Кони Мейсън
Дръзка любов (1)

1

Ниско наведена над кипящия чайник с вода, здраво забила зле обутите си стъпала в калнокафявата твърда земя на Сидни, Кейси О’Кейн прокара мокра длан по окъпаното си в пот лице. Работеше заедно с няколко друга затворнички зад бараките на сто и втори полк, познат като Корпуса на Нов Южен Уелс, но по-известен с прозвището Корпусът на рома заради незаконната му дейност, свързана с тази стока.

Дълги кичури червена коса прилепваха мокро към бузите на Кейси, луничките по лицето й се губеха в ярката червенина, предизвикана от свирепото лятно слънце. Само блестящите й зелени очи издаваха колко е нещастна, докато се превиваше над възложената й работа — да пере мръсните дрехи на мъжете от Корпуса на Нов Южен Уелс.

Кейси беше така потънала в угнетението си, че не забеляза двамата мъже, които стояха наблизо и си говореха с лейтенант Потър, но внимателните им погледи се отклоняваха към нея по-често, отколкото би й харесало. Потър имаше грижата за затворничките и обикновено го виждаха единствено когато раздаваше заповеди или ги ругаеше за мързела им.

— Какво имате предвид, господин Пенрод? — запита лейтенантът, оглеждайки внимателно двамата мъже.

— Ани напуска след две седмици — отвърна по-възрастният от двамата. — Присъдата й изтича и тя иска да се омъжи и да се установи на своите тридесет акра заедно със съпруга си, който вече излезе. Търся някоя жена да я замести.

Все още красив въпреки своите петдесет и две години, Рой Пенрод безмълвно оглеждаше групата жени, заети с различни работи в непоносимата лятна жега. Застанал до него, синът му Деър също се взираше внимателно в разнородната групичка, но по едно време отвърна очи, намръщвайки се с едва скривано презрение.

— Нямаме кой знае какъв избор, татко — осмели се да подхвърли той. — Измамнички, крадли, убийци, повечето изглеждат полумъртви от глад и сигурно са пълни с въшки. Имахме късмет да намерим жена като Ани, но много се съмнявам, че ще откриеш подобна на нея сред тази сбирщина.

Изпращайки строг поглед към сина си, Рой изрече укорително:

— Въпреки това имаме нужда от жена, която да готви и да чисти, освен ако ти или брат ти не искате да се заемете с тази задача.

— Страхувам се, че задълженията ми в крепостта не ми позволяват да отделям време за работа в домакинството — проточи лениво Деър, вдигайки добре оформена тъмна вежда.

Отплавал към Сидни през 1792 г., придружен от седемгодишния си брат Бен и от болнавата си майка, Деър Пенрод изглеждаше и се държеше като роден в австралийските храсталаци. Но той беше живял в Нов Южен Уелс само четиринадесет години, след като се присъедини към баща си, цивилен правителствен служител, който беше дошъл тук с капитан Филипс и първия контингент затворници още през януари 1788 година.

Моментално осъзнавайки важността на заселниците в тази сурова нова земя, Рой Пенрод поиска и получи пет хиляди акра заедно с четиридесет затворници, които да ги обработват. Земята му беше разположена покрай река Хоксбъри, близо до новопостроения град Парамата, и той отглеждаше с голям успех пшеница, царевица и други зърнени култури. Следвайки примера на капитан Джон Маккартър, който неотдавна се беше уволнил от Корпуса на Нов Южен Уелс, Рой Пенрод внесе овце и експериментираше с различни породи. Макар че стадото му не можеше да се сравнява с това на хитрия Маккартър, Рой беше смятан за важен фермер, който снабдяваше селището с месо и зърно. Губернаторът Уилям Блай имаше високо мнение за семейство Пенрод и често канеше членовете му да заемат различни служби в управлението.

Рой извърна поразвеселеното си лице от сина си и отново го обърна към лейтенант Потър.

— Само това ли са жените?

