Джоана Линдзи
Твоята магия (27)

Глава двадесет и седма

Ейми направо се побъркваше. Почти седмица бе изминала от последната й среща с Уорън на онзи съдбовен бал. Беше напълно сигурна, че Уорън няма да продължи да я отбягва, но ето че той правеше тъкмо обратното. А и чичо Джеймс не бе отворил нито дума повече за него. Нито пък Джорджина. Двамата съпрузи си гледаха работата и като че ли вече не се интересуваха от решимостта й да спечели Уорън, което безкрайно притесняваше Ейми. Да не би да знаеха нещо, което не й беше известно? Да не би Уорън де е променил плановете си и да е напуснал вече Англия?

Последният тревожен въпрос я отведе право при сестрата на Уорън.

— Къде е той? Обаждал ли се е? Корабът му отплавал ли е?

Джорджина преглеждаше домакинските сметки в своята стая. Вече бе възобновила по-голямата част от заниманията си, което само оставяше на Ейми повече време, за да се тормози.

Леля й остави писалката и се осведоми:

— Предполагам, че имаш предвид Уорън? — Ейми само се намръщи в отговор. — Да, глупав въпрос, нали? Не, Уорън още не е отплавал. Но е твърде зает да наема и да обучава персонал за новата кантора.

Това звучеше логично, напълно логично.

— Просто работи? Нищо друго?

— Ти какво си мислеше?

— Че ме отбягва.

— Съжалявам — каза Джорджина. — Но той вероятно прави и това.

— Обаждал ли ти се е?

— Често ми изпраща бележки.

Джорджина би искала да й каже нещо повече, да й вдъхне някаква надежда, но този неин непрокопсан брат избягваше и нея самата. Тя вече беше съгласна, че Ейми е идеалният избор за Уорън, но май не биваше да го признава пред Джеймс. Реакцията му никак не беше приятна. Всъщност той направо й бе казал, че ако помогне по някакъв начин на Ейми, ще се разведе с нея. Не че Джорджина му повярва и за секунда, но разбра, че щом го казва, значи ще й се разсърди много повече, отколкото би желала, ако застанеше срещу него.

Нямаше да прави нищо засега. Ейми трябваше да продължи делото си така, както го бе започнала сама. Но в молитвите си Джорджина бе с нея.

— Къде е кантората на „Скайларк“, между впрочем — внезапно попита Ейми.

— Близо до пристанището, където не е безопасно за теб, така че не си и помисляй за това.

Всъщност Ейми не искаше да се среща с Уорън и обкръжението на неговите служители. Просто й беше любопитно. Но отговорът на Джорджина я върна към спомените…

Джорджина обаче забеляза замисленото й изражение.

— Ти не бива да ходиш там, Ейми — подчерта тя.

— Няма.

— Обещаваш ли?

— Честна дума.

Но Ейми нямаше намерение да обещава да не търси Уорън другаде, а именно — на единственото място, където знаеше, че ще го намери. В неговия хотел. Там слава богу, можеше да отиде, без да има от какво да се страхува, за разлика от посещението й в „Адът и хрътката“. Уорън беше отседнал в почтен хотел, в много почтена част на града. Ейми и майка й дори бяха обядвали там, и то неведнъж.

Разбира се, никога не бе ходила там сама, нито пък вечер, когато беше най-логично да се надява, че ще открие Уорън. Но това едва ли бе нещо скандално. Проблем щеше да е измъкването й от къщи и промъкването й обратно след това, особено сега, когато Джорджина вече не прекарваше вечерите, затворена в стаята си.

Всъщност имаше и още един проблем. Не можеше да си спомни номера на стаята му. Преди няколко дни, когато всички бяха дошли на вечеря, Дрю беше споменал, за да се присмее на Бойд, че е забравил номера на своята стая. Ейми знаеше само, че братята Андерсън бяха настанени на втория етаж. Добре, ако не успееше да си спомни номера, просто щеше да почука на всяка врата. Изключено бе да попита на рецепцията, тъй като това вече със сигурност би превърнало привидно невинната й постъпка в скандална.

Ейми не си губи времето да се измъчва дали трябва или не трябва да отиде. Беше взела решението и нямаше да се откаже от него. Затова пък доста се замисли върху това какво ще каже на Уорън, когато се изправи на прага на стаята му. Едно „здравей“ нямаше да свърши работа. „Сметнах, че се нуждаеш от ново приключение“ имаше известни достойнства, но Ейми като че ли бе най-склонна да се придържа към простата откровеност, като му напомни, че му беше обещала да дойде при него, ако той продължава напълно да я пренебрегва.

