Джоана Линдзи
Отровни думи (8)

Осма глава

— За всичко съм виновна аз — промърмори госпожа Хърсъл. — Би трябвало веднага да го видя, но трябва да призная, че вече недовиждам добре, особено през нощта.

Келси разтърка очи, без да се вслушва внимателно в думите на икономката. Не отговори нищо, тъй като не разбираше за какво говори жената. Очевидно бе изпуснала началото. Госпожа Хърсъл бе извадила една от роклите й и оправяше гънките.

Стаята вече бе оправена, въпреки че едва ли би могло да се каже, че девойката бе имала време да я разхвърля. Видя, че на масичката до леглото я очакваха чаша с прясна вода, пухкави кърпи и каничка с димящ чай.

Тя се прозина, благодарна, че си спомняше всичко и не се бе учудила къде се намира и коя е тази жена, която се суети из стаята й. Кестенявата коса на икономката бе прибрана в стегнат кок, раменете й бяха широки, имаше пищен бюст, а дебелите й вежди бяха сключени и създаваха впечатлението, че е вечно намръщена.

Да, Келси много добре си спомняше тази жена, която я бе изгледала така, че се бе почувствала като последната презряна твар. Никога нямаше да забрави последната й забележка, преди да си излезе от стаята:

— И да не си посмяла да откраднеш нещо, защото веднага ще те заловим.

Отвращението на икономката я бе накарало да потръпне, но после си каза, че трябва да привиква към подобно отношение. В бъдеще трябваше да се научи да прикрива чувствата си, за да не могат да я нараняват хапливите забележки на персонала.

Келси се надяваше, че жената скоро ще излезе и най-сетне ще я остави сама. Ала тя все още си мърмореше нещо под нос, очевидно без да подозира, че момичето се е събудило.

Заслуша се по-внимателно в думите й и мигом разбра, че жената говори за нея:

— Това е, защото повярвах на Хенли. Но какво знае той? Каза ми, че си някаква проститутка, която негова светлост бил довел вкъщи, и аз му повярвах. Сама съм си виновна. Знам го и си го признавам. Трябваше да ви поогледам по-внимателно. Това си личи по костите, те никога не лъжат.

— Извинете, не ви разбрах.

— Виждате ли? А аз какво казвах? Миналата нощ аз трябваше да се извиня, милейди, защото трябваше да разбера, че не сте просто момиче. Заблуди ме роклята, а и вече не виждам толкова добре, както казах.

Келси се сепна и се надигна от леглото. Чак сега забеляза колко кораво и неудобно беше. Господи, жената й се извиняваше! Затова е било цялото й мърморене. Поради някаква незнайна причина тя бе решила, че е сгрешила, приемайки я за проститутка. И как трябваше да реагира тя, след като не искаше никой в този дом да я смята за порядъчно момиче?

Можеше да си премълчи и да не казва нищо. Да остави жената да си мисли каквото й харесва. И без това нямаше да остане дълго в тази къща и вероятно повече нямаше да я види. Обаче съществуваше възможност госпожа Хърсъл да отиде с извиненията си при лорд Дерек, а това не биваше да се допуска.

Девойката нерешително се усмихна.

— Грешите, госпожо Хърсъл. Истина е, че тази ужасна рокля не е моя и бих се радвала, ако никога повече очите ми не я зърнат, обаче аз наистина не принадлежа към отбраното общество.

— Тогава как ще ми обясните…?

— Майка ми бе гувернантка, нали разбирате — прекъсна я. — През по-голямата част от живота си работеше за едно уважавано, благородно семейство и ние живеехме в разкошна къща, подобна на тази. Аз дори имах привилегията да се обучавам заедно с младите дами, за които майка ми се грижеше, и… затова сега си мислите, че съм благородничка. Повярвайте ми, вие не сте единствената, която се заблуждава, и то най-вече заради начина ми на изразяване.

Този път лъжата й се удаде по-лесно, но жената продължи да я наблюдава намръщено. В погледа й се четеше подозрение, сякаш истината бе изписана върху челото на Келси.

