Бренда Джойс
Пътуване към рая (1)

ПРОЛОГ

Лондон, 1830 година

Тя притисна телцето си към стената. Чуваше виковете му и тихите хлипания на майка си. Беше вцепенена от страх и прекалено уплашена, за да се втурне по коридора и да се скрие в кухнята, където беше в безопасност при дойката, готвача и прислужниците. Изпитото й бяло личице с огромни виолетови очи бе точно до рамката на вратата и, без да иска, тя леко издаде глава напред и надзърна в кабинета на баща си.

Той беше огромен мъж. Чернокос, висок и широкоплещест, баща й бе безупречно облечен, както винаги. Продължаваше да крещи по майка й, която подобно на Миранда бе тъмнокоса, нисичка и бледа. Тя трепереше и се опитваше да не заплаче.

Миранда се напрегна, за да схване думите им. Рядко виждаше баща си. Когато си беше у дома, той се заключваше в кабинета си, но често го нямаше и се прибираше чак след като тя си бе легнала. В редките случаи, когато го виждаше, той бе като сега — гръмогласен исполин, и всяваше ужас в нея и в майка й.

— Като ти кажа да идваш, ще идваш! — изрева той.

— Моля те, Едуард, моля те — зашепна майка й. — Да, добре, обещавам…

— Няма какво да ми обещаваш! Не се ли слуша моята дума в тази къща?

— Да, да, Едуард. Искаш ли кафе или нещо за ядене? — Тя го погледна с надежда, а очите й станаха големи и виолетови, досущ като тези на дъщеря й.

— Да не би да ме обвиняваш, че съм пиян? — новото изреваване проехтя като гръм. — Мърла такава! — Той я зашлеви през лицето с опакото на ръката си и тя политна към един стол, като едва не падна в несвяст.

— Едуард, моля те — проплака тя.

— Не мога да те гледам, невярна кучко! — Едуард се наведе и я дръпна грубо, за да я изправи на крака, надигайки я на пръсти, и приближи лицето й до своето. Тя захлипа приглушено.

— Къде беше вчера следобед? Къде? — извика той.

— У лейди Бъроус.

— Лъжкиня!

— Едуард, кълна се! Онова единствено прегрешение — толкова отдавна — няколко целувки — Mon Dieu, s’il vous plait.^[1]

Миранда чу звука на късащ се плат, когато баща й разпори деколтето на майка й. Тя запротестира, когато той я заопипва.

— Ще ми се правиш на фригидна девственица, така ли, кучко? — Като я бутна на пода, той сграбчи гъстата й черна коса, усука я, задържа главата й неподвижна и започна диво да я целува. Тя се бореше и стенеше, но той не обърна внимание на размаханите и юмруци.

Миранда не можеше да изтрае повече. Баща й убиваше нейната маман! Гневът надви страха й, тя се втурна в стаята и хвана баща си за ръката.

— Папа, недейте! Папа! Arretez-vous!^[2] Папа, не!

Борещата се двойка замря неподвижно и баща й вдигна глава. Очите му блестяха, а после в тях се промъкна ярост, която накара Миранда да се свие и да пусне ръката му.

— Ca va petite, tout va bien, vraimen^[3], а сега излез, бързо — рече майка й, а гласът й бе странен и задавен.

Но още преди да е доизрекла думите, баща й стана, хвана я и я зашлеви през лицето.

— Никога не се намесвай между мен и майка ти, Миранда! — изкрещя той. — Никога!

Плесницата я зашемети. Никой преди това не я беше удрял. Лицето й пулсираше болезнено и в очите й напираха сълзи.

— Мразя те, папа — изхлипа тя и после избяга от стаята толкова бързо, колкото позволяваха дългите й, кльощави крака.

Баща й се бе втренчил в нея с изумено изражение на лицето.

— О, боже мой — изстена той. — Какво направих? — той се обърна, за да погледне жена си.

Тя седеше на пода и не правеше опити да прикрие гърдите си, които се надигаха от усилието. Гледаше го като поразена. Цялото му тяло се напрегна.

— Ставай — изръмжа той. — Ще се разправям с теб по-късно, Анджелина. Но да знаеш, че от днес нататък няма да мърдаш оттук, без Уил да те придружава. За да те защитава — добави той подигравателно.

