Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Малъри-Андерсън (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Magic of You, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 308 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
belleamie (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Джоана Линдзи. Твоята магия

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1996

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-445-021-6

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава тридесета

Джорджина започна да се притеснява, когато пред „Олбъни“ запристигаха карета след карета, не много след като Уорън и Джеймс бяха влезли вътре. Това не би предизвикало безпокойството й, ако портиерът не ги насочваше към един мъж, който изглежда беше китаец. Скоро се появиха още китайци и започнаха да товарят каретите със сандъци и багаж. Тяхната припряност стана повод за още по-силно притеснение, или в случая с Джорджина — направо за паника, тъй като през главата й започнаха да преминават най-ужасни предположения. Ейми сигурно не беше тук, никога не е била тук. Уорън се е предал в ръцете на този отмъстителен диктатор за нищо, просто заради безумните изводи на своята сестра. Китайският господар всъщност не иска вазата. Всичко, което иска, е да отмъсти на Уорън. Така че Уорън не е имало за какво да се пазари. А скъпият й съпруг не си е помръднал пръста, за да го спаси. Брат й е бил убит и убийците му се опитваха да избягат от страната.

Дяволите да го вземат, Джорджина мразеше да я държат в неведение, наистина мразеше. Фактът, че скоро беше родила, не беше достатъчно основание да я карат да чака в каретата. Тя трябваше да е там и да разбере лично дали е изпратила брат си на смърт или към спасението на Ейми.

С пристигането на петата карета оживлението позатихна. Всички китайци отново влязоха в хотела. Търпението на Джорджина се изчерпа. Бяха минали цели тридесет минути — много повече от достатъчно за сключването на каквото и да било споразумение… или за извършване на убийство.

Тя слезе от каретата, но преди дори да се обърне към Албърт, техният кочияш, за да му каже какво възнамерява да направи, китайците отново се появиха вкупом. Трябва да бяха поне двадесет, но беше достатъчно лесно да се разпознае кой е господарят им с неговата шарена копринена дреха. Изглеждаше толкова безобиден. Изобщо не приличаше на човек, способен да изпрати своите дребосъци да извършат убийство, както бе сторил в Кантон. Но властта, която притежаваше в страната си, беше почти абсолютна, а подобна власт със сигурност можеше да породи жестокост, също и пълно незачитане спрямо основните правила обществото, като това, например: „Не убивай само заради факта, че нямаш късмет на комар“.

Джорджина се закова на място, изпълнена с напрежение, когато започнаха да товарят петте карети, а това беше нищо в сравнение с ужаса й, когато видя, че никой друг като че ли няма да напусне хотела. Но тогава се появи Уорън, конвоиран от двама азиатци и тя почти се разсмя на глупавите си фантасмагории. Изглежда, че брат й щеше да бъде отведен с тях, но поне не бе мъртъв.

Той погледна към нея, преди да се качи в последната карета и едва забележимо поклати глава, което не й проговори абсолютно нищо. Да не се безпокои? Да не напуска каретата? Да не привлича вниманието към себе си? Какво? После облекчението й, че поне засега Уорън е добре, отново се смени с ужас, когато осъзна, че все още някой липсва. Тя прикова поглед във входа на хотела и зачака, затаила дъх. Нямаше и следа нито от Ейми, нито от съпруга й, а в това време първата карета потегли. Останалите последваха.

Преди последната карета да се изгуби от погледа, Джорджина вече бе взела единствено възможното решение.

— Албърт — извика тя на своя кочияш, — проследи тези карети и особено последната, в която е брат ми, докато разбереш със сигурност къде отиват. После веднага се върни тук. Аз трябва да открия какво се е случило със съпруга ми.

— Но милейди…

— Не спори, Албърт, и не си губи времето или ще ги изпуснеш от поглед.

Самата Джорджина забърза към втория етаж на хотела. Тропането по стената, което огласяше коридора я отведе право до старата стая на Уорън.