— Хм, все пак… това не обяснява защо имате такава фина структура, милейди. Вие притежавате изящните пръсти, рамене, скули, с каквито могат да се похвалят само дамите от висшето общество.

Мисълта на Келси лудо запрепуска и тя изтърси първото, което й хрумна:

— Ами, аз… как да ви кажа… никога не съм познавала баща си. — Лицето й пламна от лъжата.

— А, сега вече всичко е ясно — замислено кимна икономката, доволна от обяснението. — Е, това се случва и в добрите семейства — съчувствено продължи жената. — Дори и лорд Дерек е незаконороден, но, разбира се, баща му… старият маркиз, го призна и го направи свой наследник, така че сега той е добре приет във висшето общество, макар че в началото никак не му беше лесно.

Келси със сигурност не бе очаквала да чуе историята за потеклото на Дерек, приятеля на Джереми, и не знаеше какво да отговори. Това не беше нейна работа, но след като бе заявила, че и тя е незаконородена, трябваше да прояви поне малко интерес.

— Да, така е. Знам го по себе си.

— Сигурна съм, че е така, госпожице, сигурна съм.

Девойката си отдъхна, като чу, че икономката я нарича „госпожица“, вместо „милейди“, дори премина на „ти“ в разговора. Очевидно се бе успокоила, че не е направила грешка по отношение на непознатата и няма да има неприятности с господаря си.

— Сигурно си изпаднала в беда, госпожице, щом лорд Дерек те е довел у дома? — предположи жената.

— Да — отвърна Келси, като се надяваше разпитът да спре дотук.

Ала скучаещата икономка още не бе задоволила любопитството си.

— Добре ли познаваш негова светост?

— Е, не, поне не съвсем. Аз… преживях нещастие. Разбирате ли, не познавам добре този град, вчера пристигнах и си намерих жилище, но… за нещастие сградата се подпали. Затова бях облечена в онази ужасна рокля. Някаква жена ми я даде на заем, преди да намеря куфара си и… и лорд Дерек, който минавал оттам, видял дима, спря се и ми помогна.

Почувства се горда от себе си, че можа да измисли правдоподобна история, която обясняваше роклята и присъствието й в къщата. Икономката одобрително кимна.

— Да, лорд Дерек е с добро и милостиво сърце. Спомням си, че веднъж…

На вратата се почука и това прекъсна словоизлиянията й. Една млада прислужница подаде глава и обяви:

— Каретата пристигна и негова светлост чака.

— Господи, толкова рано? — възкликна госпожа Хърсъл и махна с ръка към прислужницата. Сетне се обърна към Келси: — Е, няма време да се изглади роклята, но аз я пооправих, доколкото можах. Сега ще те остава да се облечеш. Няма време и за закуска, затова ще ти приготвя нещо в една кошница.

— Това не е необ… — започна тя, но жената вече бе излязла.

Младото момиче въздъхна, надявайки се, че повече няма да му се налага да лъже, въпреки че това едва ли имаше значение, след като и без това нямаше да остане в къщата.

Ала тя не обичаше да лъже и не бе добра в това изкуство, тъй като нямаше никаква практика. Двете с Джийн бяха възпитани да бъдат честни и винаги да казват истината и никога не се бяха отклонявали от това правило. Поне досега никога не го бе правила…

Чаят бе изстинал, но тя го изгълта припряно и побърза да се измие и да се облече. Замисли се дали да не остави роклята, ала в следващия миг си припомни съвета на Мей, че винаги трябва да изглежда съблазнителна за любовника си, а тя нямаше друга дреха, която да отговаря на това изискване. За нея роклята бе ужасна и крещяща, но очевидно мъжете я харесваха, защото иначе нямаше да дават толкова.

Ако някога отново я облече, то това ще бъде късно вечер и то при затворени врати. Облече роклята от бежов вълнен плат, който подхождаше на жакета й и която госпожа Хърсъл бе извадила от куфара й. Почувства се много по-добре в тези благоприлични дрехи, въпреки че благоприличието нямаше да бъде част от нейното бъдеще. Когато слезе по стълбите, видя лорд Дерек, който я чакаше във фоайето, нетърпеливо потупвайки ръкавиците по бедрото си. На дневна светлина изглеждаше по-различно, но не по-малко красив.

