Джоана Линдзи
Твоята магия (5)

Глава пета

— Е, здравей. — На вратата беше почукал Дрю Андерсън и тъкмо той стоеше пред Ейми и й се усмихваше лъчезарно. — Ейми, нали така беше? Не, почакай, трябва да си лейди Ейми, нали баща ти е пер или нещо такова. Дерек ми каза, че старият крал го е удостоил с титлата преди години заради някаква услуга, която му бил направил. Правилно ли съм запомнил?

Ейми бе удивена, че той въобще си я спомня, затова само измърмори:

— Един финансов съвет: щом става въпрос за пари — всичко, до което се докосне баща ми, се превръща в злато.

Тя подозираше, че е наследила това качество от него; ето защо никога не се обзалагаше със семейството и приятелите си — с нейните безпогрешни инстинкти, Ейми рядко губеше.

— Дано всички да имаме такъв късмет — продължи Дрю и докато черните му очи бавно се местеха нагоре-надолу по фигурата на Ейми, добави със задоволство: — Но я се погледни — сега си съвсем пораснала и хубава като картина.

Неговите ласкателства можеха да смутят или объркат всяко младо момиче, но не и Ейми. В края на краищата, нали именно този бе братът, който имаше любима във всяко пристанище и ни най-малко не трябваше да се взема на сериозно — така беше й казвала Джорджина. Но точно сега Дрю превръщаше Ейми в център на внимание, включително на неговото внимание, а тя не си бе представяла, че срещата им ще протече по този начин.

Погледът й се спря за миг на нейния избраник, но единственото, което видя у него, бе нетърпение. И наистина, само след секунда той каза грубо:

— За бога, Дрю, бъди така добър да си припомниш, че не си сам и да запазиш своите ласкателства за случаите, когато си.

— Добра идея, Дрю — включи се и Бойд, само за да добави сухо: — След като вече сме тук, искам да видя Джорджи.

Верен на себе си, Дрю ни най-малко не изглеждаше разкаян. Ейми обаче определено бе притеснена, когато се сети какъв бе поводът за това посещение и че тя стои и им прегражда пътя. И, което беше най-лошото, неговото раздразнение спрямо Дрю се прехвърляше и върху нея, ако се съдеше по намръщения поглед, който й отправи. Не беше честно. Но Ейми все пак реши да премълчи ироничната забележка за тяхното „навременно“ пристигане и да не им обяснява, че визитата им няма да трае много дълго, понеже сестра им съвсем скоро ще трябва да се оттегли в стаята си, за да роди.

С цялото достойнство, което успя да събере у себе си при така стеклите се обстоятелства, тя се отмести настрана и каза:

— Заповядайте, господа. Добре сте дошли. — Поне за един от членовете от семейството.

И те влязоха — истинска грамада от мъже, които се изнизаха покрай нея. Двама от тях бяха високи около метър и осемдесет, но ръстът на останалите надвишаваше един и деветдесет. Двама имаха тъмнокестенявите коси на Джорджина, докато другите бяха златисторуси. Очите на двама бяха тъмнокафяви; на други двама — толкова светлозелени, че напомняха цвета на прясно набрана липа. Само Дрю имаше съвсем тъмни, направо черни очи. И всички бяха твърде красиви, за да може едно младо момиче да запази задълго присъствие на духа.

Още докато бяха в преддверието, Дрю се провикна темпераментно с най-гръмогласния капитански рев, на който бе способен:

— Джорджи, момичето ми, къде си?

При тези думи откъм салона вляво от тях се чу ръмженето на Джеймс: „Ама че дяволски проклет късмет“, докато в същото време Джорджина весело извика:

— Тук вътре, Дрю. А ти, Джеймс, се дръж прилично.

Братята Андерсън се отправиха към салона, водени от гласа на сестра си. Ейми, напълно забравена в този момент и доволна от това, се вмъкна след тях и намери едно кресло, от което можеше тайно да наблюдава милата семейна среща, която започваше със смях, прегръдки и целувки — поне между Андерсънови. Джеймс също реши, че е най-добре да остане настрана, затова се премести до камината и застана прав, със скръстени ръце и физиономия, която с всеки изминал миг ставаше все по-мрачна. Удивително, той все пак стоеше кротко — явно не желаеше да прекъсва очевидната радост на съпругата си. Нито един от братята не го поздрави. Всъщност няколко от тях изглежда се канеха да го направят, но бяха разубедени от киселото му изражение.

