Джоана Линдзи
Твоята магия (29)

Глава двадесет и девета

Предполагаше се, че Уорън единствен в семейството има избухлив нрав, но до пет часа този следобед, когато чукаше за пореден път на хотелската врата на брат си, Джорджина беше побесняла. Днес вече бе идвала цели два пъти. Три пъти бе ходила в новата кантора. Отиде на два пъти и до „Нерей“, но хората от екипажа му не бяха го виждали. Ходи дори до залата на Нейтън, макар че не влезе вътре — това стори Джеймс.

През целия ден Джеймс я придружаваше навсякъде. Просто нямаше начин да го накара да я остави сама. Ейми била член на неговото семейство и той щял да разкъса Уорън парче по парче, след като Джорджина приключела с него. Това бяха единствените му думи — бе твърде разярен, за да говори. Но с положителност не й беше приятно да обикаля с него цял ден, за да търсят брат й и Ейми. И ако и този път стигнеха до задънена улица…

Най-после вратата се отвори. Джорджина направо връхлетя вътре с въпроса:

— Къде, по дяволите, беше, Уорън… и къде е тя? — Огледа стаята и видя, че в нея няма никой друг, освен брат й. Джорджина се насочи право към леглото, за да погледне под него. Това поразвесели Уорън.

— Уверявам те, че тук чистят и под леглото, Джорджи — каза той сухо. — Прозорците също са безупречно чисти, ако би искала да хвърлиш едно око.

Вместо това тя се устреми към гардероба.

— Не се прави на малоумен. — В гардероба имаше само дрехи. Тя се обърна, за да погледне строго брат си.

— Ейми? Спомняш ли си я?

— Не е тук.

— Тогава къде си я сложил?

— Не съм я виждал и правя всичко, на което съм способен, за да продължа да не я виждам — отговори Уорън. После се взря в Джеймс присмехулно. — Какво има, Малъри? Не можеш да повярваш на честната ми дума?

Джорджина скочи между тях.

— Не искаш да говориш с него точно сега, Уорън. Повярвай ми, наистина не искаш.

Май действително беше така. Нещо наистина трябваше да не е наред, щом Джеймс продължаваше да мълчи, и ако това бе свързано с Ейми… Определено започваше да се безпокои.

— Казваш, че Ейми я няма?

— Да, и то вероятно от миналата нощ.

— Защо от миналата нощ? Би могла да е излязла рано тази сутрин, нали?

— Точно така смятах досега — отговори Джорджина, — въпреки че не беше логично, тъй като тя винаги ми казва къде отива.

— Но ако е излязла, за да се срещне с мен, би ли ти казала? — попита Уорън.

— Не, но все пак би казала нещо. Трябваше да се сетя по-рано, но бях сигурна, че е тръгнала да те търси в новата кантора и след като не те намерихме там, реших, че сте отишли някъде заедно. Но ако не си я виждал… — Тя се обърна към мъжа си. — Ако е излязла да го търси през нощта, трябва да е отишла в „Олбъни“. Не съм й споменавала, че се е преместил.

Безпокойството на Уорън нарасна.

— Тя не знае номера на стаята ми там, нали?

— Доколкото си спомням, Дрю го спомена онази вечер на масата. Да, тя го знаеше. Защо?

— Защото Жанг Ятсен е в „Олбъни“.

— Кой?

— Бившият собственик на вазата Танг — пояси Уорън.

Очите на Джорджина се разшириха.

— Този, който се е опитал да те убие?

— Да, и не е сам. Довел е цяла малка армия със себе си.

— Мили боже, нали не мислиш, че той е хванал Ейми?

— Той знаеше, че аз съм отседнал там. Трябва да се е скрил в стаята ми и да я е поставил под наблюдение. Единствено по този начин е можел да се надява, че ще ме намери в толкова голям град. Освен това знам, че още е в Лондон. Това правих днес — търсих го и открих с кой кораб е дошъл и че корабът е още тук. Но ако тя е изчезнала от миналата нощ, защо още не са се появили?

— Къде? Тук? Казах ти, че тя не знае къде си отседнал сега и освен това…

— Можела е да ги изпрати при теб. Знае, че ти би могла да ме намериш.

— Ако ме беше оставил да довърша, щях да ти кажа, че тя не би го направила. Тя те обича, Уорън. И като говорим за това…

— Не сега, Джорджи!

— Много добре, но тя няма да насочи никого към теб, ако мисли, че биха ти сторили зло.

— Дори за да спаси собствената си глава?

Тук Джеймс го прекъсна със смразяващо спокоен глас.

— Главата й в опасност ли е?

— Вероятно. Ятсен не се шегува, когато иска нещо. Изобщо не подбира средствата. Исусе Христе, трябваше да се досетя, че няма да мога да избегна това.

— Има и нещо друго, което няма да можеш да избегнеш, ако й се случи нещо — обеща Джеймс.

— Успокой се, Малъри. Те искат мен. Ще я пуснат веднага, щом ме заловят.

