Кони Мейсън
Дръзка любов (22)

22

„Южен кръст“ пристигна в лондонското пристанище в същия ден, когато Деър напусна Австралия на хиляди мили оттам. Първият човек, минал по дъската за качване, беше Джон Маккартър. Той се забави само колкото да събере багажа си, преди да наеме карета и бързо да се отдалечи. Не си даде труда да се сбогува с двамата си спътници, застанали на пристана. През шестмесечното пътуване той се беше държал настрана, подготвяйки се да се защитава заради участието си в бунта против губернатора Блай.

Когато се срещнеха на палубата или в трапезарията, Маккартър се държеше любезно с Кейси, но внимателно избягваше Дрю, знаейки с каква мисия отива той в Англия.

Ако не беше Дрю, Кейси можеше и да не оцелее през дългото презокеанско пътешествие. Времето през първите няколко седмици беше всичко друго, само не и приятно. Подмятан от високи вълни и шибан от яростни ветрове, „Южен кръст“ подскачаше като тапа в сърдитото море. Кейси посрещаше всеки ден така, сякаш й беше последният, защото наистина сериозно се съмняваше, че ще преживее това изпитание. Най-вече поради бременността стомахът й изхвърляше оскъдното си съдържание почти всеки ден, отказвайки да поема дори вода. Дрю се грижеше за нея така, сякаш беше любимата му дъщеря.

Но когато бурите отминаха, а неразположението й продължаваше, Дрю веднага схвана положението. Той зачака Кейси да му се довери и когато това не стана, сам подхвана темата.

Навила глава от срам, Кейси не отрече истината и призна, че носи детето на Деър.

— Какво ще правиш, когато стигнеш в Англия? — запита Дрю с искрено съчувствие. — Как ще издържаш детето си? Имаш ли роднини, които да се погрижат за тебе?

— Ще се справя — отвърна тя с леко вироглавство в гласа.

— Деър знае ли? Сигурен съм, че би се погрижил за детето си, ако знаеше за състоянието ти. Пенрод са почтени хора.

За да не накърни вярата на добрия човек в неговите приятели, Кейси не пожела да издаде какво точно си мисли за мъж изоставил безогледно една жена на съдба, по-лоша и от смъртта. За този мъж не бе имало никакво значение, че тя носи детето му. Преглъщайки язвителния отговор, Кейси предизвикателно вдигна брадичка и каза:

— Решението ми да напусна Австралия беше за доброто на всички. Ще се справя някак си.

— Ти си смела жена, скъпа — съгласи се Дрю с възхищение. — Но не вярвам да оценяваш напълно проблемите, с които ще се сблъскаш в Англия. Отговорността за едно дете би била твърде тежка и за най-смелата жена.

Дълбоко в сърцето си Кейси знаеше, че разсъжденията на Дрю са продиктувани от здравия разум, но това не облекчаваше живота й. Нищо и никой не можеше да й помогне. Тя беше бременна, неомъжена, изоставена от любимия си и без никакви средства. Имаше ли сили да се справи с такова огромно предизвикателство? Способна или не, щеше да оцелее, както и детето й.

Тогава Дрю каза нещо, което я остави безмълвна.

— Кейси, аз съм стар човек, здравето ми не е добро, съмнявам се, че отново ще видя Австралия.

— Дрю, моля те, не говори така — протестира Кейси, макар да знаеше, че в думите му се съдържа истина.

През изминалите седмици той като че ли се беше състарил пред очите й. А тя прибавяше към това и задължението да се грижи за нея, което беше легнало върху слабите му плещи.

— Вярно е, Кейси. Не ти казвам това от съжаление. Обикнах те като родна дъщеря, каквато никога не съм имал. Не бих понесъл мисълта, че детето ще расте в срам. Един Пенрод не заслужава да бъде наричан копеле. Това, което ще ти предложа, на мен лично ще ми донесе удовлетворение, а на теб сигурност.

Очите на Кейси се разшириха невярващо, когато внезапно осъзна за какво намекваха думите на възрастния мъж.

— Дрю, не… аз…

— Не ме прекъсвай, Кейси — помоли я той меко. — Това, което предлагам, е брак. Само по документи, разбира се. Ти си и винаги ще си останеш като дъщеря за мене. Искам детето ти да има име — почтено име, бих добавил. След смъртта ми всичко, което имам на този свят, ще принадлежи на тебе и на детето. Не съм най-богатият мъж на света, но не съм и без средства. Моля те, позволи на един стар човек това малко щастие. Ако се съгласиш, капитан Бейли може да ни венчае незабавно.

— Аз… не знам какво да кажа — заекна Кейси с навлажнени очи.

— Просто „да“, това ще бъде достатъчно.

— Но не е справедливо.

— Не е справедливо и твоето дете да няма баща. Ако нещата се бяха развили другояче, ти щеше да бъдеш съпруга на Деър и детето ти щеше да бъде законно. Направиха се много жертви, но моята ще бъде удоволствие и чест.

Кейси не можа да измисли никаква причина да откаже. За нея любовта на живота идваше само веднъж, така че не можеше и дума да става да се омъжи по любов. Освен това щеше да бъде истинско облекчение да се остави на грижите на един мъж, към когото се беше привързала, достатъчно възрастен, за да й бъде баща, който нямаше сексуални намерения спрямо нея. Детето й заслужаваше име и любящ баща.

