Джоана Линдзи
Отровни думи (49)

Четиридесет и девета глава

Когато Келси отвори вратата на стаята си в странноприемницата, очакваше да види Дерек, а не баща му. Веднага разбра, че непознатият мъж е Джейсън Малъри, който, разбира се, побърза да се представи. Той влезе в стаята, без да дочака поканата й. Огромният му ръст и строгото му лице толкова я стреснаха, че в първия миг тя се стъписа, ала бързо се опомни и смутено избъбри:

— Дерек не е тук. — Надяваше се, че това съобщение ще го накара да си тръгне.

Но не стана така. Появата на маркиза на Хавърстън толкова я обърка, че тя не съобрази, че може би не бива да му дава подобна информация.

— Да, знам. Преди малко го оставих в Хавърстън — каза Джейсън Малъри. — Съдейки по поведението му, предположих, че ще сте някъде наблизо, а това е най-близката странноприемница.

Бузите на Келси поруменяха.

— Значи сте искали да видите мен.

— Точно така. Искам да разбера какво мислите за тези глупости.

— О, за какви глупости става дума?

— Дерек иска да се ожени за вас.

Тя ахна.

— Той ви го е казал?

— Съобщи го и пред цялото семейство.

Младата жена се отпусна на най-близкия стол. Дали нямаше в тази минута да умре от срам? Чувстваше се точно така.

— Не е бивало да прави това. — Гласът й едвам се чуваше.

— Съгласен съм, но защо мислите така?

— Защото, както сам казахте, това са глупости. Нямам никакво намерение да се омъжвам за него и му го казах.

— Да, той ми спомена подобно нещо. Но аз съм обезпокоен доколко сериозно е вашето намерение да му откажете? Защото синът ми няма да се откаже от вас.

— Ако това е всичко, което ви тревожи, лорд Малъри, можете да бъдете спокоен. Много добре знам какъв скандал би предизвикала подобна женитба и желанието ми е не само да предпазя Дерек от всичко това, но и да не позволя моето семейство да се опозори.

— Вашето семейство? — Маркизът се намръщи. — Не знаех, че имате семейство. Кои са те?

— Това не е важно. Достатъчно е да знаете, че моето семейство означава всичко за мен. Аз съм в това положение, защото… това също не е важно. Когато се реших на тази постъпка, аз много добре знаех, че завинаги се отказвам от възможността един ден да се омъжа. Трябва да знаете, че подобен скандал ще причини толкова вреда на моето семейство, колкото и на вашето, а аз нямам намерение да позволя това да се случи.

Лицето на Джейсън се отпусна. Дори й се стори, че кой знае защо се чувства неудобно и се срамува от себе си.

— Започвам да разбирам — пресипнало рече той. — Съжалявам, че ситуацията е такава. Наистина имам чувството, че ако беше възможно синът ми да се ожени за вас, от вас би излязла една чудесна съпруга за него.

— Благодаря ви. Но аз ще положа всички усилия да го направя щастлив… и без да сме женени.

Джейсън въздъхна.

— Никога не бих пожелал синът ми да страда като мен, но… радвам се, че сте заедно.

Това бе най-хубавият комплимент, който би могла да получи от бащата на Дерек. Той измърмори някакво извинение и бързо си тръгна. Очевидно не желаеше да се среща със сина си. След няколко минути на вратата отново се почука.

Ала и този път не беше Дерек. Този път беше майката на Дерек. Келси не го разбра в началото, но сетне забеляза усмивката и жестовете, толкова характерни за любимия й. Жената изглеждаше доста разстроена.

— Извинете, че ви безпокоя по това време, госпожице Лангтън — започна тя.

— Познавам ли ви?

— Не, не мисля. — Тя се усмихна. — Казвам се Моли Флетчър и съм икономка в Хавърстън. Преди малко разбрах за вас, а Дерек… разбра за баща си и… искам да поговоря с него.

Келси силно се изчерви. Проклетото съобщение на Дерек явно бе достигнало и до стаите на слугите, но…

— Вие и баща му? — Въпросът, без да иска, се изплъзна от устните й. — О, извинете ме. Не е нужно да ми обяснявате. Но за съжаление Дерек не е тук.

— Не е тук? Видях, че напусна Хавърстън. Помислих си, че идва при вас.

— И сте предположили, че съм някъде наблизо.

— Ами да.

Тя удивено поклати глава. Дали всички мъже пътуваха с любовниците си? Или това бе характерно само за мъжете от семейство Малъри?

— След като не е в Хавърстън, нямам представа къде може да е.

— Сигурно е решил да се поразходи, за да остане малко сам — промълви Моли, кършейки ръце. — Точно от това се страхувах. Като дете винаги бягаше и се криеше, когато беше разстроен.

— Но защо е разстроен? — попита Келси. — Напоследък бе полудял от любопитство, за да разбере коя сте вие, искам да кажа коя е лю… Всъщност няма значение. Според мен сега би трябвало да е доволен, че най-сетне е узнал истината.

— Той не биваше да я узнава, госпожице Лангтън. Никога. Но след като вече я знае, не бих искала да си мисли нещо лошо за мен.

Намръщи се. Не можеше да разбере безпокойството на жената.

— Това би било малко несправедливо към него, не мислите ли?

— Не е точно така — отвърна Моли. — Има и други причини, но… това не е толкова важно. Друг път ще поговоря с него — рече и бързо излезе от стаята.

На вратата отново се почука и този път най-сетне бе Дерек. Едната му ръка бе скрита зад гърба. Той се поклони, измъкна я със замах и й подаде огромен букет прекрасни рози.

Келси възхитено плесна с ръце.

— Господи, откъде ги намери по това време на годината?

— От оранжерията на баща ми.

— О, Дерек, не е трябвало да го правиш!

Той се ухили и силно я притисна до гърдите си.

— Изобщо няма да забележи. Там има стотици рози и едва ли ще усети липсата на тези. Но ти ми липсваше цял ден.

Тя застина, припомняйки си по-ранните си посетители.

— Изненадана съм, че си имал време да мислиш за мен след толкова наситен с преживявания ден.

Дерек внимателно се вгледа в лицето й.

— Откъде знаеш, че денят ми е бил наситен с преживявания?

— Баща ти беше тук.

Младият мъж я пусна и нервно прекара ръка през косата си.

— По дяволите! Не те е разстроил, нали?

— Не, защо трябва да се разстройвам от факта, че цялото ти семейство знае за нас? А колкото до баща ти, той просто искаше да се увери, че наистина нямам намерение да се омъжвам за теб.

— По дяволите! — повтори ядосано Дерек. И преди да успее да й зададе следващия си въпрос, тя добави:

— Майка ти също беше тук.

— Моята майка!

— Да, тя беше разтревожена заради това, което си научил тази вечер.

— Какво съм научил? О, ти говориш за Моли? Но тя не е… моя… не! Не може да бъде. Той ми каза, че майка ми е умряла.

Келси пребледня.

— О, Дерек, съжалявам. Смятах, че ти знаеш коя е майка ти, но просто не знаеш, че тя още е любовница на баща ти. Моля те, не се разстройвай. Това е само мое предположение и може да съм сгрешила. Тя не ми каза, че е твоя майка.

— Не, сигурен съм, че няма да ти каже. Очевидно е, че и аз не е трябвало никога да науча. Сега вече всичко ми е ясно. Знам, че Моли е моя майка. Да бъдат проклети и двамата, че са го пазили в тайна от мен.