Джоана Линдзи
Твоята магия (32)

Глава тридесет и втора

Ейми се отмести от преградата, отиде до постелята си и обезсърчено се сви на кълбо върху нея. Ухото я болеше от притискането до грубото дърво, но болката в душата й бе по-голяма.

Значи, Уорън не искаше да говори с нея. Той никога не беше искал да говори с нея, така че не трябваше да я боли, когато го чу да го казва. Но я болеше.

Всъщност направо й се плачеше. Нямаше да го направи, разбира се. От самото начало бе знаела, че няма да й е лесно да спечели Уорън, че ще трябва да преодолее много горчивина и съмнения. А и той беше мъж с принципи — принципи, които държаха жените на безопасно разстояние. Не искаше да бъде щастлив. Харесваше му да е нещастен. Толкова много неща за преодоляване…

Следващата сутрин възвърна увереността на Ейми, поне що се касаеше до Уорън. Тя още вярваше с цялото си сърце, че разрешението на проблема е да прави любов с Уорън, че това е чудото, което ще промени тяхната връзка, или по-скоро ще сложи началото на такава.

Колкото до изминалата нощ, съмненията и отчаянието сигурно се дължаха на несигурното положение, в което се намираше. Ейми ни най-малко не се съмняваше, че Уорън не би бил тук, ако е имал избор. Вероятно чичо й Джеймс е разбрал какво се е случило и е настоял Уорън да я спаси. Е, все още не изглеждаше да се е заел да я спасява, но тя беше достатъчно оптимистично настроена, за да предположи, че Уорън знае какво прави.

Все пак, някакво потвърждение на тези предположения нямаше да й навреди, напротив — определено щеше да помогне. Само че Уорън продължаваше да отказва да й говори, дори през стената, за да ги потвърди. Проклетник, можеше поне този път да отстъпи от ледената си сдържаност. Но не, боже опази, как би могъл да покаже и капка съчувствие или загриженост спрямо нея. Нали ако го направеше, тя можеше да си помисли, че на него наистина му пука за нея, а това изобщо не би му харесало.

Движението на кораба й подсказваше, че са в открито море. Светлината под вратата й подсказваше, че денят наистина е настъпил. Тишината откъм съседната каюта не й подсказваше нищо. Ейми усети, че отново я обзема свиреп гняв, който щеше неизбежно да я накара да захлопа за пореден път по преградата, която я разделяше от Уорън. Не искаше да го прави. Щом той желаеше мълчание, щеше да го получи, и тя се надяваше, че това ще го подлуди.

Раздразнението й се изля върху Тайши, когато той се появи с още ориз и зеленчуци за закуска.

— Пак ли? Смятам, че вече е време да отсечеш ръката на вашия готвач. Той трябва да е най-лишеният от въображение човек на света.

— Много хранително това — увери я Тайши. — Слага месо на кости, страхотно.

— Точно това, което винаги съм желала — отговори тя сухо. — И не бързай да си тръгваш — добави тя, когато той започна да отстъпва към вратата. — Преди отново да изчезнеш, кажи ми как господарят Жанг успя да го хване.

— Кого?

— Не се прави, че не разбираш. Човекът зад съседната врата. Другият, на когото носиш храна. Този, който те помоли да не ми казваш къде е. Него.

Тайши й се ухили.

— Говориш толкова много, за да кажеш толкова малко. Това английска черта ли, миси, или и американска капитани го правят?

— Какво ще кажеш първо да отговориш на въпроса ми?

Той сви рамене.

— Никой не казал на Тайши за капитана. Само казали да храни и грижи. Трябва попиташ него, миси.

— Непременно. Доведи го тук.

Той се подсмихна и поклати глава.

— Ти смешен, лейди. Ти чу той не иска говори с тебе. Заповядано да го прави щастлив, а да види тебе няма направи него щастлив, мисли Тайши.

— Значи неговото щастие има предимство пред моето, така ли? — Раздразнението й определено растеше. — Сигурно защото е единственият, който знае къде е тази проклета ваза. Чувал ли си за вазата?

— Всички знае за ваза, миси. Принадлежи на Императора, не на господаря Ятсен. Господар Ятсен в страхотна беда, ако не я върне.

Ейми се чудеше дали Уорън знае това, но нямаше как да го попита, щом отказваше да говори с нея.

— Предполагам, на никого не му е хрумвало, че Уорън е много несговорчив човек и че сега е сговорчив само заради мен. Е, какво мислиш, че ще стане, ако ме няма? Колко сговорчив би бил тогава, според теб?

— Къде ще отиваш, миси?

— Ще измисля нещо — каза тя нетърпеливо и като видя, че той ни най-малко не е впечатлен от възможностите й, добави: — В момента това няма значение. Но що се отнася до отказа му да ме види, трябва да знаеш, че капитанът просто е твърдоглав. Имахме малка кавга, това е всичко — излъга нагло тя, тъй като нищо друго нямаше да свърши работа. — Сигурна съм, че знаеш как е. Той мисли, че няма да му простя и затова не иска да ме вижда. Но аз вече съм му простила. Просто ми трябва възможност да го убедя в това, но как бих могла, щом не ми разрешавате да го видя?

Той отново поклати глава, за да покаже, че не й вярва. Е, все пак опитът не беше лош и може би ако се придържаше към тази история, щеше в края на краищата да го убеди. Междувременно беше твърде разстроена от неуспеха, за да продължи да се държи мило с дребосъка.

— След като си толкова много услужлив, Тайши — каза тя саркастично — имам нужда и да си сменя дрехите, а и една четка за коса ще ми дойде добре. И малко вода за миене, за бога. След като си натоварен да се грижиш за нас, трябва да започнеш да си вършиш работата по-добре. Аз съм заложник, а не затворник и настоявам за малко свеж въздух от време на време. Ще се погрижиш за това, нали?

— Това ще бъде позволено, миси, ще може да ги имаш.

Усети накърненото достойнство в тона му. Значи към неприятните емоции, с които трябваше да се справя, сега се прибавяше и вина. Но Ейми не се извини. Нали в крайна сметка тя беше засегнатата страна, нея държаха затворена против волята й, нея бяха отвели от дома й и я водеха бог знае къде? Къде ли беше скрита тази ваза все пак? В Америка? Хм, Ейми бе казала, че ще иде там, ако това е нужно за спечелването на Уорън, но не беше предполагала, че наистина ще се наложи.

Часовете се нижеха с нарастващо чувство за безсилие у Ейми, което до вечерта пак се превърна в униние. Тя отново притисна ухо до преградата, но не можа да чуе нищо, може би защото в този миг Уорън също беше притиснал ухо от другата страна, а дишането и на двамата бе недоловимо. Накрая Ейми не издържа и тихо произнесе: „Уорън“.

Той чу. Челото му се удари в преградата. Стисни зъби. Не можеше да отговори. Това би поставило началото на нещо, което нямаше да е в състояние да спре. Тя ще иска да говори с него всеки ден. Не след дълго пак ще се върне към сексуалните си подмятания или нещо още по-лошо, щом стената скриваше срама й. Да, това щеше да го побърка.

Но не можеше да понесе тази жаловита нотка в гласа й.

— Ейми — отговори той накрая.

Тя вече се беше отдалечила от преградата, така че не го чу.