Джоана Линдзи
Отровни думи (35)

Тридесет и пета глава

Въпреки уверенията на Дерек, че няма защо да се страхува от лорд Ашфорд, тъй като бил наблюдаван от доверени хора на чичо му Джеймс, близо седмица Келси не посмя да излезе от къщи. Изпрати лакея си при модистката, за да отмени две последни проби. За щастие предния ден бе наела лакей и останалите слуги, необходими й за малкото й домакинство.

Не отиде дори до магазина, където си бе харесала няколко десена — възнамеряваше да ушие няколко неща на Дерек за Коледа: вратовръзка с монограм и носни кърпи, както и дузина копринени ризи, половината от които вече бе завършила.

Макар и странно, на следващата сутрин, след като бе прекарала нощта с Дерек, се чувстваше по-неспокойна и сърцето й се свиваше от страх. Забеляза, че той не на шега е разтревожен, въпреки че се стараеше да прикрие безпокойството си.

Но стоенето й вкъщи имаше и едно преимущество — най-сетне се реши да напише писмо на леля си Елизабет. В него тя обясняваше, че на приятелката й било предписано ново лекарство, което давало надежда за излекуване, и затова двете са отпътували за Лондон, за да бъдат по-близо до лекаря.

Лъжите, които бе принудена да пише, я измъчваха, но още повече я тормозеше въпросът какъв обратен адрес да напише, който леля Елизабет очакваше. След дълго колебание написа истинския адрес на лондонската къща, тъй като не познаваше никого в града, освен Дерек, а бе немислимо да даде неговия адрес.

Пъхна в плика и писмо до сестра си, изпълнено с последни клюки за родния им дом в Кетъринг, за познатите и приятелите — пълни лъжи и измислици. Двете писма я накараха да се почувства толкова презряна и жалка, че през цялата вечер седя намръщена и едва ли бе добра компания за Дерек. Той забеляза колко е унила и попита какво се е случило, но тя нямаше друг избор, освен да му отговори с друга лъжа: че е неразположена и потисната. На следващия ден получи огромен букет цветя, който я накара да се разплаче.

След като измина една седмица, Келси реши, че е глупаво да се крие повече в къщата. Зимният ден бе светъл и приятен и вероятно това я накара да се реши да излезе. Първо отиде при шивачката, за да направи последните две проби, които бе отложила. Когато влизаше в магазина, се поколеба, страхувайки се да не срещне отново лейди Идън, но страховете й се оказаха напразни.

Приемната бе празна. Повечето от дамите от висшето общество водеха бурен нощен живот и спяха до обяд. Разбира се, имаше и някои изключения.

Тъкмо посегна към дръжката, когато вратата се отвори и тя се намери лице в лице с леля си Елизабет, следвана от Джийн. Сестра й изписка от възторг и веднага се хвърли на врата й. Елизабет бе не по-малко изненадана от Келси, макар и не неприятно, за разлика от племенницата си.

— Какво правиш в Лондон? — възкликнаха едновременно и двете.

— Не получи ли писмото ми? — успя да изрече Келси.

— Не… аз… не.

Младата жена съжали, че не е писала по-рано на леля си. Знаеше, че Елизабет очаква вест от нея и се тревожи. Обаче й беше толкова трудно да лъже, да лъже собственото си семейство, хората, които най-много обичаше. Затова бе отлагала толкова дълго, а сега се налагаше да гледа леля си в очите и да я лъже.

— Писах ти, лельо Елизабет, за да ти съобщя, че двете с Ан идваме в Лондон. Препоръчаха й някакъв известен лекар тук, който й даде надежда, че ще се оправи.

— Но това са прекрасни новини!

— Да, така е.

— Означава ли това, че скоро ще се върнеш вкъщи, Кел? — с надежда попита Джийн.

— Не, скъпа, Ан все още е много болна — измърмори и прегърна по-силно сестра си.

— Приятелката на сестра ти се нуждае от нея, Джийн — сърдито добави Елизабет. — Бедната Ан има нужда от някого, който да повдига духа й, а нашата мила Келси е напълно подходяща за това.

— Но какво правиш ти в Лондон, лельо? — отново попита.

Елизабет махна с ръка.

