Джоана Линдзи
Отровни думи (27)

Двадесет и седма глава

— Днес получих писмо от Джейсън — отбеляза Антъни, щом дамите излязоха и оставиха мъжете да се насладят на брендито и пурите си. — Пише, че утре следобед ще дойде в къщата на момчето на Еди, но не уточнява защо. Някой от вас знае ли защо нашият най-голям брат идва в града?

— Аз също получих писмо — каза Джеймс и замислено се намръщи. — Джейсън избягва да идва в Лондон, освен ако няма спешна работа или ако не смята, че някой се нуждае от строго мъмрене.

Джереми неспокойно се размърда на стола си.

— Не гледай към мен. И без това вече ми три сол на главата, защото ме изключиха от училището. Джорджи също не остана по-назад. Казах ти, че няма да се повтори. Дадох ти дума, не помниш ли?

— Той няма да идва в града заради Джереми — изтъкна Антъни.

Дерек се тревожеше за Келси, която в момента бе сама, без неговата подкрепа с дамите от семейството му. Така че му трябваше известно време, за да разбере, че чичовците му гледат към него.

Той сви рамене.

— Не знам нищо, а миналата седмица бях в Хавърстън. Той нищо не спомена и на сватбения прием. Но днес не съм се прибирал вкъщи, така че не знам дали също не съм получил писмо. А що се отнася до триенето на сол, не съм сторил нищо, което би предизвикало гнева на баща ми.

— Забравяш за търга, стари приятелю — подсказа Пърси. — Ако е узнал, ще има какво да ти каже.

Дерек му хвърли убийствен поглед.

— За какъв търг става дума? — намеси се Джеймс.

— Мили боже, не си я купил наистина, нали? — обърна се Антъни към племенника си.

Преди младият мъж да успее да отвори уста, Джеймс се досети.

— Той е купил Келси? Дяволите да ме вземат, аз пък си мислех, че съм опитал от всичко на този свят.

Дерек погледна укорително чичо си Антъни.

— Значи си му казал?

Чичо му се изкиска.

— Разбира се, че не съм, момчето ми. — Личеше си, че искрено се забавлява. — След като аз веднага забелязах отношенията ви, нима смяташ, че Джеймс ще се остави да бъде заблуден? Та той винаги е бил много по-голям развратник от мен!

Брат му повдигна вежди.

— Извини ме, правилно ли чух? Бил съм по-голям развратник от теб?

— А не беше ли?

— Е, вероятно, но предпочитам определението, което Реджи ми е дала — познавач на жените. Звучи много по-изискано.

— Съгласен съм с теб — кимна Антъни. — Малката палавница умее да се изразява.

— Смятам, че развратен е много по-точно казано — самодоволно се ухили Никълъс.

Зелените очи на Джеймс светкавично се насочиха към съпруга на племенницата му.

— Напоследък спал ли си на кушетката в салона, скъпо момче? — сухо попита той. — Ако не си, ще се радвам да те съпроводя до там.

Младият мъж се изчерви. Всички знаеха, че Реджи се ядосва, когато съпругът й се заяжда с любимите й чичовци. По дяволите, трябваше да си държи устата затворена. Антъни сякаш прочете мислите му.

— Знаеш, че не биваше да се заяждаш с него. Само защото в момента Реджи не е тук, не означава, че няма да узнае за това малко недоразумение.

— Много мило да ми го припомниш, чичо Антъни — промърмори Никълъс.

Той вдигна чашата си с бренди и се ухили:

— Пак заповядай.

Ако на Никълъс му се искаше в момента да е някъде другаде, Дерек би дал мило и драго въобще да не бе идвал тази вечер. Трябва да е бил луд, за да си въобразява, че никой от семейството му няма да разбере за връзката му с Келси.

Ала след като благодарение на Пърси всички вече знаеха, той се обърна към чичо си Джеймс:

— Исках да поговоря с теб за Келси, чичо Джеймс. През тази седмица два пъти идвах у вас, но теб те нямаше.

— Да, Джорджи ми каза. Смятах утре да мина да те видя, но след като сега всички сме заедно…

— Е, въпросът не е от най-приятните, и то за след вечеря, всъщност е доста отвратителен…

— Не се безпокой за храносмилането ми, момче — прекъсна го Джеймс.

Племенникът му кимна и продължи:

— Случайно се оказахме на онзи търг. Аз нямах никакво намерение да си купувам любовница… за такава се продаваше момичето… но тогава видях кой наддава за нея. — И той им разказа всичко, което знаеше за Дейвид Ашфорд. Завърши с думите: — Така че, сами разбирате, не можех да оставя Келси в ръцете на този човек.

— Разбира се, че не си могъл — съгласи се Антъни.

Джеймс сурово изгледа племенника си:

— И каква е причината, за да ми разказваш тази история?

Той въздъхна:

— Не мога да се примиря с мисълта, че този лорд, необезпокояван от никого, задоволява извратените си желания. Надявах се, че ти ще ми подскажеш някакъв начин, за да се справя с него.

— О, да — кимна възрастният мъж и на устните му се изписа зловеща усмивка. — Мога да измисля няколко начина.

— Без убийство, разбира се — благоразумно добави Дерек.

Чичо му помълча десетина секунди и сетне отново кимна:

— Щом настояваш.