Ейми не изпускаше Джорджина от очи. Контракциите на леля й идваха и отминаваха една след друга, но тя не се издаваше с нищо, освен с леко стягане на челюстта или с кратка пауза, когато говореше. Слава богу, Джеймс не забелязваше това, иначе щеше да настъпи същински ад. Братята на Джорджина също не забелязваха, а тя явно желаеше точно това, поне за момента. Бяха й липсвали твърде много, за да ги изостави тъкмо когато най-сетне бяха пристигнали.

Ейми не можеше да не наблюдава и братята, които се надпреварваха да спечелят вниманието на Джорджина. Знаеше, че петимата доста рядко се събират заедно, защото всички бяха морски вълци и всеки от тях бе капитан на свой собствен кораб, освен Бойд, който още не беше достатъчно подготвен за тази отговорност. Те неспирно закачаха сестра си за огромните й размери и за английския акцент, който бе усвоила, докато тя си го връщаше на Уорън и Бойд, като им се караше, че не са подстригвали косите си от последната им среща. И всички без изключение изразяваха по всевъзможни начини загрижеността си за Джорджина. Дори вечно намръщеното лице на Уорън придобиваше нежно изражение, когато се обръщаше към нея.

Джеймс на два пъти се намеси, произнасяйки подчертано предупредително името на Джорджина, или поне своята версия на името й. Но всеки път тя го срязваше с думите: „Не още, Джеймс“ и продължаваше да говори. Единствено Томас, средният брат, започваше да обръща внимание на поведението на Джеймс. Останалите правеха всичко възможно да го пренебрегват.

Тогава на входната врата отново се почука и това вече очевидно щеше да сложи край на срещата. Поне така си мислеше Джеймс, защото изведнъж на лицето му се изписа облекчение.

Джорджина обаче съвсем не се почувства облекчена. Тя улови погледа на Ейми и я помоли:

— Още не съм готова, Ейми. Ще бъдеш ли така добра?

Тези зловещи думи накараха братята й да смръщят вежди, а досетливия Томас — да я попита:

— Не си готова за какво?

Джорджина избегна въпроса и насочи разговора към друга тема. Но Ейми прекрасно бе разбрала и й се усмихна окуражително, за да й покаже, че ще стори всичко възможно да й помогне. Трима от братята я загледаха, докато излизаше от стаята, но не и онзи, от когото тя би искала да й обърне поне малко внимание.

Оказа се, че е пристигнала Рослин и тъй като съобщението от Ейми й бе предадено в присъствието на съпруга й, беше дошла заедно с него. Когато видя Антъни, Ейми разбра, че е безпредметно да споменава за желанието на Джорджина. Все пак, тя бе длъжна да опита, затова прошепна:

— Братята на леля Джордж току-що пристигнаха, но тя още не иска да им казва, че болките са започнали. Така че се опитайте да се въздържите и да не споменавате за това, докато тя…

Рослин кимна, но Антъни само се ухили и за всеки, който познаваше Антъни Малъри, бе ясно, че той няма да си държи езика зад зъбите — не и когато думите му щяха да предизвикат олелия, над която той можеше спокойно да се посмее. Ейми въздъхна, но ги поведе към салона, защото нямаше как да попречи на чичо си да влезе в къщата. „Направих опит“, казваха очите й, когато отново се появи в салона и смигна на Джорджина. Самата Джордж обаче вече познаваше Антъни не по-зле от останалите членове на семейството, така че не бе изненадана от първите му думи.

— Значи, Джордж, имаш намерение да поставиш началото на нова мода, така ли? И то не каква да е, ами да се раждат бебета пред цялото семейство, при това насред салона.

Джорджина удостои най-нетърпимия от своите девери със заплашителен, зъл поглед и отговори:

— Изобщо не смятам да правя това, глупак такъв.

Вероятно тя бе в състояние да замаже положението, като обясни, че неговата забележка не е нищо друго, освен шега на един умопобъркан, и се канеше да се опита.

Но брат й Томас умееше да чете между редовете и веднага схвана значението на думите на Антъни.

— Защо не ни каза, Джорджи? — каза той с нежен укор в гласа.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Уорън.

— Нищо — настоя Джорджина.

Но Томас не падаше по-долу от Антъни, макар и по свой собствен начин. Той спокойно обясни:

— Тя ще ражда.

— Ами, разбира се, че тя ще…

— Сега, Уорън — уточни Томас и се обърна към сестра си. — Защо не си в леглото, Джорджи?

— Мили боже — включи се Джеймс със силна въздишка. — Първото разумно нещо, което чувам от един Андерсън.