В края на краищата слабите протести на Кейси бяха преодолени и двамата с Дрю се венчаха по-късно същия ден. Капитан Бейли официално ги обяви за съпруг и съпруга. Дори капитанът да смяташе, че да свърже младо момиче с един мъж, три пъти по-възрастен от него, е нещо нередно, той не каза нищо. Мъж с голям опит, той бе видял какво ли не през годините.

След венчавката Кейси и Дрю продължиха да спят поотделно, а той се отнасяше с нея така, както и преди. Като баща към дъщеря, с единствената разлика, че сега тя и детето й щяха да носят името Стенли.

В следващите месеци Кейси се възстанови от неразположението си и изглежда, морето започна да й се отразява добре, въпреки еднообразната храна. Когато талията й взе да наедрява, Дрю стана още по-внимателен и грижовен, а тя имаше защо да благодари на провидението, че я беше поверило на нежните грижи на този мъж.

Тя се опитваше да не мисли за Деър, който, без съмнение, живееше щастливо с Марси. Но сънищата не й даваха мира. През нощта ръцете на Деър я прегръщаха, устните му я изгаряха и й нашепваха думи, които тя копнееше да чуе. Докато зората не донесеше жестокото събуждане, сърцераздирателното отричане — и сълзите.

Някъде около бреговете на Франция, в един мъглив ден в края на декември, Кейси получи родилни болки. Не беше съвсем неочаквано, но и тя, и Дрю се бяха надявали благословеното събитие да не се случи, преди да са стигнали в Лондон. С помощта на корабния лекар синът на Кейси се появи на белия свят, високо протестирайки против внезапността на събитието. Раждането не беше много трудно и Кейси можа да произнесе няколко думи, за да уведоми Дрю, че тя и синът й ще оцелеят, когато той дойде да ги навести малко по-късно.

На следващия ден всички корабни офицери дойдоха в каютата й, за да й поднесат поздравленията си. Включително Джон Маккартър, който беше абсолютно сигурен, че Дрю не е бащата на детето. На Кейси й трябваше близо седмица, за да реши какво име да даде на сина си. Спря се на Брендън. Брендън Стенли. Но без тя да знае, Дрю прибави като второ име Пенрод, когато капитан Бейли вписа благословеното събитие в корабния дневник. Той подготви и документ, подписан от лекаря, с който раждането беше надлежно регистрирано.

След две седмици „Южен кръст“ влезе в Темза на път за Лондон. Акостираха в лондонското пристанище на 7 януари 1809 година. На Кейси й беше трудно да повярва, че е омъжена жена с дете. Винаги си беше представяла Деър като свой съпруг. Но поне имаше детето си, помисли тя с любов, поглаждайки тъмната косичка, която покриваше главата на Брендън. Косата му щеше да стане също така тъмна като на Деър, а неговите сиви очи вече я гледаха от детското личице.

Студеният януарски вятър подхвана полите й и Кейси притисна сина си. Ако капитанът така великодушно не беше извадил платове от запасите си, за да се направят пеленки за малкия, Брендън щеше да бъде съвсем гол. Но както се оказа, сега той имаше прекрасни пеленки от мек фланелен плат, както и топла вълнена завивка.

Пристъпвайки гордо, не за годините си, Дрю преведе Кейси по дъската за слизане и я настани в каретата, която беше наел. Изчакаха, докато натовариха багажа, благодарни, че вятърът не може да ги достигне.

— Настани ли се удобно, скъпа? — запита загрижено Дрю. — На бебето топло ли му е?

— Добре сме, Дрю — усмихна се топло Кейси, питайки се как двамата с Брендън биха оцелели без този човек.

— Наредих на кочияша да ни откара в най-добрия хан в Лондон, но ще останем там само докато градската ми къща бъде пригодена за тебе. Тя е стояла затворена години и сега искам всичко да бъде съвършено. Намира се в един от най-хубавите квартали. Това харесва ли ти? Имам и едно старо семейно имение в Корнуол, но ми се струва твърде отдалечено.

— Както решиш, Дрю — отвърна Кейси.

За нея нямаше особено голямо значение къде ще живеят, стига синът й да е с нея. Тя щеше да се постарае да направи живота на Дрю възможно най-приятен, но накъде щеше да поеме нейният личен живот — това нямаше никакво значение.

Ханът „Червеният лъв“ се оказа точно какъвто го беше описал Дрю — най-добрият в Лондон. Стаята, ангажирана за нея и Брендън, беше голяма, удобна и извънредно чиста. Приветливата обща зала, където се хранеха гостите, беше приятна, ярко осветена и декорирана с вкус. Сервитьорите и камериерките изпълняваха задълженията си умело и любезно.

Тъй като Кейси още се възстановяваше от раждането, тя реши да се храни в стаята си, нерядко заедно с Дрю, който й разказваше забавни истории. Брендън растеше и за щастие — но и за мъка — на Кейси с всеки отминал ден започваше все повече и повече да прилича на баща си.