— Тогава за мен ще е удоволствие да им предоставя тази възможност. Тръгваме ли?

— Ние? Няма защо и ти да се забъркваш в това.

— О, не бих го пропуснал…

— Ако не си обърнал внимание, Джеймс — прекъсна го ядосано Джорджина, — разбра се, че вината не е у Уорън. Той не е знаел, че Ейми ще се опита да дойде при него. Така че можеш да се пренастроиш и да му помогнеш, вместо да го обвиняваш.

— Ще си запазя мнението кой е главният виновник за всичко това, Джордж.

— Невъзможен си — озъби му се тя.

— Често ми го казваш — бе всичко, което отговори той.

Уорън, обаче, беше съгласен с Джеймс. Той знаеше, че Ейми би могла да го потърси сама. Беше му го казала и той й бе повярвал. Нали тъкмо заради това, още преди да се сблъска с китаеца, беше решил да се премести в друг хотел? Можеше да предотврати похищението й, ако вместо да се крие от нея, бе наминал един-два пъти през Бъркли Скуеър, просто, без да обръща внимание на нейното присъствие. Но не, беше се опасявал, че не би могъл да не й обръща внимание. Проклета плътска страст… но тя нямаше нищо общо със страха, който сега изпитваше за Ейми.

Двадесет минути по-късно Уорън и Джеймс влязоха в „Олбъни“, като оставиха Джорджина да чака в каретата. След още пет минути съобщението за тяхното пристигане доведе Ли Лянг долу във фоайето. Уорън си го спомняше от няколкото свои посещения в двореца на Жанг, който се намираше извън Кантон. Носеха се слухове, че диктаторът говорел перфектно английски, но той не благоволяваше да го докаже, а използваше вместо това преводачи като Ли Лянг.

Когато стигна до тях, Ли Лянг се поклони официално.

— Очаквахме те, капитане. Би ли ме последвал?

Уорън не помръдна.

— Първо ми кажи това, което искам да чуя.

Ли Лянг не си направи труда да се преструва, че не разбира, а отговори направо:

— С нея не се е случило нищо лошо… все още. Надявахме се, че нейното… изчезване… ще бъде достатъчно, за да те доведе тук и ето, че сме били прави. — Погледна Джеймс и каза: — Приятелят ти трябва да почака тук.

— Не съм му приятел — отговори Джеймс. — И, мътните да го вземат, няма да чакам, където и да било.

— Нима очакваш помощ от човек, който ти е враг? — обърна се Ли към Уорън.

— Той е чичо на момичето.

— А, значи този, който ти е зет?

Ако бяха имали някакви съмнения, че Ейми може да не е при тези хора, то последният въпрос ги беше разсеял.

— Същият. Той е тук, за да я отведе у дома.

— Това, разбира се, ще зависи от твоето съдействие — каза Ли.

— Искаш да кажеш — от прищевките на Жанг, нали? — отговори с горчивина Уорън.

Ли Лянг само се усмихна и тръгна. Уорън скръцна със зъби и го последва. Джеймс пое след него, отбелязвайки:

— Много разговорлив човек, нали?

— Той просто е устата на Жанг. Което ме подсеща да ти предложа да държиш твоята затворена и да ме оставиш аз да се оправям. Познавам тези китайци. В много отношения те още живеят в Средновековието и едно от нещата, които не понасят, е високомерието, а то може да ти бъде бащино име.

— О, и без това възнамерявам да оставя всичко в твоите ръце, старче, стига да успееш да го доведеш до успешен край.

Уорън не отговори нищо. След малко Ли спря пред вратата на бившата му стая. Това трябваше да се очаква. Господи, без да подозира, Ейми бе дошла направо в бърлогата им.

— Бяхте поставили клопка, нали? — каза Уорън, като посочи вратата.

Лянг сви рамене.

— Логично беше. За съжаление, когато получихме достъп до стаята, твоите вещи вече бяха изнесени.

— Ако не друго, поне съм бърз.

— Може би ще ти се прииска да не беше така.

— Ако това е заплаха към момичето, чичо й никак няма да я хареса.

— Ще разбереш, ако се държиш добре.

— Ако не с друго, превъзхождаха го с числеността си — не се знаеше колко пазачи има вътре в стаята. Какво не би дал да спипа Лянг сам някъде, когато всичко това приключеше.

— Някой да ти е казвал, че си едно надуто магаре, Лянг? — попита небрежно Уорън.

— Мисля, че веднъж ти ми го каза, капитане.

— Когато решиш да се доизясним — измърмори Уорън, — просто се обади.

Китаецът кимна и се вмъкна в стаята. Джеймс пристъпи напред и се подпря с ръка на стената.

— Беше ли това заплаха срещу Ейми? — поиска да разбере той.

Уорън поклати глава.

— Не. Просто тези типове обичат да издевателстват над чужденците, а Ли Лянг направо обожава това. Но тук аз държа коза, Малъри. Те няма да рискуват, преди да узнаят дали ще получат моето съдействие или не.