— Хм, време беше — дочу тя, когато отвори вратата с трясък. А после: — Мътните да го вземат, какво правиш ти тук, Джордж?

Джорджина замълча, докато отмине втората вълна на облекчение. То бързо се превърна в удивление, когато откри, че съпругът й лежи на пода с крака, вдигнати към стената, върху която допреди миг бе нанасял силни ритници.

— Мога да те попитам същото, Джеймс. И по-точно — какво, по дяволите, правиш там долу?

Той разгневено изръмжа.

— Опитвам се да привлека нечие внимание. Предполагам, ще ми кажеш, че си ме чула долу от улицата?

Този тон й напомни, че последните му думи към нея бяха: „Не бива да напускаш тази карета в никакъв случай“. Нещо, което Албърт се беше опитал да й припомни.

— Всъщност не — каза тя, като клекна и започна да го развързва. — Но видях с очите си как един по един излязоха всички, освен теб, а това променя нещата, не мислиш ли?

— Не. Чудесно е, когато съпругата не изпълнява това, което й се казва.

— Престани, Джеймс. — Тя рязко изсумтя. — Кога съм го правила?

— Отклоняваш се от темата — измърмори той.

— Би ли предпочел да ги бях последвала? Като стоя в каретата, разбира се.

— Мили боже, не.

— Тогава се радвай, че просто изпратих Албърт да свърши това. Или… да не би да знаеш къде отиват?

— На пристана, но нямам представа на кой пристан. Ще отплават за Америка.

— Всички?

— Включително и Ейми.

— Какво!

— Точно така се чувствам и аз — каза той.

— Но ти защо не се възпротиви?

— Изглеждам ли ти като човек, който не се е възпротивил?

— О, но сигурно Уорън…

— Опита се, Джордж, не мога да не кажа това. Факт е, че той беше дяволски ужасен да бъде затворен на един кораб с момичето. Трябва да призная, че може да съм сгрешил в преценката си за негодника… по този пункт. Той наистина не иска да има нищо общо нея.

— Сигурен ли си?

— Боже господи, не смей да звучиш разочаровано.

— Ще смея, ако искам — заинати се тя. — Но тяхната история, или липсата на такава, сега не е на дневен ред. Предполагам, че ще отплават за Бриджпорт, където е вазата. Тези хора ще ги пуснат ли, щом си я получат?

— Така се спазариха.

Джорджина се намръщи.

— Имаше ли едно „но“ накрая или така ми се е сторило?

— Слухът ти наистина се е подобрил забележително, Джордж.

Сарказмът бе свързан с предишната му забележка, че е чула тропането от улицата. Джорджина се намръщи още повече.

— Няма да избягаш от този въпрос, Джеймс Малъри.

Той въздъхна и се изправи, щом падна и последното въже.

— Споразумяха се за това.

— Че Уорън и Ейми ще бъдат освободени, след като вазата бъде предадена?

— Да.

— Но?

— Съмнявам се, че китайският господар възнамерява да спази споразумението. Твърде упорито се опитваше да получи вазата в замяна само на Ейми. Това, което иска, е вазата плюс кръвно отмъщение.

— Е, не може да получи и двете.

Джеймс вдигна вежди пред нейната твърда непоколебимост.

— Той със сигурност ще бъде съкрушен да научи, че няма да му го позволиш, скъпа.

— Проклето да е изкривеното ти чувство за хумор. Аз наистина го мисля.

Той я прегърна, за да я изведе от стаята.

— Знам, че го мислиш. А брат ти вероятно е стигнал до същия извод като мен. Той ще има време да намери начин да защити и себе си, и Ейми.

— Защо все още долавям съмнение в тона ти?

— Защото, мътните да го вземат, му нямам вяра, че ще го направи както трябва. Може да оплеска каквото си иска, щом се касае до него самия, но не и когато е замесена Ейми.

— Уорън е далеч по-способен, отколкото ти си мислиш.