Две седмици след пристигането им Дрю осведоми младата майка, че къщата е готова за обитаване. Тя се намираше на една малка уличка близо до Грозвенър Скуеър. Преместиха се още на другия ден — без особени затруднения и излишна суетня. Дрю беше наел изцяло нов персонал от способни прислужници, оставяйки на Кейси само грижата да издава заповеди. Не мина много време и тя се нагоди към всекидневието, съсредоточено около храненето и отглеждането на малкия Брендън.

По настояване на Дрю Кейси се снабди с моден гардероб, който включваше ослепителна бална рокля от зелена коприна, в тон с цвета на очите й. Макар да знаеше, че никога няма да носи това великолепно творение, купуването му като че ли достави толкова голямо удоволствие на Дрю, че тя нямаше сърце да го упрекне за екстравагантния му каприз.

— Дрю, ти ме разглезваш — протестира Кейси, когато една бавачка се присъедини към персонала, освобождавайки я от голяма част от задълженията й. — Не ми остана какво да правя.

— Не се предполага да работиш, скъпа — отговори Дрю с намигване. — Само ми позволи да ти доставя това удоволствие и нямай грижа. Животът ти беше твърде изтощителен за млада жена като тебе. Посещавай съседите, ходи на покупки, бродирай, прави каквото правят днес жените на твоя възраст.

— Като говорим за почивка — каза Кейси, — и ти трябва да последваш собствения си съвет. Излизаш рано сутрин и се връщаш късно вечерта, съвсем изтощен.

Дрю се усмихна, доволен, че Кейси се интересува от него. Вярно беше, че напоследък се изморяваше доста, но не можеше нищо да направи. Твърде много хора зависеха от него.

— Това е заради вътрешните изслушвания, Кейси — каза той. — Заселниците и еманципантите разчитат на мене да убедя Парламента да прати силен губернатор в Нов Южен Уелс и да разпусне сто и втори полк. Корпусът на рома вече достатъчно дълго своеволничи. Змийският език на Джон Маккартър почти убеди правителството, че Корпусът се е разбунтувал против губернатора Блай, за да му попречи да унищожи колонията, и че е било в интерес на правителството военните да овладеят положението и да арестуват Блай.

— Можеш ли да ги убедиш в противното? — запита Кейси. Липсваха й дивите простори на Нов Южен Уелс, независимо че там бе преживяла много неприятни неща.

— Това е причината, поради която работя толкова усилено. За доброто на колонията не мога да позволя на Маккартър да прави каквото му се прииска.

— Избрали ли са нов губернатор?

— Още не е сигурно, но мисля, че тази чест ще се падне на Локлън Макуори. Ако бъде избран, ще пристигне в Австралия към края на годината. Междувременно аз трябва да премахна последиците от щетите, които Джон Маккартър вече нанесе.

— Ще съм по-спокойна, ако се грижиш и за здравето си — каза Кейси с искрена тревога.

Очите на Дрю се навлажниха.

— Нямаш представа колко добре се чувствам от това, че някой се интересува от благополучието ми, Кейси. Последните седмици бяха най-щастливите от живота ми. Ти и Брендън сте ми като скъпа дъщеря и внук. Харесва ми, като си помисля, че той ще наследи всичко, което притежавам, когато аз си отида от този свят.

— Не говори така, Дрю — упрекна го мило Кейси. — Ние с Брендън имаме нужда от тебе.

Макар Дрю да осъзнаваше, че здравето му, в най-добрия случай, е нестабилно, той беше твърде ангажиран със задълженията си, за да послуша съвета на Кейси. Дори острите спазми в областта на сърцето или внезапните задъхвания не можеха да му попречат да изпълнява задълженията си възможно най-съвестно. Твърде много почтени мъже и жени зависеха от него.

 

 

Последвалите месеци бяха мирно време за Кейси. Посетиха я няколко дами, но тя още не беше върнала визитите им, предпочитайки да прекарва времето си с Брендън, чието хранене все още заемаше по-голямата част от времето й. Дрю оставаше неизменно любезен, макар и малко разсеян, но продължаваше да се преуморява. Един ден той се върна у дома и обяви, че Локлън Макуори е напуснал Англия, за да поеме задълженията си като губернатор на Нов Южен Уелс. Дрю като че ли беше доволен от избора и каза на Кейси, че Корпусът на рома ще бъде разпуснат, щом Макуори пристигне на място. Макар че дългите дни на изслушванията бяха подкопали силите му, той си беше свършил работата както трябва.

 

 

Губернаторът Макуори вече беше заминал от Англия, когато Деър пристигна на борда на „Смели“ на 10 юни 1809 година. Времето в морето беше хубаво, с попътни ветрове, които правеха пътуването приятно развлечение. В Лондон Деър намери къщата на дядо си заредена с храна и благодарение на адвоката му — снабдена с готов да му служи персонал.

Първите му седмици в Лондон бяха запълнени с уреждане на юридически въпроси, подписване на документи, огледи на имотите и прехвърляне на средствата. Когато всичката работа приключи задоволително за него, той обърна внимание на отдавнашните приятели на семейството и най-вече на сър Доналд Хърли. Разбира се, Деър непременно щеше да посети и Дрю Стенли. Може би сър Доналд знаеше нещо повече за възрастния джентълмен.