Анджелина се надигна, залитайки.

— Именно твоята необоснована ревност те прави такова чудовище и унищожава всеки шанс за щастие в този дом — прошепна тя смело.

— Измитай се оттук, мръснице!

Анджелина загърна скъсаната си рокля и избяга.

Миранда плака дълго, мразейки баща си повече от всякога, не толкова заради себе си, колкото заради майка си, която обичаше и обожаваше с цялото си сърце. Бедната маман! Най-накрая заспа изтощена и скоро цялата градска къща утихна и потъна в мрак.

Събуди я нежното докосване на майка й и отначало Миранда се обърка, понеже фигурата й бе обгърната в мрак.

— Маман?

— Шшшт, ma petite. Не бива да вдигаме шум, cherie, и трябва да побързаме. Хайде.

— Маман, но какво…? — Миранда бе объркана. Майка й бе запалила един фенер и на светлината му се виждаше, че е облечена за пътуване. Държеше подобна рокля и за Миранда. Тя веднага се разбуди, докато майка й й помагаше да се облече. — Маман? Да не би… да бягаме от папа?

— Не задавай въпроси, petite. Ела.

Миранда се боеше и усещаше страха на майка си, който усети да се предава по ръката й. Тихо и бързо се спуснаха по стълбите, като се измъкнаха през задната врата на къщата. Чакаше ги карета и от нея слезе някакъв мъж.

— Побързай, Анджелина — рече той и неговата фамилиарност изуми и шокира Миранда — той не нарече майка й лейди Шелтън.

Всички се качиха и каретата потегли.

— Слава богу, че дойде — обърна се Анджелина към странния господин.

— За теб, сърце мое, бих рискувал всичко, дори и живота си. — Той взе ръката й. В тъмнината на каретата Миранда можеше само да забележи, че той е слаб и добре сложен.

Майка й заплака.

— Анджелина, скъпа, моля те, не плачи — прошепна мъжът. — Ти и дъщеря ти ще сте в безопасност, кълна се. Никога повече няма да се наложи да търпите онзи негодник!

Анджелина простена.

— Ти все още го обичаш, нали? — рече мъжът след кратко колебание.

— О, Хари! Не, не, грешиш! Не е така! Мразя го! — зарида неудържимо тя.

Хари я прегърна.

— О, скъпа, как ми се иска да беше така. Тихо, Анджелина, плашиш дъщеря си.

Миранда бе уплашена, защото майка й трепереше от страх и защото този странен човек я беше прегърнал. Дали щеше да я нарани? Думите на майка й кънтяха в ушите й. И маман мразеше папа! Майка й се отскубна от Хари и бързо се премести до дъщеря си, като я притегли по-близо.

— Cherie, всичко ще е наред, кълна се. Прибираме се у дома, във Франция, в един манастир, където и двете ще сме на сигурно място. — Тя приглади набързо сплетената, гъста черна коса на детето.

— И аз мразя папа, маман — рече Миранда, вкопчена в майка си: — Той толкова ще се разгневи! Ще се опита да ни намери!

Анджелина преглътна още едно ридание, но страхът й се предаде на дъщеря й.

Тихият шепот между Хари и майка й и ритмичното по-люшване на каретата скоро унесоха Миранда и тя заспа. На следващия ден прекосиха Ламанша. На Анджелина й прилоша, но Миранда бе страшно развълнувана — достатъчно, за да забрави страха си от Хари и да застане до него на палубата, засмяна от вълнение.

Тази нощ стигнаха до манастира. Миранда видя с изумление как Хари, който беше рус, бял и пълен антипод на суровия й, смугъл и грамаден баща, целува майка й по бузата. Това не беше същата целувка като на баща й — тази бе мека и нежна. Миранда потрепери от спомена, който искаше да забрави завинаги — спомена за баща й върху майка й, да дърпа ръцете й над главата й, а устата му да е залепена за нейната, докато тя се бори.

— Анджелина — рече Хари, — ако някога промениш решението си, пиши ми. Аз те обичам. Ще дойда при теб. Можем да идем в Америка, Мексико — ще бъда чудесен съпруг и по-добър баща.

