се засмя и спря коня й, като я свали от седлото и я накара да извика от изненада. Отначало я целуна буйно. После, когато екзалтацията му поотмина и тя застана трепереща в обятията му, усети как го обзема безгранична любов и отново я целуна, нежно и внимателно, като се опита да покаже с една целувка колко силни са чувствата му. Това бе невъзможно.

— Стигнахме — рече Дерек почти час по-късно.

Миранда се заозърта с любопитство наоколо. Имаше двайсетина вигвами, точно като техния, пръснати в обширната долина. Няколко дечица тичаха и си играеха, момичета и момчета. Индианките стояха на групи, щавеха кожи, шиеха дрехи, разпределяха набраните зеленчуци и горски плодове — сцена, много подобна на тази при команчите, само че по-малка. Чу се бебешки плач.

— Всички мъже ли са излезли на лов? — попита тя, изненадана, че не усети страх.

— Не, ей там са. Изглежда ще има състезание. — Дерек се ухили и я свали от коня. Хвана я за ръка.

Зад лагера тя видя група мъже — и млади, и на средна възраст. Между тях се мотаеха шест момчета на петнайсет-шестнайсет години. Миранда бе любопитна.

Като минаваха през лагера, отвсякъде се понесе индиански вик, който Миранда не можеше да разбере, но знаеше, че присъствието им е отбелязано. Дерек се спря и се заговори с една жена в напреднала бременност, която седеше с две други индианки и шиеше.

— Миранда — рече той, — това е жената на Наджилкхисе, Дагълнике.

Миранда се усмихна.

— Здравейте.

Жената се усмихна в отговор, а после внезапно заговори на испански. Миранда знаеше този език.

— Говорите ли испански, сеньора? Добре дошли в нашия дом. Щастлива съм да споделя огъня си с вас.

— Muchas gracias — отвърна тя. — Да, говоря испански, макар и не много добре. Но достатъчно, за да ви разбирам.

— Не знаех, че говориш испански — рече Дерек, като продължиха.

— Има много неща, които не знаеш за мен — рече тя весело.

Той се ухили.

— И с нетърпение очаквам да ги науча.

— А тя откъде знае испански?

— Много апахи го говорят по малко. Всъщност мнозина апахи имат испанска кръв в жилите си, включително и аз.

— Така ли? — тя се загледа със съмнение в прекрасния, но необичаен цвят на кожата му.

Той се усмихна.

— Прадядо ми се оженил за една от пленничките си, красива кастилка.

— Наистина ли?

— Да. От края на шестнайсети век апахите воювали с испанците, а после с мексиканците, когато Мексико получи независимостта си през ’21.

Миранда замълча. Тя не знаеше нищо за тази история на новия свят, освен малкото, което бе научила от учебника.

— Брат ми. — Слаб, изправен мъж на среден ръст с остри черти пристъпи напред, заговори на английски и двамата с Дерек се прегърнаха с истинско удоволствие.

— Това е жена ми — представи я Дерек гордо. — А това е брат ми.

Миранда разгледа лицето на мъжа, за да установи дали има някаква прилика със съпруга й и я откри само в устата — чувствената, твърда извивка на устните. Като изключим това, нямаха нищо общо. Дори в телосложението.

В този момент той се усмихна и тя видя приликата — това бе усмивката на Дерек, невероятно идентична.

— Братко, тя е по-красива от цялата тази земя.

— Съгласен съм — ухили се Дерек.

Миранда се изчерви. Усещаше мъжкия му интерес и бе изненадана, че Дерек е толкова невъзмутим.

— Пристигате точно навреме — надбягването ще започне всеки момент — рече Наджилкхисе.

Те се придвижиха напред, за да наблюдават. Миранда видя шестте момчета да се нареждат един до друг, всички облечени в препаски, с мокасини и ленти на челото. Червенокожите им тела бяха стегнати и слаби, косите им — дълги и пуснати. Един човек мина през всеки от тях с кофа вода и черпак, като даде на всяко момче да си напълни устата. Дерек се засмя.

Всеки трябва да свърши надбягването, без да изпие водата — обясни и той с приглушен глас.

— Но това е невъзможно — възкликна Миранда.

— Разбира се, че е възможно — отвърна той. — Всичко е въпрос на тренираност. Понякога един апах трябва да тича с часове без вода. Това надбягване сигурно е към четири мили.

Момчетата тръгнаха, като се затичаха леко като сърни. Скоро се скриха от погледа им надолу по един склон. Миранда се обърна към мъжа си:

— Дерек, ти бягал ли си някога по този начин?

Той отново се засмя.

— Естествено. Баща ми харесваше начина, по който апахите отглеждат децата си. А и защо не? Апахите са по-здрави от всяко друго племе на земята. Прекарвахме всяко лято с племето, а понякога и зимите. Обучиха ме точно като всяко друго момче, ако не и повече.

Миранда го слушаше в захлас, така че той продължи.

— Татко бе почетен член на племето Аз се считам за част от рода заради майка ми. Роднините ми имаха по-големи изисквания към мен, за да наваксам обучението, което ми липсваше, а и заради бялата ми кръв, предполагам. Будех се сутрин и дядо ми ме караше да тичам до планината и обратно преди закуска. Ако не се справех добре, караше ме да го повтарям по здрач.

— Колко жестоко.

— Не, не беше жестоко, макар че бе малко тежичко. Това ме направи човекът, който съм сега.

— Те се връщат — рече Миранда.

Едно от момчетата имаше голяма преднина и сега тичаше бясно. Като пресече финалната линия, отвори уста за проверка, понесе се ликуване и той изплю водата победоносно. Останалите момчета завършиха, всички близо едно до друго, но едно бе глътнало водата си. Миранда виждаше окаяното му изражение и гневно стиснатите устни на баща му, докато говореха. Дерек й каза с тих глас, че момчето се е спънало и е глътнало водата, без да иска.

— Той посрами не само себе си, но и баща си.

Миранда съжали момчето и двамата с баща му се отдалечиха от групата. Младежът беше свел глава.

Следваше състезание по борба между две момчета — победителят в надбягването и племенника на Дерек, сина на Наджилкхисе от първия му брак. Дерек й обясни, че в момента се правят големи залози.

— Какво залагат? — попита Миранда.

— Най-вече кожи, понякога и коне.

Двете момчета отначало изглеждаха равностойни. Никой не можеше да хване здраво другия. Биха се мълчаливо двайсет минути, като ту единият, ту другият надделяваше, а после едновременно се пускаха, за да се хвърлят отново един към друг. И двете момчета бяха задъхани, а лицата им бяха почервенели. Тя бе изумена, че никой не обяви борбата за равенство.

После племенникът на Дерек затисна опонента си в хватка, като сложи едната си ръка на врата му и накара момчето да коленичи. Миранда осъзна, че го души.

— Дерек! Някой да ги спре!

Той сложи ръка на рамото й.

— Той може да се признае за победен и всичко ще свърши. Но не се предава.

Миранда възкликна, когато лицето на момчето първо почервеня, а после пребледня, и накрая очите му се затвориха и той припадна. Победителят го пусна и от всички страни се понесоха поздравления. Миранда бе ужасена.