Джоана Линдзи
Твоята магия (36)

Глава тридесет и шеста

Налагаше се Уорън да управлява кораба само по вятъра, защото ако изобщо имаше някаква видимост, тя проблясваше за секунди и отново изчезваше, въпреки че бе едва към средата на следобеда. Поройният дъжд се забиваше в голите му гърди като хиляди игли, дългата му коса непрестанно плющеше в очите му, а вълните се разбиваха в него и го блъскаха във въжето, с което се бе привързал към кормилото. Бяха ледени.

За кой ли път се проклинаше, че не беше се забавил с няколко мига, за да надене някаква риза. Студът не бе всичко. Гърбът му беше ожулен до кръв от въжето, което го държеше към щурвала.

Беше казал на Тайши да му донесе дъждобран, веднага щом вятърът малко утихне, но той не спираше да духа все така силно. Помисли си, че ако бурята продължеше и през студената нощ, пръстите му щяха да залепнат за щурвала.

Този ураган бе един от най-ужасните, в които беше попадал, а в живота му бе имало не малко такива. За щастие, гротмачтите все още се крепяха, благодарение на това, че платната бяха свалени, преди да започне най-силният вятър. Само едно от буретата с вода се бе откъснало от въжетата си, и това също беше добре, въпреки че при падането си зад борда то бе отнесло голяма част от перилата на кораба.

Уорън беше уверен в своите способности, но не познаваше този кораб така добре, както познаваше „Нерей“, поради което нямаше представа колко може да издържи на стихията. А и бурята не даваше никакви признаци за утихване, макар че не се и усилваше. Всъщност нямаше как да стане по-силна.

Тогава сърцето му почти спря да бие. Вятърът направи пролука в дъжда само за секунда, но това беше достатъчно на Уорън, за да види Ейми, изтласкана до парапета — счупения парапет! Беше на не повече от няколко сантиметра от строшените перила, които водеха право в морето.

Ейми никога нямаше да разбере как се е вкопчила в парапета и как е успяла да се задържи за него докато вълната, която я беше запратила тук, си отиде. Но продължаваше да се бори в името на своя живот, който й бе толкова скъп. Често я заливаха нови вълни и минаваха дълги, ужасяващи моменти, преди отново да може да диша. Ала нито за миг не й хрумна да се опита да се върне в каютата.

Когато бурята поутихнеше малко, тя някак си щеше се довлече до квартердека или поне близо до него, така че да наблюдава Уорън, без той да разбере. Ако изобщо можеше да се види нещо.

Засега дъждът падаше толкова яростно, че Ейми не виждаше на повече от две крачки пред себе си, поради което не забеляза Уорън и изкрещя, когато внезапно бе отскубната от спасителния парапет. Но силните ръце, които я притискаха до мускулестата гръд, бяха здрави, вратът, за който се хвана — по-сигурен от цепещото се дърво, а гласът, изревал в ухото й: „Този път ще те набия до посиняване“ — най-сладкият, който някога бе чувала.

Той още беше жив. Нямаше за какво друго да се тревожи… засега.

С невероятно усилие на волята и на способността си да пази равновесие, а и с някакъв чудодеен късмет, който временно отклоняваше вълните от пътя му, Уорън се добра до квартердека, без да се държи никъде. Не възнамеряваше да връща Ейми в каютата, защото нямаше ключ да я заключи вътре, а се страхуваше, че тя е достатъчно луда, за да опита пак да излезе на палубата.

Не можеше да повярва колко е разгневен сега, когато я беше спасил, и колко ужасен беше, преди да успее да се добере до нея. За какъв дявол бе напуснала безопасната каюта, и то облечена само с тази проклета риза? Нямаше време да я накаже за това. Едва смогна да я намъкне под въжето, прикрепено за щурвала и да я притисне здраво, преди друга вълна да залее и двама им и отново да претърка въжето о гърба му.

Нямаше време и да я успокоява. Беше закрепил щурвала неподвижно, но корабът още бе наклонен на една страна и Уорън трябваше да напрегне цялата си сила и концентрация, за да го изправи по посока на вятъра.

Когато накрая се освободи за минута, за да насочи вниманието си към Ейми, всякакви мисли за наказание излетяха от главата му. Мъничкото й тяло, притиснато толкова доверчиво към неговото, смири гнева му така, както нищо друго не бе в състояние да го направи. Нейната нужда от топлината и силата му задоволи неговата чисто мъжка суета.

Трябваше да крещи, за да й каже:

— Добре се справяш, малката ми. Просто се дръж за мен, каквото и да се случи.

— Да, благодаря — му се стори, че отвърна тя, но не беше сигурен, защото този път изобщо не беше прозвучала уплашено.

Ръцете й бяха обвити около него, под неговите собствени, лицето й — силно притиснато към гърдите му. Поне половината й коса беше заметната около раменете му. Със сигурност не се чувстваше удобно в тази тънка, прогизнала от дъжда риза без ръкави, но Уорън не можеше да й помогне с нищо, докато Тайши не се появеше с дъждобрана.