— Толкова си мил — рече Анджелина, като го докосна нежно по бузата. — Ти си толкова добър приятел. Знаеш, че никога не бих избягала с теб, mon cher. Това — тя посочи с ръка манастира — е различно.

— Как можеш да обичаш този звяр? — попита Хари. Той се обърна към Миранда, която слушаше всичко озадачена. Защо господин Хари смяташе, че маман обича папа? Тя го мразеше!

— Ела тук, малката ми, и кажи довиждане. — Очите на Хари бяха топли и кафяви. — Може би ще чакам теб. Ти си одрала кожата на майка си, миличка, и един ден ще бъдеш най-красивата дама в цяла Франция.

— Не, аз ще стана монахиня — заяви убедено Миранда. Той се засмя и разроши косата й.

— Надявам се да не е така! Това ще е истинска загуба!

Следващите няколко дни минаха в странна мъгла за Миранда. Майка й изглежда познаваше много от сестрите и когато Миранда я попита, тя й разказа, че е била отгледана в този манастир и наистина е искала да стане монахиня, преди нейният баща да уреди брака й. Миранда вече не се страхуваше. А майка й, макар и много тъжна, също не изглеждаше уплашена. Миранда се почувства по-бодра. Манастирът имаше хубави градини, в които тя ходеше да си играе, когато не се молеше. За седемгодишния й ум всичко тук бе мирно и спокойно, макар че разбира се тя не можеше да изрази чувствата си с тези думи.

После един ден, почти седмица по-късно, когато Миранда се разхождаше в градината, тя чу неговия глас. Бе обхваната от ужас, какъвто никога преди не бе изпитвала. Папа ги бе открил!

Майка й дойде при нея няколко часа по-късно с мъртвешки бледо лице и зачервени и подути от плач очи.

— Petite, трябва да поговорим.

— Маман, толкова ме е страх! — хвърли се Миранда в обятията на майка си.

— Ти си научила? Cherie, папа дойде. Но слушай сега. Той ще ти позволи да останеш тук. Аз му казах… — Анджелина се спря. Тя не можеше да каже на дъщеря си, че се е спазарила със съпруга си, че му е обещала тялото си, стига да се съгласи да остави Миранда в манастира. Не, никога не можеше да й каже това. — Папа ще те остави тук. Ще получиш възпитание като моето, ma cherie. Но самата аз трябва да се върна в Лондон с баща ти. Разбираш ли?

— Не! — извика Миранда. — Не, маман! Моля те, s’il vous plait, умолявам те, не се връщай с него, можем и двете да останем тук, моля те, моля те…

— Не, послушай ме. Баща ти е решил. Бъди смела, та petite. Тук ще си щастлива. И закриляна.

— Искам да си взема довиждане с дъщеря си — чу се дрезгав глас откъм вратата.

Миранда възкликна и сграбчи полите на майка си, заравяйки лице в тях.

— Не, не, cherie, моля те, бъди добра и кажи довиждане на баща си — Анджелина леко я откъсна от себе си.

Миранда заплака. Графът застана пред нея и тя възкликна, когато вдигна поглед, понеже едва го позна. Беше си пуснал черни мустаци и очите му бяха кръвясали, с тъмни кръгове под тях. Той коленичи пред нея.

— Миранда — прошепна той и млъкна. Миранда се сви до леглото.

— О, мили боже — извика Едуард. — Ти се боиш от мен! Никога не съм искал да те ударя! Толкова съжалявам! Не разбираш ли?

Разтреперана, Миранда прехапа долната си устна.

— Майка ти иска да останеш тук, Миранда — рече той с въздишка, изправен. Заговори гласно, но на себе си. — Прости ми, боже, но тя е права. Ако някога те ударя отново — не, така е по-добре.

Той я изгледа в продължение на един дълъг миг и Миранда бе принудена да се вгледа на свой ред в тъмните му очи.

— Моля те, разреши на маман да остане — прошепна. — Моля те.

Тя смело се опита да сдържи сълзите си, но не успя.

— Не мога — рече той дрезгаво. — Не мога да живея без нея. — Едуард протегна ръка и докосна една къдрица от косата й. — Това няма да е завинаги, дъще.

После рязко се обърна и се отдалечи.