Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magic of You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. Твоята магия

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-021-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава осма

Джереми не се беше пошегувал. Той натъпка няколко наденички в едно хлебче и се измъкна от трапезарията, а веднага след това — и от къщата. Уорън се загледа след него. Ейми пък се загледа в Уорън, зашеметена от простия факт, че двамата внезапно, неочаквано, бяха сами.

Е, не съвсем, наложи си да си припомни тя. В къщата бяха слугите. Анри току-що бе въвел Уорън — значи се намираше някъде наоколо. Но все пак точно в този момент те бяха сами. Не можеше да повярва, че Джереми я е изоставил така.

Разбира се, той не би го направил, ако посетителят беше друг. Но Ейми и Уорън бяха нещо като роднини — нали нейната леля му беше сестра. Ето защо Джереми не виждаше нищо нередно в това да ги остави насаме. Само че той нямаше никаква представа за чувствата, които тя изпитваше към този мъж.

Погледът му се спря върху нея, толкова изнервящ със своята прямота. На бузите му като че ли имаше трапчинки, но тя нямаше как да разбере това със сигурност, защото Уорън никога не се усмихваше. Имаше прав нос и изпъкнали скули. В челюстта му се долавяше упоритост. Цветът на очите му би могъл да излъчва топлината на пролетта и лятото, но цялото му сурово изражение правеше погледа му студен. А тъмнозлатистата коса, преди време модна с немирните си, разрошени къдрици, сега бе твърде дълга, макар че тъкмо заради дължината буйните кичури бяха придобили известна подреденост.

Тялото му бе издължено и стройно, подобно на фигурата на чичо Тони, но в никакъв случай не можеше да се каже, че е кокалесто. Беше по-висок от Антъни, с малко по-широки рамене и мускулести ръце. Дългите му крака обикновено бяха разкрачени; Ейми бе забелязала, че тази типично моряшка стойка е характерна за всички братя на леля й. Чичо Джеймс също често заставаше по този начин, сякаш балансирайки върху палубата на своя кораб.

Уорън бе облечен във всекидневно черно сако със сиви панталони, без жилетка, с проста бяла риза без вратовръзка. Това също беше обща черта на братята Андерсън — никой от тях не носеше вратовръзка. Изобщо, облеклото му далеч не бе изискано, напротив — беше по-скоро небрежно, но Ейми предполагаше, че е много подходящо за един американски морски капитан.

Трябваше да каже нещо, но не можеше да измисли какво; не можеше въобще да мисли, когато вниманието му бе така съсредоточено върху нея. Смешно, толкова се беше надявала да й се представи такава възможност. Беше измисляла хиляди начини, по които внимателно да му разкрие нежните си чувства. Сега обаче не си спомняше нито един от тях.

— Закуска — внезапно измънка тя. — Да кажа ли да ти донесат?

— По това време?

Уорън и братята му бяха си тръгнали от дома на Джорджина едва в пет сутринта. Ейми бе подразбрала, че са отседнали в хотел „Олбъни“ на Пикадили. Намираше се наблизо, но при все това вероятно не бяха успели да си легнат преди шест, тоест, само преди осем часа. Така че пренебрежителният му тон едва ли бе уместен. Но, разбира се, това беше Уорън — циникът, женомразецът, човекът, който не понасяше всички англичани и всички Малъри, братът с най-ужасния характер. Ейми си каза, че не бива да забравя това и че не трябва да обръща внимание на обидното му и ледено държание, ако иска да се разбере с него.

Тя стана от масата.

— Предполагам, че си дошъл да видиш Джордж?

— По дяволите, нима е научил цялото си семейство да я нарича така? — попита той.

Като се направи, че не забелязва тона му, Ейми отговори:

— Съжалявам. Когато чичо Джеймс ни я представи като Джордж, тя не го поправи. Едва по-късно разбрах, че това не е истинското й име, но тогава вече… — тя вдигна рамене, за да покаже, че „Джордж“ вече е станало навик на всички. — Но вие също не я наричате Джорджина, нали?

Това напомняне като че ли го подразни. Или може би Уорън изглеждаше така, когато бе смутен. И имаше защо да бъде — „Джорджи“ не звучеше по-женски от „Джордж“. Но Ейми не бе имала намерение да го смущава. По дяволите, така нямаше да постигне никакъв напредък.