— Да — изръмжа малко недоволно Потър. — Вие какво очаквахте? Всички здрави ги пратиха другаде, макар че и тук сигурно ще се намерят една-две, които може и да ви свършат работа. Огледайте ги, Пенрод, и си подберете някоя.

— Какво ще кажеш за тази, татко? — запита Деър, сочейки една кльощава жена на средна възраст, бореща се с прането.

Деър вече беше привлякъл вниманието на жените, които позираха пред погледа му, а дори и по-възрастните с любопитство се взираха в мъжествените атрибути на привлекателния млад човек. Облечен в полева униформа, с плътно прилепнали панталони, които стягаха стройните му крака и мускулести бедра, с ботуши до коленете и жакет от груба зелена материя, Деър разтуптяваше не едно женско сърце, включително това на дъщерята на губернатора Блай, на дъщерите на заселниците и на затворничките, които жадно го проследяваха с очи.

Косата му беше черна, толкова черна, че блестеше в синкав оттенък под ярките слънчеви лъчи. Превъзходно сложен и агресивно красив, той хвърляше наоколо погледи със стоманеносивите си очи, засенчени от гъсти черни мигли — очи, които не пропускаха нищо. Беше висок, с яки кости, гладко обръснат, широките му рамене уверено изпълваха жакета. Държеше се самоуверено и авторитетно, дори малко арогантно.

Лицето му беше загоряло от вятъра и слънцето, с плътни и чувствени устни. Брадичката говореше за вродена упоритост. Макар че профилът му беше суров и мрачен, често се смекчаваше от внезапна усмивка или смях. Всеки можеше да види бликащата енергия, която личеше в движенията му, и силата, кипяща в него.

Рой проследи погледа на Деър, насочен към въпросната жена — кокалеста селянка на около четиридесет години. Облечена в парцалива дреха и боса, тя изглеждаше достатъчно способна да върши каквато и да било къщна работа.

— Какво е престъплението на тази жена, лейтенанте? — запита Рой, посочвайки с пръст към нея.

— Това е Марта Комбс — каза с уморен глас Потър. — В присъдата й пише, че е откраднала парче шунка и три наденици.

— За да нахрани гладуващото си семейство, предполагам — добави Рой с лек сарказъм, издаващ пренебрежението му към английското правосъдие.

— За короната престъплението си е престъпление и крадецът си е крадец — сви рамене Потър с явно безразличие. — Жената е откраднала чужда собственост и е била осъдена на заточение.

— Ако се измие и се облече подходящо, мисля, че ще може да ни върши работа — забеляза Деър, сподавяйки една прозявка. — Поне не е убийца — добави той разсеяно.

Лейтенант Потър погледна младежа с любопитство.

— Има и няколко по-млади жени — намекна той лукаво. — С трима здрави мъже в семейството и при липсата на жени може да решите да си изберете от тях. Марта едва ли би била подходяща да топли леглото на някой мъж. Но човек не може да съди за вкуса на другите — добави той презрително.

— Да не би да си мислите, лейтенанте, че баща ми, аз или брат ми ще легнем с някоя от тези… нещастници? — запита Деър, отправяйки леден поглед към войника. — Сред тях едва ли има и една, която да не е курва, заразена бог знае с какво.

— Престани, Деър — предупреди го Рой, познавайки избухливия темперамент на сина си. После се обърна към Потър: — Ние не злоупотребяваме с нашите прислужнички. Ако държите на поста си, ще се изразявате с приличен език в наше присъствие. Не гарантирам, че синът ми ще прояви достатъчно чувство за хумор, при тези глупости, които му говорите.

Изчервявайки се, Потър кипна вътрешно, недоволен от публичното мъмрене. Никога не беше харесвал високомерния Деър Пенрод или семейството му, а сега имаше още една причина да мрази този човек. Никои не се задяваше безнаказано с Корпуса на Нов Южен Уелс. Знаеше се, че семейството е в приятелски отношения с губернатора Блай и толерира свободомислието. А освен това мнозина от заселниците търсеха своя водач в лицето на Деър.

