Джоана Линдзи
Отровни думи (38)

Тридесет и осма глава

— По-тихо, англичанино. Не ми се ще да прережа гърлото ти.

Острието едва докосваше врата на мъжа.

— Какво… какво искате?

— Искам да знам защо се промъкваш между тези дървета?

— Не съм се промъквал… просто се опитвах да разбера какво става — опита се да обясни мъжът с треперещ от страх глас.

— А какво става?

— Следвах една карета, но я изгубих, разбирате ли? Една каруца ми препречи пътя, обаче каретата тръгна по този път и след като това е единствената къща наоколо, реших да разбера дали каретата е спряла някъде наблизо. Не съм сигурен, че би било разумно да почукам на вратата на къщата и да попитам. Има нещо странно около това място.

Острието се притисна леко в плътта на мъжа.

— Имаш няколко секунди, за да се изясниш по-ясно, англичанино.

— Почакайте! Отнася се за моята господарка, госпожица Лангтън. Аз съм нейният кочияш. Оставих я пред модния магазин, но когато излезе, един джентълмен се приближи до нея и я качи в каретата си. Обаче тя знаеше, че я чакам. И освен това ме видя. Така че щеше да ми каже, ако искаше да тръгне с този мъж… освен ако той не я е принудил насила да се качи в неговата карета. Затова ги проследих. Мисля, че тя е в беда.

Острието се отдръпна и мъжът облекчено си отдъхна.

— Май и двамата сме тук по една и съща работа, приятелю — каза Анри и извинително се усмихна на вече съвземащия се от уплахата мъжът.

— Ние ли?

— Да, твоята господарка госпожица Лангтън е в къщата. И аз съм напълно сигурен, че не би искала да е там. Каретата, която я доведе, се върна в града, но не знам колко слуги има в къщата, тъй че не посмях да рискувам и да се притека на помощ на дамата. Моят приятел отиде да повика помощ, но се боя да не стане твърде късно.

— Значи искаш да я спасиш? Откъде да знам, че не си някой от слугите в тази къща? — подозрително попита кочияшът.

— Ако беше така, вече щеше да лежиш на земята с прерязано гърло.

— Значи тя е в смъртна опасност?

— Не ти ли го споменах?

Дерек пристигна в дома на чичо си тъкмо когато той тръгваше. Младият мъж бе твърде разтревожен след загадъчното съобщение, което бе получил и от което нищо не разбра, а изражението на лицето на Джеймс само усили безпокойството му.

— Твоят човек каза, че било спешно — извика Дерек, докато се готвеше да скочи от каретата.

Джеймс му махна да не слиза.

— Ще дойда с теб и ще ти обясня по пътя. Не мислех, че ще дойдеш толкова скоро.

Той бе дошъл с каретата, защото тъкмо се бе прибрал вкъщи, когато пристигна лакеят. Чичо му привърза коня си към каретата на Дерек. Арти бе останал в гората край извънградската къща на Ашфорд, а Анри се бе върнал на Бъркли Скуеър, за да съобщи на Джеймс какво се бе случило. От своя страна той незабавно бе изпратил лакея си да извести Дерек. Освен това изпрати бележка и до брат си Антъни.

— Струва ми се, че Тони няма да успее да се присъедини към нас — каза Джеймс, когато се качи в каретата при племенника си.

— Защо трябва да идва чичо Тони? Какво се е случило?

— Стана това, за което бяхме толкова сигурни, че няма да се случи. Ашфорд е отвлякъл Келси… поне момичето, което е било насила натикано в каретата му, отговаря на нейното описание. Арти не е сигурен, тъй като никога досега не я е виждал. Онзи мъж я е отвлякъл тази сутрин направо от Бонд Стрийт.

Дерек пребледня.

— Тя смяташе да ходи при шивачката си, чийто магазин е точно на Бонд Стрийт.

— Е, има вероятност и да не е тя, Дерек. Мислех да отидем до къщата на Келси и да проверим дали е там, но нямаме време за губене.

— О, господи — простена младият мъж. — Ще убия този негодник!

— Имам други по-добри планове за него…

— Ако само я е докоснал с пръст, ще бъде мъртъв — гневно го прекъсна младият мъж.

— Както искаш — въздъхна чичо му.

Не след дълго спряха пред дома на Ашфорд. Слугите ги увериха, че господарят им не си е у дома, но те не им повярваха.

Докато спореха пред вратата, към тях се присъедини Антъни, който бе разбрал от съпругата си къде да ги търси. Той ги убеди, че навярно слугите не лъжат, тъй като Ашфорд едва ли би се осмелил да доведе у дома си насила жена. Тя щеше да вика и да се дърпа, а това щеше да привлече вниманието на околните, нещо, което едва ли би желал.

Освен това прислугата в дома на лорда едва ли бе осведомена за отвратителните навици на господаря си. Имаше вероятност някои от мъжете да споделят извратеността на работодателя си, но едва ли това се отнасяше и за останалите.

Дерек бе полудял от тревога. Всяка минута бе скъпа. Докато водеха безсмислени разговори със слугите на лорд Ашфорд, този негодник навярно вече изтезаваше Келси. Бяха загубили тридесет скъпоценни минути!