— Няма нужда да се обиждаш, Джордж. Не обвинявам теб, че си от семейството на…

— Не го казвай — предупреди го тя рязко. — Не съм в настроение за обичайното ти пренебрежително отношение спрямо моето семейство. Просто ми кажи какво смяташ да правиш.

— Да не им позволя да заминат, разбира се.

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, както разбраха, когато Албърт се върна, за да ги откара до пристанището. Мястото на кея, което той им посочи, беше съвсем празно. Джеймс не прие добре това ново развитие на нещата.

След като спря да ругае, той каза със съжаление:

— Защо сега нямам кораб на разположение? Трябваше да задържа „Мейдън Ан“ за такива непредвидени случаи.

Джорджина не очакваше това.

— Искаш да кажеш, че би тръгнал след тях?

— Все още имам такова намерение, но ще ми е нужен дяволски късмет, за да успея да намеря капитан, да не говорим за такъв, който да иска да отплава незабавно. При това той трябва да знае къде да открие екипажа си, да има достатъчно провизии под ръка… — Той избълва поредната порция отбрани ругатни. — Ще е чудо, ако мога да намеря кораб, готов да отплава утре сутринта.

Джорджина се поколеба само за миг, преди да спомене:

— Тук е „Нерей“, корабът на Уорън. Екипажът ще тръгне с теб, ако им кажа какво се е случило, но се съмнявам, че всички ще са на борда. — А още по-силно се съмняваше дали Уорън би одобрил факта, че е предала собствения му кораб в ръцете на най-злия му неприятел.

Но Джеймс определено се оживи.

— Ако ръководи добре кораба си, ще има някой под ръка, който ще знае къде се намира екипажът.

— Всъщност, всички кораби на „Скайларк“ водят бордови дневник, който съдържа точно такава информация.

— Тогава остават само провизиите. За бога, Джордж, мисля, че ти стори чудото. Едва ли ще мога да напусна пристанището преди сутринта, но изляза ли в открито море, ще мога да наваксам този половин ден достатъчно бързо.

— Няма да нападнеш кораба им, нали?

— След като Ейми е на борда? — възкликна той, а този отговор беше достатъчен.

— Значи ще трябва да ги следваш чак до Бриджпорт?

— Именно, Джордж. При подходящо време, при малко умели маневри, ще мога да плавам с „Нерей“ точно зад тях и да им попреча да напуснат пристанището, докато не се съгласят с моите условия.

— Твоите условия ще включват брат ми, нали? — Като не получи отговор, тя го сръга в ребрата. — Джеймс?

— Трябва ли?

Звучеше толкова нещастно, че тя го потупа по бузата.

— Недей да се изживяваш като негов спасител…

— Опазил ме бог.

— Мисли си просто, че правиш истински добро дело, достойно за светец, и аз ще спра да се оплаквам от твоето отвратително отношение към брат ми. Става ли?

Той й се ухили.

— Е, щом поставяш въпроса по този начин…

— Нищо чудно, че те обичам. Толкова е лесно да се разбере човек с теб.

— Дръж си езика зад зъбите, Джордж? Нима се опитваш да ми съсипеш репутацията?

Тя го целуна, за да му покаже, че няма никакви подобни намерения.

— Има ли нещо специално, което искаш да сложа в багажа ти, докато ти подготвяш „Нерей“?

— Не, но ако се мерне Кони, можеш да го изпратиш заедно с багажа. Той ще ме изтормози до смърт с мърморенето си, ако не го поканя да участва в преследването.

— Ти май гледаш на всичко това като на забавление, а? — обвинително попита Джорджина.

— Как бих могъл, щом ще прекарам толкова време без теб?

Подозрителният й поглед му каза недвусмислено какво мислеше тя за тази нагла лъжа.

— Значи имаш късмет, защото идвам с теб.

Понечи да й забрани, но видя, че е безсмислено и вместо това попита:

— Ами Джак?

Джорджина изпъшка.

— Забравих за момент. Мисля, че приключенските ми дни свършиха… поне докато тя не порасне малко. Но ти ще внимаваш, нали, Джеймс?

— Можеш да разчиташ на това.