Явно трябваше да бъде предпазлива и да избягва да споменава името, което не му се нравеше, затова тя каза:

— Леля и чичо още спят. Те станаха рано, защото Джак искаше да бъде нахранена за пръв път през живота си, но после си легнаха отново.

— Ако обичаш, не наричай племенницата ми с това възмутително име.

Сега вече не беше просто грубост — беше истински гняв и сърцето на Ейми се изпълни с уплаха при мисълта, че ще трябва да изпита върху себе си този гняв, при това след онази забележка на чичо Джеймс за кожения колан. Погледът й неволно се спря върху същия този колан. Беше широк, изработен от дебела кожа. Сигурно щеше да боли дяволски много, ако…

— Какво, по дяволите, зяпаш?

Лицето й се обля в гъста червенина. Първата й мисъл бе да се скрие под масата, но вместо това Ейми реши да бъде откровена:

— Твоя колан. Наистина ли би го използвал, за да накажеш своеволната си сестра?

Уорън се начумери още по-силно.

— Виждам, че твоя чичо ти е разказвал приказки.

Тя събра цялата си смелост и настоя:

— Би ли го направил?

— Това, момиченце, не е твоя работа — отвърна той с каменен глас, който означаваше точка по въпроса.

Ейми въздъхна. Не биваше да отваря дума за това, но пък той очевидно щеше да се държи по същия начин, каквото и да бе казала.

Все пак, тя се опита да промени темата.

— Разбирам, че държиш на имената. Чичо Тони също държи; всъщност това важи за всичките ми чичовци. Всичко започна от братовчедката Реджина. В семейството й викахме Реджи, но чичо Джеймс трябваше да бъде различен, затова я кръсти Рийгън. И всеки път, когато я наричаше така, братята му побесняваха, макар че това без друго не е толкова трудно постижимо. Удивително е, че толкова много приличаш на моите чичовци.

Не беше успяла да сдържи дяволитостта си и сега можеше да се наслади на отвращението, което се бе изписало на лицето му при мисълта, че някой изобщо си позволява да го сравнява с Малъри. Беше доста смешно, но Ейми не се засмя, дори не се усмихна, а каза миролюбиво:

— Ако това ще те утеши, сестра ти едва не припадна тази сутрин, когато чу как чичо Джеймс е кръстил дъщеря й. Каза, че тя ще нарича своето бебе Джаклин или най-малкото Джаки, и че ако на него това не му харесва, може да върви по дяволите.

— Той би трябвало да отиде по дя…

— Бъди любезен, Уорън — мога ли да те наричам така?

— Не, не можеш — отговори той намръщено, вероятно защото тя току-що бе имала наглостта да му прави забележка, а това ни най-малко не му се нравеше. — Можеш да ме наричаш „господин Андерсън“ или „капитан Андерсън“.

— Не мисля, че ще го направя. Звучи твърде официално, а ние няма да се държим официално един с друг. Значи ще трябва да ти измисля някакво друго име, след като „Уорън“ не ми върши работа.

При тези думи Ейми му хвърли победоносна усмивка и мина покрай него с пълното съзнание, че го е накарала да изгуби дар слово от изненада. Проклетникът си мислеше, че ще поддържа отношенията помежду им официални; не че такива отношения съществуваха, но със сигурност щяха да съществуват. Той просто трябваше да го проумее.

Ейми изкачи няколко стъпала и се спря. Когато се обърна, видя, че Уорън се е преместил до входа, за да може да я вижда по-дълго време. Но тя все още бе твърде разгневена, затова каза само:

— Можеш да се качиш в детската стая, за да видиш Джак, ако искаш. В противен случай просто се позабавлявай с нещо друго, докато Джордж се събуди.

Не очакваше отговор, затова продължи да се качва нагоре. Бе стигнала почти до края на стъпалата, когато чу ядосания му глас:

— Бих искал да видя бебето.

— Тогава ела, ще те заведа.

Тя го изчака да се качи до горе и се накани да продължи по коридора, когато ръката му я улови и я спря. От гърдите й се изтръгна тиха въздишка, но Уорън не я чу, защото в този момент вече я питаше:

— Какво, все пак, правиш ти тук?

— Останах, за да помагам на сестра ти, докато лекарят не каже, че се е възстановила дотолкова, че да може да поеме отново своите задължения.

— Защо ти?

— По една случайност аз харесвам твоята сестра. Двете с нея станахме добри приятелки. А ти не се ли срамуваш от своето възмутително поведение спрямо мен?

