Бренда Джойс
Пътуване към рая (19)

18

Миранда никога през живота си не се бе чувствала толкова сама.

Тя лежеше свита на постелята, а умът й бе зает да премисля всичко, което бе открила. Още бе девствена. Джон нямаше да я върне обратно.

Сега си спомни как се чувстваше Чавес, когато лежеше до гърба й. Спомни си много ясно онова нещо, което приличаше на прът, да се опира в дупето й. Миранда се изчерви в мрака, като си представи как Браг сочи себе си — издутината, която бе видяла. Тя все още не бе напълно сигурна как се извършва актът на съвкупление.

Ако Джон не я пратеше обратно, той щеше да направи с нея разни неща с мъжката си част. Това щеше да е много, много по-лошо от онова, което бе сторил Чавес. Тя преглътна едно изтерзано стенание. Защо не я изпратеше у дома? Защо?

Миранда затвори плътно очи. Усети остро самотата си. Нямаше към кого да се обърне — нямаше си никой, който да й помогне да се справи с този брак с абсолютно непознат, варварски тексасец. Никой, на когото да задава въпросите си… Никой… Никой…

Тя усети сълзи, тези безспирни сълзи, отново да напират в очите й.

— О, защо не мога да се прибера у дома? — прошепна си тя. — Защо?

Тя не знаеше къде е Браг и не го чу да се приближава, докато не усети силните му, топли ръце върху рамото си.

— Не плачи — рече той с пресипнал глас.

— Искам да се прибера у дома — рече тя съкрушено, като се бореше с желанието си да плаче.

Той погали рамото й през одеялото, но тя не се обърна.

— Знам — рече накрая той. — Съжалявам.

— Мразя Тексас — изхлипа Миранда, като се поддаде на страха и терзанията си.

— Миранда, моля те, не плачи — каза той със загриженост в гласа. Не знаеше какво да прави. Тя бе толкова крехка, толкова млада, толкова уязвима. Никога преди това не се бе сблъсквал с женски сълзи. Майка му, от племето на апахите, никога не бе плакала, дори и когато баща й я бе зашлевил заради някакво прегрешение. Жена му, която сега бе покойница, също никога не бе плакала или поне не пред него. Дори след като я откри продадена от команчите в един бордей, тя не плака, дори и за сина им не плака… По някаква причина в този момент на Браг му се прииска да се разридае заедно с Миранда. Някъде дълбоко в него отдавна погребаната мъка на живота му се надигна и заплаши да изригне.

Той никога не бе плакал. Макар че мъжете апахи ронеха сълзи, когато оплакваха някого, белият баща на Браг му бе казал още от малък, че плачът е женска слабост — той нямаше да понесе да види как някой от синовете му плаче. Дори когато се удареше лошо като момче, Браг се бе научил да се владее — урок, който щеше да носи със себе си завинаги. Като юноша той смяташе баща си за титан сред мъжете, истински бог.

Браг безпомощно коленичи до Миранда и нежно докосна рамото й.

— Не си сама, Миранда — опита се да я успокои той. — Аз съм тук.

— Маман е мъртва — проплака тя. — Леля Елизабет е мъртва. Папа ме мрази. Сестрите са във Франция. Аз се омъжвам за човек, който няма да може да ме понася, не и след… след…

— Джон не е такъв — рече тихо Браг с успокоителен глас. Той се чувстваше силно притеснен от немъжествената, състрадателна мъка, която изпитваше, докато се бореше с желанието си да я прегърне. — А и винаги можеш да се обръщаш към мен, Миранда, по всяко време.

Тя се претърколи, за да застане срещу него, после се изправи и избърса сълзите си. Лицето й бе почти на едно ниво с неговото и коленете им се докоснаха. Потупа я по рамото. Тя го гледаше с такова доверие и това силно го развълнува и трогна.

— Защо?

— Чувствам се отговорен — отвърна той и сви рамене. Започна да се надига, но тя сграбчи ризата му. Изненадан, той усети как сърцето му заби лудо и легна обратно до нея.

Миранда го погледна, навлажни устни и отпусна ръце.

— Сигурен ли си?

Той не можеше да си спомни за какво бяха говорили. Вече знаеше, че тя облизва устни по този несъзнателен, чувствен начин, когато е нервна. Въпреки това тази мисъл не намали въздействието върху сетивата му. Представи си как тя прокарва малкото си розово езиче по устните му и го мушва покрай зъбите му.

— За какво? — Гласът му бе дрезгав. Всяка друга жена би разбрала колко е възбуден.

— Че Джон няма да ме презира. — Тя огледа лицето му, за да познае дали й казва истината.

— Сигурен съм — отвърна й Браг, като трудно се върна към реалността. — Не ти беше виновна за случилото се, а аз.

Миранда се изненада.

— Не беше твоя вината — запротестира тя.

Той вдигна ръка.

— Отказвам да обсъждам това.

Тя въздъхна и потърка очи с детински жест.

— Утре ни чака дълъг ден — рече Браг меко, трогнат въпреки волята си. — Защо не поспиш?

Той се изправи и се обърна с гръб към нея, като се надяваше тя да не заспи с плач и мразеше чувството на уязвимост, което събуждаше тя у него.