Минаха няколко дни, преди Деър да намери време да посети дома на сър Доналд. Там той беше посрещнат от спретната камериерка, която веднага го въведе в приемната. Един млад мъж, приблизително на негова възраст нахлу изведнъж в стаята, докато Деър стоеше и се възхищаваше на картините.

— О, извинете — каза мъжът, спирайки внезапно. — Не знаех, че има някой тук!

Деър се усмихна, човекът му хареса още от пръв поглед.

— Аз съм Деър Пенрод от Австралия — отвърна той, протягайки ръка. — Дойдох да се срещна със сър Доналд по молба на баща си Рой Пенрод.

— Пенрод! Татко често говори за вашето семейство. Първопроходци, така ви нарича. Аз съм Едгар Хърли — представи се той ентусиазирано, стискайки протегнатата ръка на Деър. — Приятелите ме наричат Еди. Какво ви води в Лондон?

— Смъртта на дядо ми — осведоми го Деър. — Тук съм, за да уредя въпроса с наследството.

— Съжалявам, че старият джентълмен се е поминал — беше реакцията на Еди. — Сам ли дойдохте?

— Да. Татко и брат ми Бен трябва да управляват фермата.

— Напоследък тук имаше доста вълнения около колонията. Джон Маккартър не успя да хвърли вината за тамошните проблеми върху Уилям Блай. Нов губернатор замени Блай, а Корпусът на Нов Южен Уелс ще бъде разпуснат.

— И аз чух добрите новини — каза Деър, — време беше това да се случи. Корпусът на рома доста дълго време си позволяваше да се разпорежда както си иска. Надявам се нещата да потръгнат по-добре без тях.

Деър и Еди продължиха да си бъбрят приятелски, докато сър Доналд не се появи. Еди ги представи един на друг и Деър изведнъж се видя да отговаря на безброй въпроси за Рой, Бен, губернатора Блай и условията в Нов Южен Уелс. Времето минаваше и Деър беше поканен да остане на вечеря. Тъй като намираше компанията за много приятна, той се съгласи на драго сърце.

Вечерята беше първата от многото, които щеше да споделя със семейство Хърли. Той и Еди станаха първи приятели, често посещаваха „Олмак“ и други клубове, за да играят хазарт и да пийнат по нещо вечер. Освен това тук беше и Лидия Хърли, жизнерадостната деветнадесетгодишна дъщеря на сър Доналд, която веднага се влюби в Деър.

Той трябваше да признае, че чернокосата красавица имаше какво да предложи и ако си търсеше съпруга, тя би била съвършеният избор. Не й липсваха ухажори, но Лидия като че ли предпочиташе Деър, който я беше придружил на няколко приема и намираше компанията й за много освежаваща.

Колкото повече Лидия Хърли се виждаше с Деър, толкова повече го желаеше. Много мъже се домогваха до вниманието й, но никой не можеше да се сравнява с Деър по външност и мъжественост. Някои бяха високи, други — мургави красавци, но никой не беше толкова интригуващ или тайнствен, с аурата на трагедията, витаеща около него. Лидия знаеше, че е вдовец, защото Деър й го беше казал. Толкова много ли беше обичал съпругата си, че да не помисли да си намери друга? Святкайки решително с тъмните си очи, Лидия си постави за цел да го омае. Тя знаеше, че баща й ще одобри този съюз, защото Деър беше приятел на семейството, а и достатъчно богат, за да му се хареса.

Един ден Деър запита сър Доналд за Дрю Стенли и научи, че той наистина има новини за него.

— Стенли имаше много работа, откакто дойде в Англия — осведоми го сър Доналд. — Не само вложи огромни усилия, за да бъде разформирован Корпусът на Нов Южен Уелс, но и невероятно силно защити губернатора Блай.

— Още ли е в Англия?

— Да, тук е, поне доколкото ми е известно. Не е много добре. Освен това, сега, когато има съпруга и дете, може да реши да остане в Англия завинаги.

— Дрю има съпруга? — ахна Деър смаян. — И дете? — Неверие личеше в думите му. — Кога се е случило всичко това? Предполагах… по дяволите, ами предполагах, че Дрю е заклет ерген.

— Не се знае много за женитбата му, освен че имаше жена и малко дете, когато пристигна в Англия — каза сър Доналд. — Бебето сега е на около шест месеца и онези, които са виждали съпругата му, казват, че била истинска красавица.

— Виж го ти стария дявол! — засмя се Деър, развеселен и очарован от развитието на събитията. — Кой да помисли, че Дрю ще има такъв късмет на стари години? Трябва да се видя с него. Къде живее?

— Недалече оттук. Но защо не почакаш няколко дни? Лидия и майка й ме уговориха да устроя бал следващата събота, Дрю със съпругата му също са поканени. Получих отговора им точно днес.

Деър кимна в знак на съгласие. Така и така трябваше да напусне града за два или три дни и нямаше да се върне преди деня на бала. Беше решил да продаде провинциалното имение на дядо си и трябваше да го посети, за да вземе ценните вещи оттам, преди да бъдат подписани окончателните документи. Изправи се с намерение да си тръгне.

— Деър — започна колебливо сър Доналд. Виждаше се, че му трудно да говори, затова Деър седна и учтиво го зачака да заговори. — Надявам се да не ме сметнеш за нахален, но бих искал да поговоря с тебе за Лидия.