— Ако Марта е жената, която искате, ще се погрижа да я прехвърлят — изрече той донякъде троснато.

Вниманието на Деър изведнъж беше привлечено от една слаба фигура, която се клатушкаше в полезрението му, помъкнала кофа с мръсна вода. Свела очи към земята, Кейси се бореше с кофата, смятайки да я изпразни в тясната дупка, изкопана за целта. Пътят й минаваше точно към мястото, където стояха тримата мъже, но тя нарочно държеше очите си наведени, защото не искаше нищо и никой да се меси в задълженията й или в тежкия товар, който носеше. Но съдбата пожела да стане другояче.

Крехкото и тяло, вече изтощено отвъд предела на слабите си сили, не можа да се справи с невъзможната задача и ръцете просто отказаха да й служат. Тя се спъна и отчаяно се опита да задържи кофата, но тя се оказа твърде тежка за нея. Кофата излетя от ръцете й с трясък и мръсната вода оплиска безупречно чистите панталони и ботуши на Деър, тъй като той стоеше най-близо до нея.

— По дяволите! — изрева той, отскачайки назад, докато Кейси губеше опора и последва кофата, стоварвайки се на земята.

Тя се търкаляше безпомощно в получилата се рядка кал, докато Деър я оглеждаше с едва скривано презрение.

— Непохватна кучка такава! — изръмжа лейтенант Потър. — Направи го нарочно.

Взирайки се объркано в изкаляните си панталони, Деър почти не обръщаше внимание на лейтенанта, който грубо издърпа Кейси да стане, впивайки пръсти в меката плът на раменете й. Тънките му устни се извиха презрително, докато дясната ръка се вдигна и се стовари върху лицето на затворничката с такъв оглушителен удар, че тя се олюля. Щеше да падне, ако той не я стискаше грубо. Когато отново вдигна ръка, за да я удари още веднъж, усети, че китката му е хваната от нечии яки пръсти.

— Да не сте полудели, Потър? — изрече Рой с нетърпящ възражение глас. — Не виждате ли, че момичето е твърде слабо, за да я удряте така? Пуснете я.

Изненадан от това, че баща му така явно защитава затворничката, Деър насочи вниманието си към жалката фигура, бореща се с желязната хватка на Потър. Чертите й почти не се виждаха от наслоената мръсотия и кални пръски, но личеше, че е млада. Кичури яркочервена коса се спускаха по гърба и превитите й рамене, увиснали чак до кръста. Дрехите й приличаха по-скоро на парцали и спокойно можеше да тръгне боса, толкова малко полза имаше от износените си обувки. Беше слаба, прекалено слаба, но това, което се виждаше от нея, му хареса.

Наскоро пристигнала в наказателната колония Нов Южен Уелс, Кейси чакаше да бъде изпратена при някого от заселниците, предимно фермери, които имаха нужда от домашна прислужничка или обща работничка. Не беше по-лошо от онова, което беше очаквала, помисли тя с тъжна въздишка. Беше отнела живота на човек и законът изискваше да бъде наказана. Майка й беше починала много отдавна, баща й беше обесен, задето вдигнал бунт срещу короната, така че нямаше почти никакво значение, че ще доживее остатъка от дните си в някаква сурова страна, обитавана от диваци, шепа военни и цивилни служители, малко заселници и стотици закоравели престъпници.

Тогава тя изведнъж погледна към Деър с очи, зелени като искрящи изумруди, обградени с гъсти и неприлично дълги мигли. Не можейки да направи нищо, той й отвърна със суров поглед. Нещо в нея го смущаваше. Не беше сигурен какво е, но знаеше, че това чувство не му харесва. Защо един поглед на закоравяла престъпничка, а може би и курва, ще го разстройва толкова много, запита се той разсеяно.