Вратата отново се отвори и сложи край на разговора им. Един от пазачите ги въведе с официален поклон в стаята и Уорън веднага съзря Ятсен, лениво излегнат на леглото. Вътре нищо не бе променено, с изключение на копринените завивки, които Жанг бе донесъл от личните си покои. Изглеждаше направо гол без вечната лула с опиум в ръката си. Едва ли се чувстваше добре в тази далеч не луксозна обстановка. На Уорън наистина му стана мъчно за него.

— Къде е вазата ми, капитане? — попита веднага Ли Лянг от името на господаря си.

— Къде е момичето?

— Смяташ да се пазариш с мен?

— Безусловно. Така че какво искаш — вазата или живота ми?

Лянг и Ятсен се съвещаваха за кратко на китайски. Уорън беше понаучил няколко думи по време на пътуванията си до Кантон, но никоя от тях не му помогна да схване светкавичния им разговор. Разбира се, самия въпрос му гарантираше, че ще го накарат да почака малко за отговора. Жанг обичаше да издевателства над хората дори повече от своя преводач, а и в момента изпитваше много силна неприязън спрямо Уорън.

— Бихме искали и двете, капитане — каза Ли най-накрая.

Уорън се засмя.

— Сигурен съм, че е така, но не е там въпросът.

— Вазата срещу момичето — и ти няма какво повече да предложиш.

— Добра идея, но ви е ясно, че няма да я приема. Можем да се споразумеем само за едно: вие освобождавате момичето, после аз ви водя при вазата, след което си отивам необезпокояван; в противен случай ще строша тази проклета вещ на парчета.

— Ще ти хареса ли да върнем момичето на семейството му на парчета?

Уорън не захапа въдицата, но Джеймс определено го направи. Той пристъпи войнствено напред. Ръката на Уорън се стрелна, за да го спре, но беше твърде късно. Телохранителите на Жанг реагираха мигновено на заплахата от насилие в присъствието на техния господар. След секунди Джеймс лежеше на пода, достатъчно зашеметен, че да се остави краката и ръцете му да бъдат вързани и да бъде претърколен настрани. Нямаше нужда от никакви оръжия — такива бяха древните бойни умения, които владееха мъжете от охраната на Жанг.

Уорън добре знаеше, че не бива да се намесва. В противен случай и той щеше да завърши по същия начин, а трябваше поне да изглежда, че все още владее положението. Освен това помощта на Джеймс не му бе нужна. Грубата сила не можеше да свърши работа срещу хора, обучени да убиват само с голи ръце и крака.

Един поглед към зет му показа, че той идва на себе си — значи не беше сериозно наранен. Уорън умираше да узнае как тези азиатци успяваха да го постигнат — да повалят толкова лесно човек с убийствената сила на Джеймс! Разбира се, трябваше да се признае, че го бяха сварили неподготвен. В противен случай той сигурно би причинил значителни щети… преди все пак да бъде повален.

— Много забавно — каза сухо Уорън, като се обърна пак с лице към Жанг и Ли. — Но може ли сега да се върнем към въпроса?

— Разбира се, капитане. — Ли се усмихна. — Разисквахме освобождаването на момичето — цяло — за сметка на вазата. Ни повече, ни по-малко.

— Не се приема. И преди да продължим да си губим времето, трябва да ви уведомя, че момичето не означава нищо за мен, а вазата — още по-малко; просто една красива антика. По-големият ми брат я цени, но аз не се интересувам толкова от нея. Така че всичко се свежда до това кой какво иска по-силно, нали? Причинете зло на момичето и няма да получите това, което искате. Пуснете я и аз ще ви заведа при вазата. Или това, или нищо.

Налагаше се Ли да се посъвещава с Жанг за това. Без да знае, Уорън беше подкрепил признанието на Ейми, че наистина не я иска, което му даваше сериозно предимство в пазарлъка. Обаче Жанг все още искаше отмъщение. И вазата. Но тъй като той никога не беше докрай почтен с чужденците, можеше да отстъпи сега, а да получи всичко, което искаше, по-късно.

— Можеш да живееш, капитане — каза накрая Ли. — Но момичето ще остане при нас като гаранция, че ще изпълниш твоята част от сделката.

— Вазата е в Америка. Не можете да държите момичето под ключ през цялото време, което ще ми трябва, за да отида до там и да се върна. Семейството й има такава власт, че ще ви издирят за няколко дни.

— Да не би по погрешка да си разбрал, че възнамеряваме да те оставим сам да тръгнеш за вазата? — попита Ли, очевидно развеселен от идеята. — Не, капитане, всички ще пътешестваме с нашия кораб, включително и момичето. Можеш да я върнеш на семейството й, след като изпълниш своята част от сделката.

— Вие сте луди, ако си мислите, че ще бъда тикнат в един и същ кораб с тази… тази жена.

— Ако не, тя ще умре. Край на дискусиите. Както и казваш — или това, или нищо.

Уорън скръцна със зъби. Беше изиграл картите си, но докато Ейми бе във властта на Жанг, китаецът все още държеше печелившия коз.