Джоана Линдзи
Отровни думи (41)

Четиридесет и първа глава

Каретата забави ход и спря.

— Защо спряхме? — извика Джеймс.

Арти приближи до прозорчето на каретата и заговори:

— Това е къщата, за която ти казахме, капитане. Ашфорд няколко пъти идва тук. Това е единственото място, където може да доведе момичето, но мисля, че сега не е тук.

— Защо?

— Защото оставих Анри да пази къщата. Ако Ашфорд беше довел момичето тук, и Анри щеше да е тук. Освен това мястото ми изглежда изоставено. Не съм видял никакви хора с километри наоколо.

Джеймс слезе от каретата и огледа къщата. Дерек и Антъни го последваха.

— Дяволското място изглежда необитаемо — обади се Антъни. — Наистина ли някой живее тук?

Арти сви рамене.

— Никога не сме виждали някой друг, освен Ашфорд.

— Трябва да претърсим къщата — намеси се Дерек. — Това е последната ни надежда и аз няма да си тръгна, докато не погледна навсякъде.

— Съгласен съм — кимна Джеймс и се обърна към останалите: — Арти, ти претърси наоколо и конюшните, ако има такива. Тони, опитай се да намериш дали има заден вход. С Дерек ще опитаме през предния.

— Защо аз трябва да се промъквам отзад, докато вие сте отпред?

— Помисли малко, момче. Нямаме време за спор.

Антъни погледна към Дерек и смутено се изкашля.

— Предполагам, че си прав.

— И побързай — добави Джеймс. — Съмнявам се, че копелето е тук, след като Анри го няма. Но това не е единствената ни надежда. Анри може да е проследил негодника и да ни изпрати бележка при първа възможност.

Последното бе казано за успокоение на Дерек, но не постигна желания ефект.

Може би вече бе късно, за да се спаси момичето.

— Е, изглежда, че все пак има някой тук — обади се Антъни, докато се взираше в къщата. — Не знам дали не ми се е сторило, но видях светлинка на тавана.

Да, светлинката бе много слаба и едва се забелязваше, но не беше мираж. Това означаваше, че мястото не е напълно изоставено.

Дерек приближи до предната врата и започна да удря с юмруци.

Джеймс го последва. Започваше да се тревожи за племенника си. Никога не го бе виждал толкова вбесен и готов на всичко. Младият мъж спря за миг, изруга високо и отново заудря по заключената врата.

— На Анри може да се разчита, Дерек — каза Джеймс, когато той спря да блъска по вратата, чакайки да се отвори. — Ако е открил Ашфорд, ще направи всичко възможно, за да спаси Келси. Даже може вече тя да е с него и ти напразно се тревожиш.

— Вярваш ли го?

Надеждата, която проблесна в очите на Дерек го смути. По дяволите! Един мъж не изпитва такива чувства към една любовница. Разбира се, с неговата Джорджина работата не стоеше така. Той също бе искал да я направи своя любовница, но не го бе сторил, а се бе оженил за нея. Обаче племенникът му не можеше да се ожени за това момиче Лангтън. Не че това имаше значение за Джеймс. Той винаги бе правил това, което му харесва. Ала бъдещият маркиз на Хавърстън не можеше да си го позволи.

Когато всичко свърши, ще трябва сериозно да си поговори с момчето. Или по-добре с бащата на Дерек. Да, Джейсън ще съумее да обясни отговорностите на сина си.

Не успя да отговори на въпроса на Дерек, защото входната врата се отвори и пред тях се изправи…

Джеймс бе виждал много неща през живота си, но и той се стресна от уродливото създание на прага, което заговори:

— Защо е целият този шум? Нямате работа тук…

— Ние не мислим така — прекъсна го. — Така че бъди добър и ни позволи да влезем. Незабавно трябва да поговорим с лорд Ашфорд.

Името стресна съществото.

— Той не е тук — успя да изрече накрая.

— Ние пък знаем, че е тук — блъфира Джеймс. — Така че заведи ни при него или ще бъдем принудени сами да го открием.