Зле облечена в тежка вълнена рокля, с петна от пот под мишниците и с почти неприличен вид от многото скъсани места по нея, слабата фигура на Кейси не даваше вярна представа за силата, която я беше крепила през месеците нескончаем ад. Този ад не беше започнал в онзи съдбоносен ден, когато тя се беше качила на борда на затворническия кораб, за да тръгне на шестмесечното пътуване към наказателната колония Австралия, а седмици преди това, когато любимият й баща беше арестуван в Дъблин по обвинение в подстрекаване към бунт против короната.

Истината бе, че Шеймъс О’Кейн, преподавател в университета, не беше извършил престъплението, в което го обвиняваха. Той само беше дал съвет на неколцина млади мъже, които искаха да се борят срещу неправдите, причинявани на ирландците от англичаните, като съветът му беше да изчакат и да не правят никакви глупости. Шеймъс О’Кейн беше кротък човек, учен и благороден, обичаше дъщеря си и я учеше на повече неща, отколкото някои мъже учеха синовете си — повече, отколкото се смяташе уместно за едно момиче.

Грешката на Кейси беше, че се забърка в цялата тази работа, като отиде при съдията, за да го моли да пощади живота на баща й. Съдията, пленен от младостта и невинността й, предложи да осъди баща й на депортиране, ако тя се съгласи с някои негови искания. Ужасена, Кейси реагира на неприличните предложения на съдията, поклащайки глава в неверие. Как може един такъв уважаван човек дори да си помисли за такива гадости? Наивна, що се отнася до мъжете, въпреки двадесетте си години, Кейси имаше още много да учи.

Беше твърде шокирана, за да протестира, затова съдията взе мълчанието и за съгласие. Страстта, която младата червенокоса красавица беше разпалила у него, го направи извънредно нетърпелив. В мига, когато тежките му ръце се залепиха върху младото й тяло, Кейси реагира инстинктивно и започна да се бори с огромната му тежест, докато той я дърпаше към един диван, късайки дрехите й и лигавейки с целувки пребледнялото й лице. Тя се бореше яростно, но усилията й не даваха никакъв резултат освен още и още синини. Тогава Кейси забеляза една голяма ваза, на масата. Пресегна се, успя да я грабне и я стовари с трясък върху огромната глава на съдията.

Това, което Кейси нямаше как да предвиди, беше, че съдията падна, удряйки главата си в ръба на мраморния плот на масата, и умря. При тези обстоятелства обяснението, че е защитавала честта си, не й донесе никаква полза. Тя беше арестувана, затворена, съдена за убийство и понеже бе красива жена, осъдиха я на депортиране вместо на обесване. Много по-труден за възприемане беше фактът, че баща й бе обесен наред с водачите на бунта и всичките й добри намерения се оказаха напразни.

И ето я сега тук, парцалива и почти боса, обезсилена от дългото морско пътуване, работеща до припадък наред с другите жени, които също чакаха да бъдат пратени някъде да служат. През тази година, 1807, храната в наказателната колония все още беше оскъдна, дрехите, сечивата и изобщо средствата за живот не достигаха и на практика почти липсваха — само не и за малцината щастливци, които имаха пари да си ги купят от търговските кораби. Поради някаква причина правителството непрекъснато изпращаше затворници, но не предприемаше почти нищо за издръжката им или за да направи съществуванието им по-поносимо. Когато кораб с припаси пуснеше котва в Порт Джаксън, Корпусът на рома веднага връхлиташе, за да изкупи и контролира най-търсените стоки, налагайки собствени цени, осигурявайки си по този начин доста големи печалби.

— Защитавате неподходящ човек, господин Пенрод — обърна се Потър към фермера, докато Рой продължаваше да се взира ядосано в него. — Тя е убийца. Убила е един съдия в Ирландия. Баща й вдигнал бунт против короната и бил обесен за това престъпление. Освен това тя е и курва. Опитала се да съблазни съдията. Когато отказал да се поддаде на женските й хитрини, тя го убила съвсем хладнокръвно.