— За Лидия ли? — запита Деър любопитно. — Тя е очарователно момиче, сър Доналд, какво искате да ми кажете за нея?

— Ти сигурно си наясно, че тя е силно увлечена по тебе. Вече говори с мене за тебе и аз й дадох благословията си за съюз между вас, ако ти си съгласен.

— Сър Доналд, ние едва се познаваме с Лидия — отвърна Деър и смущението извика необичайна руменина по лицето му.

— Бракове се градят и върху по-малко — настоя сър Доналд. — Можеше да нямаш такъв късмет, нали разбираш. Зестрата й никак не е малка.

— Съзнавам това, но аз не обичам Лидия. А тя е твърде млада, за да знае точно какво иска.

— Мисля, че я преценяваш погрешно. Тя е напълно способна да направи избора си. Първият ти брак по любов ли беше? — запита той невинно.

Въпросът толкова стресна Деър, че той нямаше време да овладее изражението си, за да скрие истината. Изразителните му очи сами говореха. Тъй като беше проницателен и същевременно чувствителен към чуждите емоции, сър Доналд си отговори сам.

— Не отхвърляй с лека ръка Лидия, Деър — продължи той, когато помежду им се възцари напрегнато мълчание. — Тя разчита да я придружиш на бала.

— Ще бъда щастлив да придружа Лидия — изрече Деър любезно. — И… ще си помисля много добре за това, което току-що казахте. Но не мога да ви обещая нищо.

След завръщането в градската къща умът на Деър заработи трескаво. Неправилно ли постъпваше, като отхвърляше Лидия? Може би, отговори си сам. Само Кейси имаше силата да вдъхне любов в сърцето му, но едно дете или деца, които да носят името му — това му изглеждаше невероятно примамливо. Би ли се съгласила Лидия да изживее остатъка от живота си в дивата, неопитомена Австралия? Разбира се, нямаше да се върнат там незабавно. Но по-късно… Може би след като му роди едно или две деца…

— Господи, какво си мисля? — извика той на глас.

Искаше деца, но родени от любовта, която бяха споделяли с Кейси, а тя беше мъртва. Внезапно една ужасяваща мисъл накара мозъка му да замре. Ами ако тя е носела детето му, когато е посрещнала смъртта си? Това едва не го унищожи. Колкото до Лидия, той щеше да остави нещата да се нареждат сами. Ако беше писано да стане, значи щеше да стане.

 

 

— Дрю, трябва ли да отиваме на този бал? — запита Кейси с молещи очи. — Наистина не ми се ходи.

— Време е да влезеш в обществото — упрекна я нежно Дрю. — Седиш сред тези стени вече достатъчно дълго. Брендън е на шест месеца, достатъчно здрав, за да бъде оставен на грижите на бавачката си. Освен това, още не съм те виждал с онази красива бална рокля, която ти купих.

Аргументите на Дрю най-накрая взеха връх и въпреки досегашните си предубеждения Кейси започна да се готви за приема с желание, каквото не бе изпитвала от много месеци.

Денят на бала дойде и сърцето на Кейси заби неспокойно, докато полека се въртеше, за да се представи на Дрю.

— Красива си като видение, Кейси — каза той благоговейно. — Ще затъмниш всички жени довечера.

— Ти си предубеден — отвърна тя дяволито. — Сигурна съм, че там ще има много други, по-красиви от мене.

Кейси не разбираше каква изкусителна гледка представляваше в зелената си копринена рокля, изпъстрена със сребристи нишки. Роклята беше с ниско деколте и къси ръкави, които се спускаха под раменете, а цветът подчертаваше блясъка на огнената й коса и алабастровата белота на кожата й. Корсажът съвършено прилягаше по женствения й бюст, който невероятно тънката талия грациозно подчертаваше, за да премине в изящно оформени хълбоци и стройни бедра.

Дрю намираше, че тя е великолепна, и разбираше с ужасно съжаление, че целият й невероятен чар се похабява заради един старец. Но един ден, скоро, дори по-скоро, отколкото би му се искало, тя щеше да бъде свободна, за да намери мъж, когото би могла да обича. Деър Пенрод бе успял да спечели любовта й, но всичко бе рухнало. Макар тя никога да не изричаше името на Деър в негово присъствие, Дрю знаеше, че сърцето й е отдадено на мъжа, когото тя още обичаше и не можеше да забрави. Синът й беше живо свидетелство за любовта, която двамата някога бяха споделяли.

 

 

Балът беше в разгара си, когато Дрю и Кейси пристигнаха; двамата скоро се изгубиха в тълпата от гости, сред официалните представяния и закъснелите поздравления. И после Кейси беше пометена от танцувалното безумие, канена от кавалер след кавалер, докато Дрю я гледаше с одобрение и сияеше от гордост.

Деър дойде много късно и веднага беше обсебен от една прелестно нацупена Лидия, сияйна в изумителната си рокля от златиста тъкан. Преди той да успее да протестира, тя го повлече към тълпата танцуващи и след като поредният танц свърши, игриво изрази желанието си да намерят уединено кътче, където краката й да могат да си починат.

— Няма ли да те търсят? — възрази Деър.