— Не — каза Уорън, но свитите му устни леко се поотпуснаха и очите му като че ли се затоплиха с няколко градуса, макар че той не пропусна да отбележи: — Но ти си дяволски дръзка за момиче на твоята възраст.

— Пресвети боже, не се усмихвай! — извика Ейми с престорена тревога. — Може да видя, че имаш трапчинки.

Тогава той се засмя. Изглежда, че сам се изненада от себе си, защото внезапно спря и се изчерви. Ейми се извърна, за да не го притеснява повече, и го въведе в слабо осветената детска стая.

Прекрасното ново попълнение на семейството спеше дълбоко. Момиченцето лежеше по корем, извърнало личицето си на една страна и вдигнало своето малко юмруче към устата си. Няколкото кичура коса на главата му имаха светлорус цвят. Интересното бе дали очите й, които засега бяха бебешко сини, в крайна сметка щяха да станат кафяви или зелени.

Уорън се приближи тихичко и застана до Ейми, за да погледа бебето. Бяха заедно, бяха сами — Джак не им обръщаше внимание — бяха един до друг. Ейми си даде сметка, че при многочислеността на двете семейства и при факта, че Уорън нямаше да стои в Англия още дълго, това сигурно щеше да остане единствения случай, когато той и тя можеха да бъдат толкова сами. Тази мисъл придаваше на чувствата й някаква отчаяност, която тя не знаеше как да овладее.

Когато обърна поглед към него и видя на лицето му онова нежно изражение, което Уорън пазеше за толкова малко хора, Ейми попита:

— Обичаш ли децата?

— Обожавам ги — отговори той, без да я погледне и очевидно, без да има намерение да го прави, защото добави: — Те не те разочароват, нито те нараняват — поне докато пораснат.

Ейми не бе сигурна дали той имаше предвид сестра си, или жената, която някога бе обичал, или пък и двете. Затова не каза нищо, просто се наслаждаваше на неговото присъствие тук, до нея. Уорън много приличаше на Дрю, въпреки осемте години разлика, но като личности двамата бяха пълна противоположност. Едно от нещата, които Ейми искаше да направи, бе да проникне под студената черупка, обвила сърцето на Уорън, за да види дали под нея не е погребана поне частица от чара и привлекателността на Дрю. Надяваше се, че ще открие тъкмо нежния мъж, който бе толкова силно привързан към своята сестра и който сега се бе влюбил в нейното дете.

Но Ейми знаеше доста неща за него. Знаеше, че сърцето му е дълбоко наранено, че чувствата му са били потъпкани жестоко и че това го е направило студен, циничен и недоверчив. Не знаеше само как би могла да промени всичко това, но щеше да го накара да даде още един шанс на любовта.

Внезапно тя се чу да прошепва тихо:

— Искам те, Уорън Андерсън.

Сега вече определено бе привлякла вниманието му, и преди да умре от смущение — защото макар да бе смела, Ейми обикновено не беше чак толкова смела — тя добави:

— Позволи ми да уточня: първо искам да се омъжа за теб, а после — всичко останало.

Първоначално Уорън не каза нищо. Този път наистина го беше шокирала. Но в следващия момент неговият цинизъм се възвърна с пълна сила.

— Много лошо — каза той. — Първата идея беше интересна, но втората — изобщо. Нямам абсолютно никакво желание да се женя.

— Знам. — Тя въздъхна. Днес прямотата определено не помагаше. — Но се надявам да променя намеренията ти.

— Наистина ли? И как точно възнамеряваш да направиш това, момиченце?

— Като те накарам да престанеш да гледаш на мен като на момиченце. Защото не съм. Достатъчно съм голяма, за да се омъжа и да имам свое семейство.

— И колко си голяма?

— На осемнадесет. — Това беше незначителна лъжа, защото до рождения й ден оставаха по-малко от две седмици.

— Господи, колко сериозна възраст, наистина — възкликна Уорън с унищожителна присмехулност. — Но когато пораснеш, ще разбереш, че дамите, които проявяват такава дързост, скоро престават да бъдат третирани като дами. Или точно на това се надяваш? Въобще не си моя тип, но от един месец съм в открито море, така че точно сега не бих бил много придирчив. Отведи ме в леглото си.

Опитваше се на свой ред да я шокира. За щастие, тя разбираше това, затова не бе нито обидена, нито шокирана, нито дори уплашена от думите му. Но след като и без това беше повдигнал въпроса…

— Ще те отведа — веднага, щом се сгодим.

