Джоана Линдзи
Отровни думи (23)

Двадесет и трета глава

— Дяволски си привлекателна!

Келси се усмихна, предполагайки, че думите са комплимент. Това бе всичко, което Дерек изрече, когато се върна, за да я вземе, след като близо двадесет секунди я зяпа втренчено, без да каже нито дума. Това я накара да се почувства много красива, нещо, което рядко й се бе случвало преди.

В каретата той изглеждаше някак си… объркан и продължи да се взира в нея. Намръщи се и тя обезпокоено попита:

— Нещо не е ли наред?

— Нима не разбираш, че с тези дрехи изглеждаш като дебютантка във висшето общество?

Тя се изчерви и неспокойно се размърда на седалката. Искаше й се да не го бе забелязал. Ала след като го бе сторил, бе по-разумно да го отвлече от тази мисъл.

— А как изглеждах онази вечер, облечена в червената рокля? — попита.

Както се надяваше, лицето му се отпусна и той смутено й се усмихна.

— Ето виждаш ли? — продължи тя. — Дрехите създават такова впечатление, не личността. Тази бе единствената рокля, която можех веднага да облека, без значителни поправки. Според мен госпожа Уестърбъри е решила, че е подходяща за вечерта.

— Да, аз й казах да ти приготви нещо официално. Няма значение. Просто трябва малко да променя плановете си.

— Какви планове?

— Мислех да вечеряме в някое тихо и закътано местенце, но ти си толкова красива, че ми се иска повече хора да те видят.

Келси отново се изчерви. Думите му й доставиха огромно удоволствие, но тя не желаеше да му причинява неудобство.

— Моля те, Дерек, няма нужда да променяш плановете си само защото… — започна.

— Няма значение, скъпо момиче — прекъсна я, — и без това смятах да проверя как вървят залаганията при Олбъни. След това може да посетим „Воксхол“.

Дори тя бе чувала от родителите си за парка „Воксхол“, известен със сенчестите си алеи, многобройни лавки, отрупани с различни стоки, великолепни концерти на открито. През деня мястото бе напълно благоприлично, но през нощта скритите алеи с малки пейки бяха идеално място за любовни двойки и всяка дама, която държи на репутацията си, не би рискувала да я видят там след настъпването на нощта.

Когато спряха пред „Олбъни“ тя се чувстваше уморена. Ресторантът бе много уютен и приятен и тя се отпусна на стола, отпивайки от виното си. Единственият проблем бе, че Дерек може да срещне познати. Обаче той явно се бе подготвил, защото когато към масата им приближиха двама джентълмени, я представи като вдовицата Лангтън.

Изрече лъжата толкова леко и убедително, че те му повярваха. Разбира се, младият мъж не подозираше, че неволно ги и бе излъгал.

— Защо ме представи като вдовица? — попита Келси, когато господата се отдалечиха.

— Ами на вдовиците е разрешено да правят каквото си искат, докато дебютантките, на каквато ти приличаш, не могат да излизат без компаньонка.

— А аз едва ли мога да мина за такава. Наистина изглеждаш значително по-съблазнително от една компаньонка — подразни го тя.

— Напълно съм съгласен — ухили се младият лорд и в очите му проблеснаха дяволити пламъчета.

В този миг разговорът им бе прекъснат от една двойка, която и двамата не очакваха.

Джереми Малъри и Пърси Олдън се настаниха без покана на масата им.

— По дяволите, как ме открихте? — възкликна Дерек.

— Джереми трябваше да предаде бележка от баща си до твоя чичо Антъни и никак не бе трудно да забележим каретата ти отпред — отвърна Пърси, докато лакомо оглеждаше ястията в чиниите им. — Между другото как е храната? Великолепна, както казват?

— Вие двамата нямате ли по-добро занимание тази вечер? — раздразнено изръмжа Дерек.

— По-добро от храненето? — Пърси бе искрено ужасен. Джереми тихо се изкиска.

— Предлагам да извикаш келнера, братовчеде. Нали наистина не искаш да ни лишиш от тази прелестна компания. Можеш да се наслаждаваш на уединението си с дамата по всяко време. Не бъди толкова безсърдечен.

— Цяла седмица мечтае да я зърне — обади се Пърси.

Масата внезапно подскочи, сякаш някой бе сритан под нея. Пърси и Джереми се изгледаха кръвнишки един друг.

— Ако смятате да останете, поне се дръжте прилично — въздъхна Дерек.

Келси прикри с ръка усмивката си. Джереми изглеждаше щастлив, извърна се към нея и я дари с ослепителната си усмивка. Тя бе забравила колко невероятно красив бе този младеж и няколко минути не можа да откъсне поглед от него.

— Как се отнася с теб този дръвник, прелестно момиче?

Келси се изчерви не само защото го зяпаше като хипнотизирана, а и защото въпросът му бе твърде личен. Ала бързо се съвзе.

— Днес изхарчи толкова пари за мен. Снабди ме с нов гардероб.

Джереми нехайно махна с ръка.

— Това се разбира от само себе си. Аз питах как се отнася към теб? Нямаш ли нужда от спасител? — с надежда запита той. — С радост ще се притека на помощ.

Масата отново подскочи. Този път Келси не можа да се сдържи и избухна в смях. Сега Дерек раздаваше ритници под масата, ала Джереми не бе толкова благоразумен като Пърси и гръмогласно изрева. Десетина души се извърнаха към тяхната маса.

— За бога, Джереми, не си ли разбрал, че ако се каниш да отмъкнеш дамата на някой мъж не бива да го правиш в негово присъствие? — засмя се Пърси.

Той възмутено изсумтя.

— Никога не бих се опитал да отмъкна приятелката на братовчед си. Той много добре знае, че само се пошегувах. Не е ли така, Дерек? — Щом забеляза каменното изражение върху лицето на роднината си, високо подсвирна. — Не мога да повярвам! Дерек ревнува! Но досега ти никога не си проявявал ревност!

— По-добре си пази другото коляно, момче — предупреди го Пърси.

Джереми незабавно се отдръпна назад със стола си.

— По дяволите, разбирам от един път — изръмжа. — Няма нужда от напомняне.

Дерек поклати глава и промърмори:

— Непоправим негодник.

— Прав си, но пък иначе животът ще е доста скучен — ухили се братовчед му.