Ейми се чувстваше по-добре, отколкото той си представяше. Със сигурност бе много по-приемливо да се намира тук, отколкото да гледа Уорън отдалеч, самотна и притисната към стената, както бе възнамерявала. Дори вълните, които продължаваха да връхлитат откъм гърба й и я притискаха още по-силно към него, вече не бяха толкова страшни. Тя ги чуваше да идват и просто спираше да диша за малко, докато водата се отдръпнеше. Топлината на Уорън беше тук, за да прогони най-страшния студ; силата му бе възхитителна. Докато той се бореше срещу бушуващия океан, за да овладее кораба, Ейми усещаше всеки обтегнат мускул на неговото тяло.

Щом Уорън беше на щурвала, тя изобщо не се съмняваше, че ще се измъкнат невредими от бурята. Вярата й в него бе непоклатима, особено сега, когато самата тя бе тук, за да му помогне с присъствието си. Но мина много време, преди да дойде вечерта, когато вятърът най-после утихна, а дъждът постепенно премина в ръмеж и после напълно спря.

По оживлението, обхванало екипажа, Ейми разбра, че бурята не просто е затихнала, а наистина е отминала. Но не се отдели от Уорън, дори когато той самият й предложи да го направи.

Вместо това вдигна поглед към него и каза:

— Ще остана тук, ако не възразяваш.

Той не възрази. Откакто времето се беше прояснило достатъчно, за да може да вижда палубата, Уорън непрестанно се взираше в онази част от парапета, към която по-рано беше се прилепила Ейми и която сега напълно липсваше. Тя не знаеше колко близо е била до смъртта, нито пък той щеше да й го каже. Но от сега нататък просто нямаше да я изпуска от очи.

Мина още един час, преди да се намери кой да го смени. Оказа се, че готвачът е единственият член на екипажа, които има известен опит като кормчия. Китайците не умееха да правят нищо друго, освен да изпълняват определени задачи на борда, защото всички до един бяха част от домакинството на Ятсен, а не моряци. Португалският капитан, когото господарят бе наел за плаването заедно с кораба му, все още не се беше оправил, макар че животът му, изглежда, не бе в сериозна опасност и се надяваха, че до следващия ден ще се върне на щурвала.

Всичко това бе съобщено на Уорън от много признателния Тайши. Уорън само отбеляза:

— Жалко, че Жанг не е бил пометен зад борда заедно с боцмана.

Тайши не отговори нищо на тези думи, а просто каза:

— Донесе храна тутакси, и одеяла, много одеяла, и гореща вода, веднага щом пещи работят отново.

И хукна да изпълнява обещаното. Уорън не тръгна веднага към каютата си, тъй като Ейми все още го беше прегърнала, въпреки че вече не го стискаше толкова здраво.

— Не си заспала, нали? — попита я той, навеждайки глава към нея.

— Не още, но скоро ще го направя.

Той се усмихна.

— А сега би ли ми казала какво те доведе тук, навън?

Тя се смути за миг, преди да отговори:

— Просто имах чувството, че ако не те държа под око, ще се случи нещо ужасно.

— Предполагам смяташ, че би могла да направиш нещо, за да предотвратиш ужасното?

— Но нали направих? — каза Ейми с тон, който показваше, че той трябва сам да го е проумял. — Благодарение на моето присъствие наистина нищо лошо не се случи.

Уорън поклати глава пред това нелогично разсъждение.

— Ще се наложи да ме пуснеш, ако ще се връщаме в каютата.

— Щом трябва. — Тя въздъхна и бавно се отдръпна. Погледна надолу и добави: — Сигурно токата на твоя колан се е отпечатала върху корема ми.

Наистина беше, а и зърната на гърдите й, и всяка линия на нейното тяло се виждаха съвсем ясно. Въпреки че косата й започваше да изсъхва от бриза, ризата все още бе мокра и залепнала за тялото й.

— Нещо друго? — Ето че отново започваше да се заяжда с нея.

— Е, щом спомена за това…

Уорън отметна глава и се засмя. Тя беше непоправима, безстрашна, неукротима палавница. Току-що бе преминала през адско премеждие, което лесно би могло да има и много трагичен край за двама им, все още бяха мокри до кости, а Ейми вече гледаше напред.

Тя го прегърна през кръста, за да тръгне с него към каютата. Но Уорън внезапно изохка и Ейми завъртя глава, за да види какво е направила. Очевидно не беше направила добре. Стомахът й се преобърна, като си представи болката, която е понасял през цялото това време, без да каже и дума.

— Какви са щетите? — попита той, досещайки се какво може да е видяла.

Тя помълча, докато дойде на себе си, обърна се и каза с равен глас:

— Около пет кървящи рани и няколко по-малки охлузвания. Бих казала, че няколко дни ще ти е много по-удобно да спиш по корем, но мисля, че мога да се справя с това.

Уорън беше малко разочарован, че тя не изглежда твърде обезпокоена за него.

— Какво общо имаш ти с това? А и не обичам да спя по корем.

— Ще ти хареса, щом ще съм под тебе. — Нима бе забравил да спомене ненаситна?