Джоана Линдзи
Твоята магия (26)

Глава двадесет и шеста

— Размърдай тези крака. Недей само да стоиш и да чакаш да ти счупят носа. — Уорън успя в последния момент да избегне удара на Антъни. — Така е по-добре, старче, трябва да внимаваш за тези неща.

Антъни се стрелна вляво. Уорън се опита да отскочи, но все пак попадна на пътя на острото дясно кроше. Той премигна бързо, тъй като болката от ударения нос го прониза чак до мозъка. Не беше счупен, но му се бе разминало на косъм. И това далеч не беше първият ненужен, но затова пък дяволски точен удар, който Антъни му стоварваше. На Уорън му дойде до гуша.

— Ако не можеш да оставиш личните си чувства настрана от урока, Малъри, по-добре е веднага да престанем. Трябваше да се досетя, че проявите ти днес имат задна цел.

— Но нали знаеш, че човек се учи от опит? — попита невинно Антъни.

— Човек също така се учи чрез повторение, запаметяване и куп други по-малко болезнени начини.

— Добре, добре — промърмори Антъни. — Предполагам, че мога да оставя забавната част на брат си. Тогава да се върнем към основното, Андерсън.

Уорън отново вдигна юмруци предпазливо, но този път Малъри държеше на думата си. Урокът пак бе безкрайно изтощителен, но вече ставаше въпрос само за обучение, а не за демонстрации на сила.

Когато най-накрая Уорън се протегна за кърпата, беше мъртъв от умора. Бе планирал да си потърси нов хотел този следобед, но реши, че това може да почака. Сега най-много се нуждаеше от легло и от баня, без оглед на последователността. И никак не се нуждаеше от заядливи разговори с Антъни, дори ако започваха невинно като този:

— Как върви новата кантора?

— Бояджиите привършват утре.

— Познавам човек, който би бил прекрасен управител — предложи услужливо Антъни.

— За да мога да си замина колкото е възможно по-скоро? — правилно се досети Уорън. — Съжалявам, но Клинтън в последния момент реши, че поне в началото ще назначим американец, така че се налага да остана, докато се върнат с човек за тази длъжност.

— Което означава, че самият ти ще работиш в кантората, щом бъде готова?

— Това е замисълът.

— Някак си не мога да си те представя зад бюро, затрупан с фактури и тям подобни книжа. Зад такова с корабен дневник в средата — да, но не и с всичките тези търговски джунджурии, разпръснати наоколо. Но предполагам, че и преди ти се е налагало да го правиш.

— Всички имаме стаж зад такова бюро, дори Джорджи. Баща ни настояваше всеки от нас да научи и двете страни на търговията.

— Не думай — Антъни наистина изглеждаше впечатлен, но само след миг добави: — Но бих се обзаложил, че на теб ни най-малко не ти е харесвало.

Беше абсолютно вярно, въпреки че Уорън не беше признавал този факт пред никого. Нямаше да го направи и сега.

— Какво се опитваш да кажеш, сър Антъни?

Антъни сви рамене.

— Нищо, старче. Просто се чудех защо въобще ще си правиш труда да отваряш лондонската кантора, преди да дойде управителят. Защо не я оставиш затворена засега?

— Защото новите разписания вече са изпратени от главната кантора към всички наши капитани. Корабите на „Скайларк“ ще започнат да пристигат в Лондон още този месец. Ще трябва да сме готови да ги натоварим със стока, да сме се свързали с търговци, които да…

— Да, да, сигурен съм, че всичко това е много интересно — прекъсна го нетърпеливо Антъни. — Но не е възможно да имате кантори във всяко пристанище, до което плават корабите ви.

— По главните ни търговски маршрути — имаме.

— А какво ще кажеш за пристанищата, които не са по тези маршрути? Вероятно вашите капитани имат опит в набавянето на стока, с която да натоварят корабите си?

Уорън надяна ризата и сакото си. Всеки мускул и всяка болка по тялото му крещяха да действа по-бавно. Но той не го направи. Беше чул достатъчно, за да се досети накъде бие Антъни и искаше да прекрати това час по-скоро.

— Нека просто да се ограничим до същността на този малък разговор, става ли? — предложи той. — Няма да напусна страната ви в близко време. Това е решено. Няма да се промени. Дадох на теб и на брат ти всички уверения, които можах, относно вашата племенница. Дори отбягвам сестра си, за да не се срещам с нея. Какво искате повече?

Когато Антъни станеше сериозен, лицето му придобиваше толкова мрачно, сатанинско изражение, че човек наистина го побиваха тръпки.

— Не искаме момичето да бъде наранено, Андерсън. Това никак няма да ни хареса.

Уорън го разбра погрешно.

— Да не би да ми предлагаш да се оженя за нея? — попита той ужасен.

— Мили боже, не си го и помисляй — побърза да го увери Антъни, също толкова ужасен от тази идея. — Но е ясно, че колкото по-скоро си заминеш, толкова по-скоро тя ще те забрави.