— Не мога да ви пусна в къщата, джентълмени. Имам заповед да не пускам никого…

— Ще трябва да направиш изключение…

— Не мисля така — заяви мъжът и ръката, която до този миг бе зад гърба му, изскочи напред. Черното дуло на пистолета се насочи срещу двамата неканени гости.

Мъжът бе готов да се разправи с натрапниците. Джеймс мислено прокле глупостта си. Пистолетът му бе под палтото и нямаше време да го извади. Бе изложил на риск не само себе си, но и близките си.

— Няма нужда от пистолети — опита се да успокои слугата.

— Така ли? — самодоволно се ухили гърбавият. — Аз пък не мисля така. — Негодникът използва думите на Джеймс. — И след като и двамата сте нарушили частна собственост, май не ми остава нищо друго, освен да ви застрелям.

— Този приятел наистина ли се кани да ви застреля? — чу се зад гърба му спокойният глас на Антъни.

Мъжът стреснато се извърна и се намери лице в лице с Антъни, който бе открил задния вход на къщата.

— Съвсем навреме, стари негоднико — облекчено извика Джеймс, ловко изби пистолета от ръката на слугата и го сграбчи за ризата.

— По-късно можеш да ми благодариш — ухили се брат му.

— А трябва ли? — измърмори и погледна с отвращение към мъжа, който стискаше. — По дяволите, как да му разбиеш носа, когато почти няма такъв? — възкликна той и стовари юмрука си върху лицето на мъжа.

Слугата се свлече в безсъзнание на пода.

— Беше ли необходимо да го удряш? — намръщи се Антъни. — Негодникът можеше да ни каже къде е Ашфорд.

— Едва ли — поклати глава брат му. — Поне не доброволно, а нямаме време да го накараме да проговори. Дерек, претърси този етаж. Аз ще се кача горе, а ти Тони, разбери дали има мазе.

Антъни отлично знаеше, че Ашфорд едва ли ще е на първия етаж, затова изпрати Дерек да го претърси. Или ще се намира в спалнята на втория етаж, или пък в някое скрито място долу в мазето, откъдето никой не можеше да чуе писъците на жертвите.

— Значи мръсната работа пак остава за мен, така ли? — изръмжа и се запъти към коридора. Спря се и извика през рамо: — Ако го откриеш, не го довършвай окончателно. Остави малко работа и за мен.

Джеймс вече бе изкачил половината стълби към втория етаж и не му отговори. Не му отне много време да претърси стаите. Слезе на долния етаж тъкмо когато и Антъни се връщаше от мазето.

— Откри ли нещо? — попита Джеймс.

— Под къщата има дълго мазе, но там няма нищо, освен празни рафтове с щайги и кошове върху тях. Видях и няколко бурета с бира. А ти?

— Таванът е празен. Има само една лампа на пода, което е доста странно.

— И нищо друго? — попита Дерек, който се присъедини към тях, след като претърси първия етаж.

— Там горе имаше една заключена врата. По дяволите, казах си, че съм го открил.

— Успя ли да я отвориш? — попита Антъни.

— Разбира се — презрително изсумтя Джеймс. — Обаче вътре нямаше никого. Беше напълно обзаведена, за разлика от останалата част на къщата, но ми се струва, че години никой не живее в тази стая, може би от десет или двадесет години. Поне дрехите в гардероба са от това време. Стените са покрити с портрети на една и съща жена. На някои от тях е с малко момче. Мен ако питате, прилича ми на гробница.

— Казах ти, че това място е обитаемо — обади се Антъни.

— Да, но не от Ашфорд. Не видях и други слуги…

Джеймс не довърши, тъй като входната врата се отвори с трясък и Арти влетя вътре.

— Намерих Анри! Беше вързан в конюшнята. Заедно с още един мъж. И двамата са ударени много лошо. Някой почти е премазал главите им.

— Живи ли са?

— Да. Анри се свести за миг, каза, че някаква свиня се нахвърлила върху тях. Другият мъж не ми изглежда никак добре. Не знам дали ще оживее. И двамата се нуждаят от лекар.