Всъщност силната светлина подчертаваше съвършените черти на лицето му, високата и стройна фигура и… очите му наистина бяха лешникови. Навярно вечерта светлината я бе заблудила и й се бяха сторили зелени.

Те огледаха критично скромната й рокля и тя веднага разбра, че не е спечелила одобрението му. И това бе съвсем обяснимо — в тази рокля приличаше на истинска дама, а не това се очакваше от нея. Ала не той бе мъжът, когото трябваше да очарова и съблазнява, така че нямаше защо да се тревожи от неодобрението му.

Бе убедена, че Джереми е този, който я очаква, но младият лорд не бе в стаята. Сигурно я чакаше в каретата.

— Добре ли спа? — попита Дерек, когато тя се приближи. Имаше нещо предизвикателно в тона му, сякаш смяташе, че това е невъзможно.

— Да, отлично.

Странно, но точно това бе истината. Не би предположила, че ще заспи, но се бе унесла в мига, в който главата й докосна възглавницата. Навярно страхът и напрежението я бяха изтощили.

— Това е за теб, предполагам.

Келси не бе забелязала кошницата в ръката му. Тя кимна, надявайки се, че госпожа Хърсъл не му я бе връчила лично, а ако го е направила, то не е казала нищо за нея. Ала надеждите й не се оправдаха…

— Значи съм извършил добро дело, за което дори не си спомням?

Девойката се изчерви, защото я бяха уличили в лъжа.

— Съжалявам, но тази сутрин икономката ви ме обсипа с въпроси и аз си помислих, че не бихте желали да разбере истината.

— Точно така, а и това не е нейна работа. Наистина ли спа добре?

Тя остана изненадана от настойчивостта му да разбере дали е спала добре, сякаш не му се вярваше, че това е възможно.

— Да. Бях много изтощена. Беше много… изморителен ден.

— Нима? — усмихна се той. — Е, да се надяваме, че днешният ще е по-добър. Ще тръгваме ли? — Посочи към вратата.

Тя въздъхна и кимна. Мъжът се държеше доста странно, но това не беше нейна работа. Може би си беше такъв по природа — да се отнася скептично и към най-незначителните неща. Това нямаше значение, защото се съмняваше, че ще го види отново някой ден.

Младият мъж я съпроводи до каретата и в мига, в който ръката докосна нейната, тя отново усети онова приятно вълнение. Ала това не бе причината да се намръщи, когато той се настани в каретата на седалката срещу нея. Причината бе, че каретата бе празна и тя не можа да се сдържи:

— По пътя ли ще вземем приятеля ви Джереми?

— Джереми?

Моментното му объркване я подразни, но тя спокойно повтори:

— Да, Джереми. Ще отидем ли да го вземем?

— Защо? Едва ли се нуждаем от компанията му на път за Бриджуотър. — Той внезапно се усмихна и Келси отново можеше да се закълне, че очите му са зелени. — Освен това е една чудесна възможност за нас да се опознаем по-добре. А и аз нямам търпение най-после да те вкуся.

И преди да разбере какво става, той я притегли в скута си. Реакцията й не закъсня и преди да приближи устни до нейните, го удостои със силна плесница. Той я погледна сякаш бе полудяла. Тя го гледаше по същия начин. Лордът я стовари отново на седалката срещу него.

— Не знам дали ще ми се извините или не, госпожице Лангтън — изрече грубо. — Като се има предвид парите, които заплатих за привилегията да се възползвам от услугите ви, се надявам поне на обяснение. Да не би да сте останали с погрешното впечатление, че аз съм от онези, които често посещават дома на Лони, защото обичам по-груб секс? Мога да ви уверя, че сте сгрешили.

Устата й остана отворена, а страните й пламнаха. Той я бе купил! Не Джереми. И тя току-що бе започнала връзката им, като му удари една звънка плесница!

— Аз… аз ще ви обясня, милорд — едва успя да промълви, усещайки, че й прилошава.

— Надявам се да го сториш, скъпа, защото в този миг се чудя дали да не си поискам парите обратно.