— Няма да стоим дълго — обеща Лидия предизвикателно. — Но наистина съм уморена. Толкова си лош, да пристигнеш така късно. Никак не ми се искаше да танцувам с всички тези досадници, докато те чаках. Моля те, Деър — изрече тя, трепкайки с дългите си мигли.

— Разбира се — съгласи се той любезно.

Защо не, помисли си. Лидия беше красива, а той не беше се замислял за жени от смъртта на Кейси.

— Няма да има никого в библиотеката по това време, така че ще сме сами — намекна тя.

Дори това да й струваше репутацията, Лидия беше готова да направи всичко, за да привлече вниманието на Деър.

— Но аз наистина настоявам да не стоим дълго тук, Лидия — предупреди я Деър. — Има един стар приятел, който е дошъл на бала, и аз искам да се видя с него.

— Приятел? Или… приятелка? — запита тя ревниво.

— Не — изсмя се Деър, странно доволен от нейния изблик на ревност. — Един господин от Сидни.

Лидия отведе Деър в библиотеката, внимателно затвори вратата зад себе си и седна до него на малък диван. Въздъхна доволно, настанявайки краката си на една табуретка.

— О, така е по-добре — въздъхна тя, позволявайки на Деър да зърне изкусителната гледка на стройни, облечени в коприна глезени и само намек за деликатно изваяни прасци.

После Лидия небрежно облегна глава на широкото рамо на Деър. Извръщайки към него блесналите си очи, тя го изгледа с обожание и запита:

— Харесваш ме, нали, Деър?

Притиснат до нейната мека топлина Деър наистина харесваше Лидия, много я харесваше. Горещо желание се разля из тялото му, като позволи на ръцете си да обгърнат изящните й рамене.

— Да, много — прошепна той, нежно близвайки уханната мекота на шията й.

Толкова отдавна не бе изпитвал желание, че бе забравил колко хубаво и успокояващо може да му подейства едно женско тяло, притиснато до неговото.

— Целуни ме, Деър — подкани го Лидия, която умееше да разпознава желанието.

Усетила, че е на път да го покори, тя изостави всяка предпазливост и се притисна към него, което незабавно разпали възбудата му.

Деър нямаше нужда от повече подканяне, за да грабне момичето в прегръдките си. Докато тялото му реагираше бурно на съблазънта й, един гласец някъде в мозъка му го предупреждаваше, че човек не си играе с момичета като нея, освен ако няма предвид да предложи брак.

 

 

Докато се носеше във вихъра на танца, Кейси се усмихваше разсеяно. Харесваше Едгар, младия син на сър Доналд, въпреки безумните му комплименти. Той беше красив мъж, забеляза тя, с лек характер, любител на забавленията, почти на възрастта на Деър. Вече два пъти я беше канил на танц тази вечер и всеки път успяваше да я разсмее. Напомняше й на Бен… но това беше преди цял един живот. Внезапно Кейси си спомни, че Дрю й беше казал, че сър Доналд има син и дъщеря, а тя още не се беше запознала с младата дама.

— Сестра ви тук ли е тази вечер? — попита тя Едгар. — Май не сме се запознавали с нея.

— Лидия е някъде тук — засмя се Едгар, сякаш се наслаждаваше на някаква своеобразна шега. — И ще ми бъде много приятно, ако ме наричате Еди, госпожо Стенли.

— Може ли да ми я покажете, господин… Еди?

— Това няма да е много лесно, защото знам, че сестра ми е примамила новия си обожател на някое място, където да останат сами. Надява се да получи предложение и смея да твърдя, че скоро ще го получи. Деър изглежда доста омаян от Лидия, а тя е луда по него.

Цветът се оттегли от лицето на Кейси, докато сърцето й се блъскаше болезнено в гърдите и краката й омекнаха, сякаш бяха гумени. Деър! Не може да бъде! Но това име не се срещаше често. Тя обърка стъпките си и щеше да падне, ако Еди не я беше подхванал здраво.

— Госпожо Стенли… Кейси, да не ви е зле?

— Н-не, извинете ме. Това име, което току-що споменахте, предизвика неприятни спомени.

— Деър Пенрод? Съмнявам се, че го познавате, той е от Австралия — каза Еди. — Красавец. Поне сестра ми смята така… пък и почти всички жени, които са се запознали с него.

Деър тук, в Англия! Зашеметена от чувства, които досега беше държала под строг контрол, Кейси се олюля, неспособна на каквато и да било свързана мисъл.

— Госпожо Стенли… Кейси, какво има? Да не би да съм казал нещо, което ви е разстроило? Зле ви е, позволете ми…

— Да — изпъшка тя, пожелавайки си да можеше да се обърне и да избяга, преди Деър да я е видял. — Аз… не ми е добре. Заведете ме някъде, където да мога да си отпочина, и после, моля ви, повикайте съпруга ми.

— Разбира се — отзова се Еди, сбърчил чело в сериозна загриженост, докато я подхващаше под ръка и внимателно я превеждаше през навалицата. — Ще ви отведа в библиотеката.

Забеляза в другия край на залата Дрю да се отправя към игралната стая заедно с баща му, но беше твърде късно, за да му даде сигнал.

Спряха пред вратата на библиотеката и Кейси, все още разтърсена и страдаща, каза:

— Мога сама да се настаня вътре, Еди. Моля ви, доведете ми Дрю.