— Заведи ги в града, Арти, и повикай лекар — нареди Джеймс. — Ние скоро ще те последваме.

— Според мен прилича на свиня — замислено рече Антъни, когато Арти излезе. Гледаше към проснатия в безсъзнание мъж.

— На каквото и да прилича, изглежда, има дяволския навик да убива неканените посетители — с отвращение отвърна Джеймс. — Много добре разбрах каква участ готвеше на двама ни с Дерек.

— Аха. Чий заповеди изпълнява?

— Ашфорд е бил тук, по дяволите, иначе Анри нямаше да остане — намеси се Дерек.

— Да, но сега не е. Може би е завел момичето някъде другаде, след като са обезвредили Анри.

Антъни подритна слугата в краката си.

— Обзалагам се, че този знае къде е господарят му.

— Склонен съм да се съглася с теб — кимна брат му. — Според мен това е довереният слуга на Ашфорд. Да го събудим ли?

— Ще донеса малко вода — каза Антъни и се запъти към кухнята.

Дерек се нахвърли върху слугата и започна силно да го разтърсва.

— По-леко, момче — предупреди го Джеймс. — След няколко минути ще го накараме да проговори.

Дерек пусна мъжа и мрачно погледна към чичо си.

— Мисълта, че Келси е някъде тук и може би вече е… Това ме убива.

— Не мисли за това. Докато не я намерим, не може да знаем какво й се случило, а ние ще я намерим, обещавам ти.

Антъни се върна и изля едно ведро вода върху пазача. Той измърмори нещо, а сетне се закашля, надигна глава и предпазливо огледа Джеймс, който се бе надвесил над него.

Устните на Джеймс се изкривиха в злобна усмивка.

— А, ето че отново се срещнахме. А сега ме слушай внимателно, момче, защото ще го кажа само един път. Смятам да те попитам къде е лорд Ашфорд и ако отговорът ти не ми хареса, ще прострелям глезена ти. Там костите са доста крехки и деликатни, но какво означава едно леко накуцване за теб, след като и без това вече си сакат? След това ще повторя въпроса си и ако отговорът ти отново не ми хареса, ще те прострелям в коляното. Този път куцането ще е по-силно. А след това ще минем към ръцете и други части на тялото. Ясен ли съм? Има ли нужда да обяснявам повече?

Мъжът едновременно кимна и поклати глава. Джеймс приклекна и насочи дулото на пистолета към глезена на слугата.

— И така, къде е лорд Ашфорд?

— Долу.

— Къде? — попита Джеймс.

— Да пукна, но ми се струва, че не лъже — подсвирна Антъни.

— Не лъжа! — извика мъжът.

— Бях долу. Там има само едно дълго мазе — каза Антъни. — Има само един изход от мазето — стълбите, по които се слиза долу.

— Не, има още едни стълби, казвам ви. Когато вратата е отворена, приличат на обикновени стълби. Когато е затворена, се виждат само рафтовете покрай стената. Сега вратата е затворена. Винаги е затворена, когато той е тук.

— Покажи ни я — заповяда Джеймс и рязко изправи мъжа на крака. Последвалото стана много бързо и никой не можа да го предотврати. Пазачът се втурна покрай тях и затича по стълбата, водеща в мазето. Навярно искаше да се скрие зад тайната врата и да я заключи. Ала ботушите му се бяха намокрили от водата, която Антъни изля върху него. Той се подхлъзна, спъна се в едно стъпало и се претърколи надолу. Тялото му тупна и остана да лежи неподвижно в подножието на стълбата.

Антъни провери пулса му и погледна към брат си.

— Струва ми се, че си е счупил врата.

— По дяволите! — изруга Джеймс. — Сега трябва сами да открием вратата. Разпръснете се. Проверявайте за скрити ключалки, пукнатини в стената, дъска, която се дърпа… изобщо нещо, което може да се използва за отваряне на скрита врата. Ако не я намерим бързо… По дяволите, започвайте да оглеждате стените.