Тогава се случи онова, което трябваше да се случи — всички братя започнаха да се карат на Джорджина един през друг, а Антъни, както се и очакваше, стоеше отстрани и се смееше.

Най-сетне Джорджина избухна.

— Дявол да го вземе, няма ли всички вие да ме оставите аз да родя това бебе, когато му дойде времето? Пусни ме, Уорън!

Но Уорън, който я беше вдигнал на ръце и вече я носеше към вратата, не бе нейният съпруг, та да се съобразява с желанията й. Той продължи да върви, без да й отговаря, и Джорджина разбра, че няма смисъл да казва каквото и да било.

Джеймс тръгна незабавно по петите на Уорън, и Ейми, като знаеше специалните чувства, които изпитваше чичо й към този именно Андерсън, се уплаши, че на стълбите може да се разрази истинска битка. Затова тя скочи от креслото, пресрещна го и бързо каза:

— Има ли значение как леля ще стигне до стаята, при положение, че най-важното е да стигне до там?

Джеймс дори не я погледна, но все пак обясни:

— Нямах намерение да го спирам, скъпо момиче, но той е единственият от братята й, на когото не може да се разчита да се погрижи за удобното й настаняване в леглото. Като нищо ще я напердаши с колана си за наказание за нейното своеволие.

След като така успешно бяха й затворили устата, Ейми наистина пожела чичо й да не бе казвал това. Надяваше се думите му да са предизвикани от неприязънта, която изпитваше към Уорън, а не да отговарят на истината. Нима този мъж смяташе, че боят е начинът да се справиш със своеволието? Е, Ейми не беше своеволна, наистина не беше. Пердах? Глупави, глупави чувства — да се спрат точно на този брат. Защо не на Дрю, който веднага бе забелязал, че тя вече е достатъчно голяма и при това хубава? Ейми можеше да се справи с любимките във всяко пристанище. Не стига дето знаеше, че Уорън се отнася с жените единствено с ледено безразличие, ами сега и това!

На втория етаж на къщата, Джеймс се спря на прага на господарската спалня, която Уорън бе открил безпогрешно и без помощта на Джорджина, за да види как братът трупа възглавници под гърба на своята сестра и нежно подгъва завивките около тялото й. По дяволите, наистина му се искаше тези двамата да не се обичаха толкова много. Това щеше да му попречи да се разправи с омразния Андерсън така, както желаеше.

На всичко отгоре в същия миг се чу и равният глас на Уорън, който сега беше дрезгаво нежен:

— Не се сърди, Джорджи. Не можеш да се забавляваш в момент като този.

Джорджина обаче все още беше в кисело настроение.

— Това, което вашите тъпи глави не могат да проумеят, е, че цялата тази процедура ще трае часове и че аз бих предпочела да не прекарвам всичките тези часове в някаква си гореща, задушна стая — лято е, ако не си забелязал — без нищо друго за правене, освен да се гърча от болка.

Не можеше да се отрече, че при внезапното напомняне какво предстои да изстрада сестра му, Уорън пребледня.

— Ако нещо се случи с теб, ще го убия.

Джорджина прие думите му толкова сериозно, колкото приемаше и заплахите на съпруга си по отношение на своя брат, но каза само:

— Точно това имах нужда да чуя. А ти самият много скоро ще чуеш колко оценявам помощта ти, затова предлагам да почакаш на борда на „Нерей“. Ще те уведомя веднага, щом всичко това свърши.

— Оставам тук — упорито настоя той.

— Бих желала да не е така — отвърна Джорджина не по-малко упорито. — Наистина не мога да имам доверие на теб и Джеймс, когато сте в една къща и аз не съм в състояние да ви разтърва.

— Оставам тук.

— Стой тогава! — извика тя, изгубила търпение. — Но искам да ми обещаеш, че няма да се биете. Трябва да получа думата ти. В този момент си имам достатъчно тревоги, за да се притеснявам и за вас двамата.

— Много добре — съгласи се той неохотно.

— Това означава, че няма да реагираш по обичайния за теб начин на нещата, които Джеймс говори в своето безпокойство. Днес той няма да бъде на себе си.

— Обещавам, дявол да го вземе — измърмори Уорън.

Едва тогава Джорджина се усмихна.

— Опитай се да не се тревожиш. Всичко ще мине добре.