— Нашата шивачка се премести от града и дори не дойде да се сбогува. Можеш ли да си представиш? А пък аз в никакъв случай няма да отида при онази френска нахалница, която отдавна й е конкурентка. Така че реших двете с Джийн да дойдем в Лондон и да си поръчаме няколко рокли за празниците. Няколко мои приятелки ми препоръчаха госпожа Уестърбъри.

— Да, тя е отлична шивачка — съгласи се Келси. — Аз самата си поръчах няколко рокли при нея, тъй като сама знаеш, че тръгнах с много малко дрехи.

— Ако смяташ да останеш по-дълго време, пиши ми да ти изпратя сандъка с дрехите ти. Не искам нищо да ти липсва. За бога, не разбираш ли, че се намираш в Лондон точно в разгара на сезона? Аз имам много приятели тук, които ще се радват да те поканят на обяд или вечеря. Сигурна съм, че приятелката ти ще ти позволи да излезеш за няколко часа.

Леля Елизабет й мислеше доброто, ала тя знаеше, че за нея сезонът бе свършил. Обаче не можеше да признае на леля си, че едва ли някога ще може да се омъжи, така че вместо това каза:

— Всичко това може да почака, лельо Елизабет. Ще се чувствам ужасно, ако изляза да се забавлявам, докато бедната Ан е прикована в леглото. Какво забавление би било това?

Елизабет въздъхна.

— Предполагам, че си права. Но не разбираш ли, че вече си на възраст за женене? Веднага като се върнеш у дома, ще се погрижа за това. Още сега ще започна да правя приготовления. Дължа го на паметта на сестра си — да те видя благополучно омъжена.

Сърцето на Келси се сви. Не искаше леля й да си губи времето и да чертае планове, които никога нямаше да се осъществят. Ала не можеше да й каже да не се занимава с уреждането на брака й, без да й признае истината. А какво щеше да й каже след шест месеца или след година? Че Ан продължава да е на легло? Това извинение дълго време не можеше да й върши работа.

— Не прави никакви специални планове, лельо Елизабет. Наистина не мога да ти кажа колко дълго ще ми се наложи да остана в Лондон. — Това бе най-доброто, което можа да измисли.

— Не, разбира се, че не — съгласи се леля й. — Като заговорихме за това, бих искала да засвидетелствам почитта си на твоята болна приятелка.

Последните й думи я хвърлиха в паника. Сякаш главата й в миг се изпразни — не можеше да измисли нито едно подходящо извинение. А което бе още по-лошо, изведнъж й хрумна, че леля й безсъмнено ще поиска да я посети и когато го стори, Ан няма да я има в къщата, тъй като, разбира се, не съществуваше никаква Ан.

Елизабет не знаеше адреса й и нямаше да го узнае, докато не се върне у дома и не намери писмото й. Защо бе толкова глупава, че да напише истинския си адрес? Защото предположи, че леля й няма да дойде в Лондон. Елизабет никога не посещаваше Лондон. Тя мразеше шума и тълпата. Ала ето че сега бе тук и Келси не смееше да й даде адреса си, без да й каже по кое време на деня е удобно да ги посети. Най-сетне й проблесна спасителна мисъл.

— Лельо, Ан е още много слаба и не приема посетители. Пътуването до Лондон изтощи и малкото й сили и сега трябва да се възстанови за посещението си при лекаря.

— Бедното момиче. Значи все още е зле?

— Ами… да. Преди да започне да взима новите лекарства, я чакахме всеки момент да ни напусне. Докторът каза, че ще са необходими поне няколко месеца, докато се увери, че лекарствата ще й помогнат. Но аз искам да се видя с вас двете, преди да си тръгнете. В кой хотел сте отседнали?

— Ние сме в „Олбъни“. Ето, тук имам адреса. — Тя порови в чантичката си, измъкна едно листче и й подаде.

— На всяка цена ще ви се обадя — обеща младата жена. — Толкова много ми липсвахте и двете. Но сега трябва да вървя. Не ми се иска дълго време да оставям Ан сама.

— Тогава до утре сутринта, Келси — каза Елизабет. Тонът й беше по-скоро заповеден. — Ще те чакаме.