— Типичната уловка — изсумтя той, за да покаже, че е знаел какво ще му отговори, сетне каза подигравателно: — Май в тази страна вас, момичетата, доста рано ви научават на някои неща?

— Не беше уловка — меко отвърна Ейми. — Беше обещание.

— Тогава покажи какво ми обещаваш.

Ръката на Уорън се плъзна около врата й, за да я придърпа по-близо. Не я докосна никъде другаде, не се опита да я задържи. Нямаше нужда. Ейми желаеше неговата целувка хиляди пъти по-силно, отколкото той желаеше да й даде урок — защото бе сигурна, че точно това бяха неговите намерения — затова тя обви ръце около врата му в здрава прегръдка. И когато устните им се срещнаха и се сляха, целувката му беше тъкмо онова, което Ейми бе очаквала — дълбоко еротична и много чувствена, предназначена да я скандализира.

Но Ейми имаше с какво да изненада Уорън. През последните няколко години, без знанието на своето семейство, тя беше усвоила доста добре изкуството да се целува. Защото далеч преди дебюта й в обществото бяха й позволявали да присъства на всички приеми и забави, където се допускаха деца. Това бе обичайна практика — считаше се, че така децата, особено по-големите, ще могат да видят със собствените си очи как трябва да се държат, когато пораснат. По тези приеми винаги имаше нейни връстници и Ейми от време на време си харесваше по някое момче, с което се уединяваше в усамотените ъгли на къщата или дори в още по-усамотените кътчета на градината. Имаше едно момче, близо година по-малко от Ейми, което бе по-опитно от всички останали взети заедно. Беше се изфукал, че го е обучила някаква по-възрастна жена, която уж се опитвала да го съблазни.

Този младеж бе подготвил Ейми за това, с което Уорън си беше наумил да я изненада. Но не и за усещането, което щеше да изпита. Тук просто не можеше да става и дума за сравнение. Тя знаеше и без това, че желае Уорън, че той е мъжът, единственият, с когото искаше да се люби. Но сега, когато можеше да притисне своето тяло до неговото и да вкуси целувката му, Ейми бе направо зашеметена. Беше мечтала за това, желаеше го толкова отчаяно, копнееше той да я желае и ето че сега, може би…

Когато езикът му проникна в устата й, нейният език го посрещна, отвърна на ласката му и на свой ред се стрелна изучаващо между устните на Уорън. Тя простена и се притисна още по-силно към него. После й се стори, че ще умре от наслада, защото неговите ръце се обвиха около нея, за да съединят телата им. Ейми почувства първоначалната му изненада, сетне готовността му да приеме онова, което тя му предлагаше и най-накрая, макар и не чак толкова скоро — опомнянето му къде се намира и какво върши, което рязко сложи край на магията.

— Исусе! — възкликна той и я отблъсна надалеч от себе си.

Дишаше учестено, както и самата Ейми, а в очите му сега нямаше никаква студенина. Бяха горещи. Тя се надяваше, че горят от желание, но нямаше как да бъде сигурна, защото изражението му подсказваше, че не е много доволен от нея, или може би от себе си. И недоволството му бързо вземаше връх.

— Къде си се научила да се целуваш така? — попита рязко той.

— Упражнявах се.

— И в какво друго си се упражнявала? — Намекът бе достатъчно груб, за да изпълни Ейми с негодувание.

— Не в това, което ти си мислиш — отвърна тя. — Много ме бива да удрям шамари на нахалниците, които се мъчат да получат нещо повече от целувка.

— Не бих ти препоръчал да опитваш това с мен — предупреди Уорън, макар че тонът му вече не бе толкова суров — очевидно самообладанието му се възвръщаше.

— Аз и не мисля да опитвам — каза Ейми, като си припомни широкия му колан.

— Не че имам намерение да правя нещо друго с теб — добави бързо той, за да не я остави с погрешно впечатление. — Всъщност, предупреждавам те да стоиш настрана от мен.

— Защо?

Той не пропусна да долови разочарованието й.

— По дяволите, ти си още дете!

Ейми присви очи. Сега вече я беше вбесил достатъчно, за да го попита с рязък тон:

— Нима имаш навика да целуваш децата така, както преди малко целуна мен?

Дори в слабо осветената детска стая съвсем ясно се видя червенината, която обля лицето му. Но Ейми не остана да позлорадства от своята победа. Напротив, обърна се и с царствено достойнство излезе от стаята.