Той кимна и се отправи към вратата, но видя Джеймс и се закова на място. Джеймс, от своя страна, тъкмо обмисляше великолепните възможности, които обещанието на Уорън току-що бе разкрило пред него, но разочаровано осъзна, че няма да е в състояние да се възползва от тях. Ама че проклет късмет — единственият път, когато би могъл да постигне едно приятно отмъщение срещу своя враг, да вземе да се случи точно сега, когато на главата му се бяха струпали толкова грижи, че едва ли даже би забелязал присъствието на Уорън.

Дори в този момент, когато все още имаше време да се занимава с него, не можеше да каже това, което му се искаше — не и с Джорджина, която лежеше в напрегнато очакване до тях. Така че, за своя собствена изненада, Джеймс се чу да казва:

— Не съм предполагал, че ще имам причини да благодаря на теб за каквото и да било, Андерсън, но ти благодаря. Тя никога не би се вслушала в моите думи.

Уорън също бе удивен от факта, че това е всичко, което Джеймс има да му каже, затова просто отвърна смирено:

— Трябвало е да бъдеш по-настоятелен.

— Да, хм, ето в какво се различаваме ти и аз, старче. Аз не съм склонен да споря с една бременна жена, не и когато тя е моята бременна жена. Ако ме беше помолила да съборя къщата със собствените си ръце, щях да й се подчиня с най-голямо удоволствие.

Уорън каза с неодобрение:

— Отстъпчивостта не всякога е добро качество.

— Говори само от свое име, янки. Аз я намирам за много добро качество.

Уорън схвана смисъла на думите му и се изчерви от гняв. Този мъж очевидно не разбираше за какво става въпрос.

— Щом е за нейно добро, по дяволите…

— О, стига, Андерсън — сряза го нетърпеливо Джеймс. — Знам това. И те уверявам, че тя така или иначе нямаше да остане долу още дълго време. Може да не ти се иска да го признаеш, но аз се грижа много добре за своята съпруга. А сега изчезвай. Бих искал да прекарам няколко минути с нея на спокойствие, преди спокойните минути да са се свършили.

Като си припомни за даденото обещание, Уорън замълча и излезе от стаята. Джеймс се озова изправен пред съпруга, която ни най-малко не изглеждаше доволна от него. Той вдигна вежда и невинно попита:

— Какво?

— Би могъл да се държиш по-добре с него — подчерта тя.

— Ако не си разбрала, Джордж, държах се с него толкова добре, колкото и той с мен. А сега ми кажи какво мога да направя за теб, преди да е дошла Шарлот, за да ме изрита от тук.

— Можеш да дойдеш под тези завивки и да се мъчиш заедно с мен — заяде се Джорджина, но веднага след това добави тихичко: — Прегърни ме, Джеймс. Започвам малко да се плаша.

Той веднага изпълни молбата й, прикривайки собствения си страх, за да я окуражи.

— Знаеш, че няма нищо сложно в тези бебешки работи.

— Лесно ти е да го кажеш — изсумтя тя.

— А и породата ти е добра — припомни й Джеймс. — Майка ти е родила шест бебета без проблеми. А пък, мили боже, те трябва да са били същински чудовища, ако се съди по сегашните им размери; присъстващите са изключение.

— Не ме карай да се смея, Джеймс.

— Това беше целта.

— Знам, но ме боли.

— Джорджи…

— Шшт, добре съм. Най-лошото тепърва предстои. Но ти си прав — аз наистина произхождам от жилава порода. — Тя въздъхна драматично. — Ето как жените си плащат за удоволствията. Бих искала само веднъж да видя един мъж да си плати по същия начин.

— Пепел ти на езика, Джордж. Да не би да искаш да видиш края на човешката раса?

Тя се изкикоти — можеше да си го позволи, защото беше точно времето между две контракции.

— О, не знам. Уверена съм, че ти би се справил, но не мога да кажа същото за останалите мъже от твоето семейство. Да не говорим за тези от моето, макар Дрю да е известен с това, че като го повалят на земята, се изправя засмян. Той може би ще понесе добре болката. Но това прави само двама от то-о-олкова много мъже, така че май си прав. Расата определено ще измре, ако оставим на вас да я поддържате жива.

— Не е необходимо да звучиш толкова самодоволно, Джордж — възропта Джеймс.

— Просто гледам по-глобално на нещата — видно е, че ние, жените, действително нямаме избор по този въпрос. В крайна сметка, никой не ще може да обвини нас за края…

— Достатъчно, скъпа, разбрах те — сухо я прекъсна той, но веднага добави с нежен глас: — По-добре ли се чувстваш?

— Да — усмихна се тя.