Еди побърза да се отдалечи и Кейси облегна глава на вратата, с объркани мисли, въртящи се хаотично в ума й. Какво правеше Деър в Лондон? Кога беше пристигнал? Къде беше Марси и защо той ухажваше друга жена? О, господи! Тя трябва да се махне оттук. Къде е Дрю? Тя имаше нужда най-вече да седне и да събере обърканите си мисли.

Вратата на библиотеката се отмести безшумно на добре смазаните си панти и Кейси влезе вътре. Нощта беше студена и в камината весело бумтеше силен огън, изпълвайки стаята с разсеяна светлина. Уютната атмосфера я примамваше и тя би се отпуснала на най-близкия стол, ако някакъв шум, идващ от малкия диван наблизо, не беше привлякъл вниманието й. Тя си пое остро дъх, когато разбра, че е нарушила нечие любовно усамотение.

Мъжът, чието лице беше обърнато настрани, държеше в обятията си една жена и обсипваше с пламенни целувки блестящата й бяла плът. Големите му ръце бродеха свободно по тялото й, корсажът беше смъкнат от раменете й и откриваше снежнобяла кожа. Нейните въздишки и стонове дадоха импулса, който освободи замръзналите крака на Кейси и тя би побягнала незабавно, ако не беше една дума, която жената изпусна в страстното си отдаване: „Деър! О, Деър!“

Плътта на жената под върховете на пръстите му беше топла, приканваща и толкова изпълнена с желание, че Деър сериозно възнамеряваше да я вземе тук и сега, на тесния диван. Беше толкова отдавна — толкова ужасно отдавна! — откакто не беше се любил с жена, ако това, което смяташе да направи с Лидия, можеше да се нарече любене. Страст беше по-уместната дума. Но нещо го задържа въпреки очевидната благосклонност на момичето. С воля, родена от решимостта и годините самодисциплина, той се застави да охлади страстта си, откъсвайки ума си от топлата, подканваща плът, която се извиваше под ръцете му.

Дори да доживееше до сто години, пак не би могъл да каже какво го накара да погледне към вратата. Някаква сила, помощна от живота, по-властна дори от страстта, която подтикваше и него, и жената в обятията му. Необясним магнетизъм, неповторима аура, свързвана за него с любовта, която беше познал и изгубил. Толкова силен, толкова непреодолим ли беше копнежът му по Кейси, че усещаше присъствието й в тази стая, докато друга жена лежеше в обятията му?

Омагьосан, лишен от дар слово, неспособен на каквато и да било свързана мисъл, Деър се взираше във видението, предизвикано от въображението му, толкова подобно на Кейси, че би могло да бъде нейно въплъщение. Стряскащо зелени очи отвръщаха на погледа му през завеса от златисти мигли. От върха на великолепния куп червени къдрици до крайчеца на изящните си стъпала тази жена беше съвършено копие на мъртвата му любима. Болезнени спомени докоснаха паметта му с невидимите си пръсти и събудиха в ума му картини, които беше погребал дълбоко в себе си.

— Деър, какво има? — запита Лидия, внезапно осъзнавайки разсейването му.

Когато тялото му се напрегна и започна да трепери, тя се стресна, страхувайки се, че е направила нещо, с което да го разстрои. Не особено опитна с мъжете, Лидия досега се беше наслаждавала на вниманието му и не искаше той да спира.

Сякаш насън Кейси срещна погледа на Деър в мига, когато очите му смениха цвета си от блестящо сребро в плътна мъгла.

— Деър — прошепна тя, сякаш ехо на думите, които бе дочула от жената в прегръдките му само преди броени мигове.

Болезнено бавно Деър отдели ръце от тялото на Лидия, посягайки към зеленоокото видение, което очакваше всеки момент да изчезне сред облаци дим. Изоставяйки Лидия, полегнала всред дипли от златиста тъкан, Деър се изправи несигурно на крака. Протегнал ръце в ням призив, той произнесе жадно името й:

— Кейси!

Макар изговорено почти безшумно, то прозвуча като изстрел в напрегнатата тишина, вдъхвайки на Кейси сили да се обърне и да се втурне право в ръцете на Дрю, междувременно стигнал до вратата на библиотеката.

— О, Дрю, слава богу! — изхлипа тя. — Отведи ме у дома.

Вече предупреден от Еди, Дрю носеше наметката й, готов да я обгърне с топлата дреха и да я отведе в каретата им. Знаеше точно какво е разстроило съпругата му. Сър Доналд току-що му беше казал, че Деър Пенрод е пристигнал в Лондон и че тази вечер е тук, на бала. Дрю тъкмо се канеше да попита каква е целта на посещението му, когато Еди Хърли се беше намесил в разговора им, за да му каже, че на Кейси внезапно й е прилошало и го чака в библиотеката. Сбогувайки се набързо с домакините, Дрю взе наметката й и тръгна да намери съпругата си. Предположи, и то с пълно право, че Кейси е видяла Деър, преди някой да я предупреди за присъствието му. Никак не му се искаше сърцето и да бъде разбивано отново и отново и прокле Деър, задето така неочаквано се беше появил в Лондон.

