Джоана Линдзи
Твоята магия (35)

Глава тридесет и пета

Бурята, която през целия предишен ден бе останала на югозапад от кораба, на следващия ден се стовари върху него с пълна сила. Уорън не проведе ежедневната си тренировка. Тайши изглеждаше напълно изтощен, а също и подгизнал, когато на сутринта се появи с останалите вещи на Ейми и с някакви остатъци от ядене от камбуза.

Ейми започна да се оплаква от лошата храна, но Уорън я прекъсна, тъй като добре знаеше, че в такова време пещите ще са затворени. Искаше му се да е навън и да върши онова, което умееше най-добре. Дори би предложил услугите си — макар да не смяташе, че ще ги приемат — ако не бе страхът на Ейми от бурята.

За пръв път Уорън я виждаше уплашена, наистина уплашена. Опитваше се да го скрие, като бърбореше безспир за най-невероятни неща, крачеше нервно напред-назад и от време на време промърморваше:

— Мразя това. Защо не го накараш да спре?

Беше много смешна и забавна, но Уорън нито веднъж не се засмя. За своя собствена изненада той установи, че не иска тя да се страхува, че желае наистина да бе в състояние да спре проклетата буря заради нея. Но всичко, което можеше да направи, беше да я успокоява, макар да знаеше много добре, че такова време може да причини сериозна повреда на кораба и че тъй като бяха изминали не повече от половината от пътя, това може да доведе до глад… ако преди това не потънеха.

Разбира се, не го каза на своята спътничка. Може и да предпочиташе да се бори със стихиите, но да бъде затворен долу заедно с Ейми също имаше своите предимства сега, когато беше отстъпил пред нейните съблазни. Ейми му помагаше да не мисли за бурята, защото се налагаше самият той да отвлича вниманието й от нея, а изглежда, че това можеше да се постигне по един-единствен начин.

Но колкото и да им бе приятно, не можеха да стоят през цялото време в леглото, още повече, че започваше да става все по-трудно да се задържат върху него, без да се хванат здраво за сламеника.

Ейми бе по-лека и затова по-често се изтъркаляше от леглото. Правеше го вече за втори път, когато неочаквано се върна Тайши, пропускайки дъжда вътре със себе си. Той дори не забеляза, че е гола. Ужасеният му поглед се втренчи право в Уорън.

— Трябва да дойдеш тутакси — надвика Тайши звука и вятъра, преди да затвори вратата след себе си. — Никой не управлява кораб.

Докато намъкваше панталоните и ботушите си, Уорън попита:

— Къде е кормчията?

— Избягал в Лондон, проклет човек.

— Тогава кой е бил на щурвала досега?

— Капитан и боцман.

— Какво се е случило с тях?

— Вълна събори капитан върху щурвал, счупила главата. Не може да го събуди.

— А боцманът?

— Не може го намира. Възможно той също паднал зад борд.

— Също?

— Знам за още трима — поясни Тайши. — Видял сам как един пада.

— Господи — възкликна Уорън, като закопча колана си на път към вратата.

Внезапно Ейми препречи пътя му. Беше изтичала след него.

— Ти няма да излезеш, Уорън.

Естествено, че щеше да излезе. И двамата знаеха, че няма избор. Но тя не бе в състояние да го приеме в този момент.

Сега очевидно се страхуваше за него, вместо за себе си и това го объркваше. Никога не беше попадал в такава ситуация със семейството си и не бе свикнал да се притесняват за него. Всъщност, не си спомняше кога някой за последен път се бе притеснявал за него… освен Ейми, при срещата с онези бандити. Това го накара да изпита странно, макар и не неприятно чувство, което той обаче нямаше време да осмисли.

Хвана малкото й, бледо лице в ръцете си и каза толкова спокойно, колкото можеше:

— Правил съм това стотици пъти, Ейми. Вероятно бих го направил и насън, така че няма защо да се тревожиш за мен.

Тя не му повярва.

— Уорън, моля те…

— Тихо — каза й той нежно. — Някой, който знае какво да прави, трябва да управлява този кораб, а аз знам много добре как да застана на щурвала, за да избегна злополука. Всичко ще бъде наред, обещавам ти. — Той я целуна веднъж, силно. — Сега се облечи, закрепи се между сламеника и стената и се опитай да поспиш. Не си спала много, откакто влезе през тази врата.

Да спи? Този мъж положително се беше побъркал. Но той не каза нищо повече, беше излязъл, преди да успее да го сграбчи и да го върне. Ейми остана в средата на каютата, скръсти ръце, за да спрат да треперят и тихо зашепна сама на себе си. Това не се случваше в действителност. Уорън не бе излязъл навън в този адски кошмар, който мяташе кораба насам-натам като отломка.

Но той беше излязъл и тя никога повече нямаше да го види. Щеше да бъде пометен зад борда като боцмана и да бъде погребан в дълбините на този пенест океан.

Щом тази мисъл пусна корени, Ейми изпадна в пълна паника. Втурна се към вратата и започна да удря по нея, като крещеше на Тайши да я изведе навън. Дълбоко в себе си знаеше, че той никога няма да я чуе, че никой не може да я чуе през грохота на вълните и плющящия дъжд. Но все пак продължи да удря по дървото, докато ръцете й се ожулиха и отмаляха.

Разбира се, никой не дойде да отключи вратата. Всички бяха твърде заети да се борят за направляването на кораба през бурята и за неговото оцеляване. Но на Ейми не й беше до техните проблеми. Беше обзета от ирационалната увереност, че ако би могла просто да гледа Уорън, всичко с него ще е наред. А ако можеше да го гледа и да вижда, че той е добре, с нея също всичко щеше да е наред. Но нямаше как да го направи, освен ако не излезеше оттук.

Накрая толкова се разстрои от своята безпомощност, че буквално се нахвърли върху вратата — удряше я, риташе я, дори дръпна бравата. Тъкмо тогава вратата внезапно се отвори, блъсната от силния вятър, и събори Ейми на колене. Отвън нямаше никой. Проклетото нещо не е било заключено! Тайши или беше забравил, или бе предположил, че трябва да е луда, за да иска да излезе на палубата точно сега.

— Проклятие — промърмори тя, като се надигаше от пода. Сбъдването на желанието й по такъв неочакван начин донякъде я отрезви, поне за да осъзнае, че все още е гола. Но не и за да промени решението и убедеността й, че с Уорън ще се случи нещо лошо, ако тя не е при него да го пази. Ейми просто сграбчи първото нещо, което й попадна под ръка — ризата й и хукна към вратата, навличайки я в движение.

Но не успя да стигне по-надалеч от вратата. Беше лека и вятърът я запрати обратно към стената на каютата толкова силно, че почти я обездвижи. Тогава дойде вълната и я блъсна с всичка сила, преди да я откъсне от стената и да я завлече до ръба на кораба.