Деър се взря смутено в крехкото момиче, чиито зелени очи сега излъчваха ярост и омраза, насочени към Потър. Ако погледът можеше да убива, лейтенантът щеше да падне мъртъв. Как това окаяно създание беше намерило сила открито да се противопостави на някого — ето какво упорито убягваше от въображението на Деър.

— Как й е името? — запита любопитно Рой.

Етикетът убийца някак си не прилягаше на това момиче. Курва — може би, но не и убийца.

— Кажи му, момиче — подкани я Потър. — Кажи му как се казваш.

Вдигайки глава, за да срещне погледа на мъжа, който й бе заговорил с мек тон и се интересуваше от нея дотам, че да се обяви в нейна защита, тя изрече с напевния си ирландски акцент:

— Казвам се Кейси, господине. Кейси О’Кейн.

— Вярно ли е? Убийца ли си, Кейси? — изненада я Рой с въпроса си.

— Аз… убих един човек — призна тя, вирнала предизвикателно брадичка. — Но…

Каквото и обяснение да се готвеше да даде, то така и не излезе от устата й, когато лейтенант Потър се намеси грубо:

— Искате ли Марта Комбс или не? Тази ми я оставете. Скоро ще й избия всички дяволи от главата. Няма вероятност някой да иска да вземе за прислужница една убийца. Тя може да изтрепе хората в леглата им.

Похотливият му поглед се задържа върху изпъкналите гърди на Кейси, едва прикривани от разнищената й рокля, и Рой веднага разбра как точно Потър възнамерява да я опитоми.

— Ще взема нея. — Рой шокира Потър с тези неочаквани думи. — И нея, и Марта Комбс. Ще имаме нужда от още една жена да помага на Мег с работата.

— Татко! — избухна Деър, взирайки се в баща си, сякаш той си бе изгубил ума. — Момичето вече е убило човек и е много вероятно пак да го направи. Нима искаш такава жена да влезе в дома ни? Според лейтенанта няма да можем да спим спокойно.

— Само я погледни, Деър — укори го Рой с небрежно кимване. — Кейси не ми прилича на човек, който може да нарани и муха, какво остава за трима здрави мъже. Освен това, ако е убила някого, сигурно е имало причина. Нали така, Кейси?

Кейси бавно кимна, благодарна за първите добри думи, отправени към нея от месеци насам.

— Разбира се, тя няма да си признае, че е убила човек — възрази кисело Деър. — Много си мек, татко. Не се оставяй да те заблуди с тъжните си зелени очи. Остави я. Само да я доведеш у дома, ще поквари всичките ни работници с курвенските си номера.

Кейси избухна гневно. Беше стояла достатъчно дълго, слушайки тези надути задници да говорят за нея така, сякаш я нямаше тук.

— Аз не съм курва! — изсъска тя възмутено. — Убих човек, но това беше нещастен случай. Не съм искала да го убивам.

— Значи котката имала и нокти — изфуча Потър. — Не можа да ме заблудиш и за минута с покорството си. Знаех си, че у тебе има повече, отколкото се вижда с просто око. Върви да си вършиш работата, момиче, няма място за тебе в приличните домове.

— Казах, че ще я взема — повтори твърдо Рой. — Пригответе документите за двете жени.

Потър го изгледа стреснато и отвори уста, за да възрази, но премисли, кимна късо и се запъти към бараките. По пътя спря, за да поговори с Марта Комбс. Когато се отдалечи достатъчно, Деър се обърна сърдито към баща си, без да обръща никакво внимание на Кейси, която стоеше близо до тях, сякаш издялана от камък.

— Господи, татко, да не си си изгубил ума? Как можа да вземеш тази… тази убийца в къщата ни? Знаеш колко е впечатлителен Бен. Да не искаш да бъде прелъстен от тази курва? Освен това трябва ни само една жена, за да замести Ани, а Марта изглежда годна да се справи. Мег може да върти домакинството и без чужда помощ.

— Повярвай ми, Деър. Имам предчувствие за това момиче. Нещата не винаги са такива, каквито ни изглеждат. Погледни приятеля си Робин. Беше осъден и депортиран за толкова дребно престъпление, че бе смешно. И при това в онзи момент е бил съвсем младо момче.