Деър реагира със закъснение. Със сигурност не можеше да има две жени, които толкова да си приличат, разсъди той, усещайки как объркването завладява мозъка му. Сигурно си беше въобразил огромната прилика между Кейси и жената, която бе влязла в библиотеката и бе избягала, преди да разбере коя е. Изведнъж осъзна присъствието на Лидия, която го дърпаше за ръката. Взря се в нея, без да разбира коя е тази жена и какво прави тук с него.

— Деър, коя е тази жена. Каква ти е?

— Аз… не знам, Лидия — каза той с приглушен глас. — Но със сигурност смятам да разбера. Тя… напомня ми на една жена, която някога познавах.

И той тръгна да излиза от стаята.

— Деър, почакай! Не можеш да ме оставиш така! Дължиш ми нещо повече.

— Прости ми, Лидия — каза Деър с искрено съжаление — За момент си загубих ума. Ти си красива жена, но за съжаление не си за мене. Ако съм ти причинил някакво разочарование, искрено съжалявам.

— Деър! Не можеш…

Но Деър вече го нямаше.

Деър мислеше само за едно — да намери червенокосата красавица, която току-що беше преобърнала неговия свят с главата надолу. Знаеше, че Кейси е мъртва, но още имаше дни, в които не можеше да се съсредоточи, защото копнееше за нея, спомняше си я. Още я искаше с дълбока, натрапчива жажда, която не му даваше и минута спокойствие.

Изхвърчайки от библиотеката, Деър налетя право на Еди, който беше дошъл да види дали Дрю е пристигнал, за да отведе съпругата си у дома. Беше ужасно загрижен за красивата жена, на която внезапно й беше прилошало без никаква видима причина. Но когато забеляза пребледнялото лице на Деър и треперещите му ръце, той се запита дали приятелят му не страда от същата странна болест и дали не е заразна.

— Деър! Господи, какво се е случило? Да не си болен и ти?

— Еди! Тази жена! Коя е тя?

— Жена ли? За какво говориш? Тази вечер тук има десетки жени.

— Говоря за жената, която влезе в библиотеката преди няколко минути. С червена коса и зелени очи. С рокля в зелено и сребристо. Съмнявам се, че тази вечер тук има друга такава жена. По дяволите, човече, как й е името?

— Спокойно, драги — рече Еди, чието любопитство се беше събудило. — Знам точно за кого говориш. Дамата е съпругата на Дрю Стенли.

— Дрю Стенли? Съпругата му? Бързо, кажи ми името й. Как се казва?

— Казва се Кейси. Какво ти става? Познаваш ли я?

— Кейси! — ахна Деър, разтърсен до дъното на душата си. Лицето му беше пребледняло под загара. — Как е възможно?

— Хей, човече, добре ли си? — запита Еди разтревожено. — Изглеждаш ми много зле.

— Нещо странно става тук и аз ще го разнищя — изрече Деър, постепенно съвземайки се от стреса. — Моята Кейси никога не би се омъжила за човек, който е достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Твоята Кейси ли? — запита Еди с остър тон. — Мислех, че името на съпругата ти е Марси.

— Един ден ще ти обясня всичко — отвърна загадъчно Деър. — Но все още има много неща, които и аз самият не разбирам. Семейство Стенли още ли са тук?

— Не, тръгнаха си така бързо, сякаш дяволът ги гонеше.

— Можеш ли да ми кажеш къде живеят Дрю и неговата… и Кейси, когато са в Лондон?

Еди се поколеба. Нима Деър искаше да направи нещо лошо на възрастния джентълмен и съпругата му? Никога нямаше да си прости, ако това се случеше. Дивият поглед в очите на Деър не го насърчаваше особено много.

Деър забеляза нерешителността на приятеля си и реши да го успокои.

— Не се тревожи, Еди. Просто искам да поговоря с Кейси. Не смятам да правя никакви глупости. Но трябва да знам какво се е случило.

— Коя е тази жена? Защо присъствието й ти причинява такава мъка? Познавал ли си я в Австралия?

— Тя е жената, която обичам — шокира го Деър.

После той се обърна и така рязко се отдалечи, че Еди остана да гледа подире му със зяпнала уста.

Осъзнавайки, че вече е много късно, Деър си отиде право у дома. Не беше час, подходящ за посещения. Освен това, той не бе и в състояние да се изправи лице в лице срещу жената, която през всичките тези месеци беше смятал за изгубена. И като допълнение към нещастието му не можеше и да заспи. Дрямката му беше предизвикателно нарушавана от еротичните видения ма чувствено красивата жена, която владееше сънищата му нощ след нощ.

Когато зората обагри небето на изток, една наелектризираща мисъл го накара да скочи. Сър Доналд му беше казал, че Дрю и Кейси имали дете, малко над шестмесечно. Не трябваше да е математически гений, за да разбере, че детето е от него. Макар че жената, която обичаше, сега принадлежеше на друг, двамата с нея имаха дете, свидетелство за споделената им любов. Мисълта го възторгна, но не му предлагаше необходимото успокоение.

Той скочи пъргаво от леглото, готов да се изправи пред странния обрат, който съдбата му беше подготвила. По някакво чудо господ беше спасил Кейси. Как или защо тя се е озовала в Лондон заедно с Дрю Стенли — това беше мистерия, която той ще разгадае в най-скоро време. Но засега му стигаше да знае, че тя е жива и че му е родила дете.