И толкова по-скоро Уорън щеше да забрави нея.

— Такова е и моето желание, но не мога.

Антъни реши, че за момента това е достатъчно и само промърмори:

— Защо, мътните да го вземат, трябваше да оставят точно теб?

Уорън сви рамене.

— Никой от нас не искаше тази задача, но в крайна сметка аз си предложих услугите.

— Защо, по дяволите?

Проклет да е, ако знаеше.

— Тогава идеята ми се струваше добра.

— Е, моли се това решение да не ти изиграе лоша шега.

Тази последна забележка на Антъни не излизаше от ума на Уорън през целия път до „Олбъни“. Защо наистина бе взел това решение? Изобщо не беше в неговия стил. Всичките му братя бяха изненадани. А и Ейми вече се бе разкрила пред него, макар и само минути преди това. Може би тогава не й беше повярвал. А може би беше.

Още мислеше за това, когато влезе в коридора, водещ към стаята му и се озова лице в лице с китайския диктатор, когото за последно бе видял в мръсната кантонска бърлога за хазарт, и който по-късно беше изпратил две дузини от своите дребосъци по петите на Клинтън и Уорън, с явното намерение да сложи край на живота им. Жанг Ятсен в Лондон? Невъзможно, и все пак беше той, облечен в официалната си копринена роба на мандарин, която носеше винаги при търговските си дела или по време на пътуване.

Уорън тъкмо излизаше от шока, когато Жанг на свой ред се стресна, разпознавайки своя враг. Китаецът инстинктивно се пресегна за своя меч, но той не беше на мястото си. Уорън се зарадва на това, тъй като мечовете в никой случай не бяха по неговата специалност. И като съобрази, че където и да се намира Ятсен, страховитите му телохранители винаги са наблизо, Уорън реши, че ще е най-разумно да изчезне от тук. Точно това и направи. Щеше да се наложи да изпрати някого да уреди сметката и да събере нещата му, но проклет да е, ако се върне повече в „Олбъни“ с този побъркан китаец в него.

Исусе Христе, още не можеше да повярва, че Жанг Ятсен е в Лондон. Жанг ненавиждаше чужденците и търгуваше с тях в Кантон, само защото имаше изгода от това; иначе предпочиташе да няма нищо общо с тези хора. Дори спрямо онези неколцина, с които имаше работа, той демонстрираше презрение. Тогава защо ще се оставя във властта на хиляди чуждоземци в тяхната собствена страна, напускайки своя затворен малък свят, където господството му беше безгранично… поне доколкото не привличаше вниманието на Императора?

Тук можеше да го е примамило само баснословно количество пари… или лична работа. А Уорън, колкото и да бе скромен, имаше неприятното усещане, че личната работа е онази проклета антична ваза, която той и Клинтън бяха отнесли от Кантон.

Семейна реликва — така я беше нарекъл Жанг, когато я предложи като залог в играта. Уорън от своя страна бе заложил своя кораб — това, към което се стремеше Жанг и което го беше довело в онази дупка; иначе кракът му никога не би стъпил в нея. Жанг искаше кораба на Уорън поради ред причини. Първо — понеже беше решил да създаде своя собствена флотилия от търговски кораби, така че да не му се налага повече да се занимава с чужденци. И второ — понеже определено не харесваше Уорън, който никога не си беше направил труда да се държи достатъчно почтително в негово присъствие и се надяваше, че ако Уорън загуби кораба си, това ще сложи край на пътуванията му до Кантон.

Обаче Жанг бе загубил вазата и ако Уорън не беше леко пийнал през онази нощ, щеше да забележи, че загубата ни най-малко не бе разтревожила китаеца, защото той нито за миг не се бе усъмнил, че до сутринта ще си върне собствеността, най-вероятно заедно с главата на Уорън. Не беше успял да получи нито едното, нито другото, след като моряците на Уорън и на Клинтън им се бяха притекли на помощ онази нощ на пристана. Но с тази сделка братята Андерсън си бяха спечелили могъщ враг и това сложи преждевременен край на доходната им търговия с Китай.

Уорън и Клинтън, които най-често плаваха по този маршрут, не съжаляваха особено за загубата. Пътуванията продължаваха твърде дълго, откъсвайки двамата брата от дома понякога за години. Уорън не харесваше кой знае колко и търговията с Англия, която щеше да замести плаванията до Китай. Трудно можеше да забрави годините на войната и горчивината, натрупана през тях, нито пък белега на бузата му, нанесен от британска сабя. Но тук беше Джорджина — за съжаление — и след като така или иначе я посещаваха периодично, можеха поне да се възползват от това и да реализират печалба.

Във всички случаи Уорън бе „за“ откриването на кантора в Лондон. Но беше пълна глупост от негова страна да поиска да остане, за да я ръководи. Ето че сега имаше и сериозен враг в Лондон — наред със сватовете му — който би изпитал безкрайно удоволствие да му отсече главата. Проклятие, както би казал зет му.