— Престъплението на Робин не беше убийство. Момичето призна, че е убило човек. Какви още доказателства са ти необходими?

— Не съм знаел, че съдиш хората така сурово, Деър — укори го троснато баща му. — По принцип се въздържаш от прибързани заключения. Какво те притеснява у Кейси?

Тя трепна под хладния, оценяващ поглед на Деър, но не отстъпи. Да не би този мъж да си мисли, че е самият господ бог, че да я съди така строго? Не беше по-различен от останалите, които отказваха да й повярват. Но по-възрастният мъж, баща му, някак си й се струваше различен. А беше ли? Беше ли това, за което се представяше, или напротив, беше същият като съдията, който я искаше за долните си цели?

— Аз… имам ужасното чувство, че ще сбъркаме — заекна Деър, не можейки да обясни неприязънта си спрямо Кейси.

— Времето ще покаже — отговори Рой. Обърна се към Кейси и нареди: — Върви се измий, момиче. Скоро ще тръгваме. Кажи на Марта да си събере нещата. Аз се казвам Рой Пенрод, а това е синът ми Деър. Имаме ферма близо до Парамата, на река Хоксбъри. Надявам се там да ти бъде добре.

— Всичко ще е по-добро от тук, господин Пенрод — махна благодарно с ръка Кейси. — Няма да ви разочаровам, господине. Не съм курва. Няма да съжалявате, че сте ме взели на работа.

После тя се обърна и изчезна сред вихър от развети дрипави поли и пръски кал, хвърляйки сърдит поглед към Деър през тясното си рамо.

Макар че Кейси беше достатъчно жена, за да забележи, че Деър Пенрод е потресаващо хубав, не й убягна и това, че е доста опасен, със студени и безгрижни маниери, които едновременно я плашеха и привличаха. Тези негови стоманеносиви очи се забиваха безмилостно в нея, прониквайки през защитната броня, разкривайки всичките й несъвършенства. Слава на бога, че трябваше да отговаря пред бащата, а не пред сина, защото в сърцето на Деър Пенрод сигурно нямаше и капчица милосърдие.

Присвил замислено сивите си очи, Деър наблюдаваше как Кейси се отдалечава, забелязвайки грациозното полюшване на тялото и гордо вдигнатата глава, въпреки мръсотията, покриваща цялата й фигура от горе до долу. Внезапно една тъмна мисъл влезе в ума му — мисъл, която не можеше да прогони, колкото и да се опитваше. Баща му май искаше да… Когато мисълта го завладя, той не можа да сдържи бързия си език.

— Татко, за какво точно ти е притрябвала Кейси? Нали не… не смяташ да спиш с нея?

Идеята беше толкова комична, че Рой избухна в смях. Но не за дълго. Само докато гневът смени веселостта.

— Ако не беше мой син, Деър, щях да те набия заради тази ти забележка. Това, което изпитвам към Кейси, е състрадание и жалост. Ти много ме обиди.

— Прощавай, татко — извини се плахо Деър. — Не знам какво ми стана да допусна такова нещо. Просто не ти е присъщо да действаш така… така неразумно.

— А на тебе не ти е присъщо да се инатиш така без никакво основание — възрази Рой.

— Не смяташ ли, че убийството е достатъчно основание?

Рой се вгледа замислено в лицето на сина си, питайки се как така едно младо момиче беше успяло да предизвика у сина му такава реакция, каквато изобщо не подхождаше на неговия характер. Грешеше ли относно Кейси О’Кейн? Прав ли беше Деър да предполага, че момичето ще предизвика катастрофа в дома му? Или Кейси беше в душата му докоснала чувствителна струна, чието съществуване Деър отказваше да признае? Така или иначе, Рой беше сигурен, че домът му след този ден няма да бъде същият. Прав или не, той беше взел решение и каквото и да се случеше, щеше да го приеме.