Тя отдели доста внимание и на външния си вид, но и без това имаше премного време за убиване, докато чакаше чичо й и леля й да се оттеглят в покоите си. Дневната й рокля с късо жакетче в блед цвят изобщо не се отличаваше с някаква предизвикателност, но Ейми махна нанизаната връв на корсажа и по този начин деколтето стана по-разголено, отколкото на роклите, които тя обикновено носеше. Уорън със сигурност бе виждал подобни неща, но не и у нея.

Това допълнително оръжие бе, по нейна преценка, абсолютно необходимо. Уорън едва ли би бил на същото мнение, но тя трябваше да направи нещо, за да пропука твърдоглавото му упорство. Той наистина я желаеше. Просто трябваше да го накара да забрави за момент, че става въпрос и за брак. Разбира се, приготовленията й щяха да се окажат безполезни, ако не успееше да влезе в стаята му, а и имаше реална опасност, когато я зърне, той просто да затръшне вратата под носа й. Чудеше се дали да не си обуе ботушите за езда и да заклещи вратата с крак…

Пристигна в хотел „Олбъни“ малко след един през нощта. Уорън с положителност бе имал достатъчно време да приключи с всичките си запланувани за вечерта похождения и трябваше вече да си е легнал. Последната мисъл беше приятна, първата — съвсем не, но Ейми прогони от ума си и двете и забърза нагоре по стълбите към втория етаж.

Двамата служители на хотела, покрай които премина във фоайето, почти не я забелязаха, вероятно решавайки, че тя е отседнала тук и сега се връща в стаята си. Точно на това се беше надявала. Никакви въпроси. И без това само след няколко мига щеше да има достатъчно, на които да отговаря.

Беше си спомнила номера на стаята му. Поколеба се, когато най-сетне стигна до вратата. Мисълта й бе изцяло обзета от това, че той е там, в леглото, заспал. Щеше ли това да й бъде от полза? Ако успееше да го съблазни, преди да се е разбудил напълно… Сърцето започна да хлопа в гърдите й. Тази нощ, щеше да се случи тази нощ…

Почука силно на вратата, за да е сигурна, че звукът ще го събуди. Не беше очаквала обаче вратата да се отвори веднага, при това заедно с още четири съседни врати. Започна да се изчервява, задето бе предизвикала такова стълпотворение от обитатели на хотела, и смущението й се превърна в изненадано объркване, когато съзря как и отляво, и отдясно коридорът се изпълва само с дребни азиатци. Друг дребен азиатец стоеше току пред нея.

— Съжалявам — произнесе тя, точно преди да я издърпат в това, което трябваше да бъде стаята на Уорън.

Пуснаха я, но вратата се затвори зад нея. Ейми понечи да заговори нисичкия мъж — той не беше по-висок от нея — но с изненада откри, че всъщност са двама. Вторият стоеше от другата страна на вратата, да не би да са я охранявали? Затова ли се беше отворила толкова бързо? А другите врати? Онези мъже също охраняваха нещо? Мили боже, в какво се беше забъркала?

Тези хора сигурно бяха заели целия етаж за свои и незнайни планове, което значеше, че Уорън вероятно е на друг етаж, че управителят го е помолил да си смени стаята, за да настани тази тълпа. Как се предполагаше да го открие сега, без да попита администратора?

— Струва ми се, че…

— Тихо, лейди.

— Но аз направих…

— Тихо, лейди. — Отново беше прекъсната от същия мъж, още по-настоятелно.

Възмущението й рязко нарасна. Ейми тъкмо се канеше да си го излее върху човека, когато откъм леглото долетя азиатски говор, и то с тон, издаващ по-голямо и от собственото й възмущение. Ейми погледна натам, за да види още един мъж, който тъкмо се надигаше от постелята. Беше млад, а може би не съвсем. Трудно бе да се каже. Носеше дълга, бяла, прилична на чувал дреха, която го покриваше от шията до под глезените. През едното му рамо падаше изключително дълга, черна плитка. Звучеше сърдито, но черните му очи бяха приковани върху Ейми с нескрит интерес.

Тя отклони собствените си очи от него, за да се обърне отново към мъжа, който се бе държал толкова грубо с нея.

— Виж, съжалявам, че го събудих — произнесе тя. — Но мога ли сега да си тръгвам? Очевидно съм сгрешила стаята.

Отговорът дойде откъм леглото, въпреки че тя не разбра и дума от него. А и бе твърде смутена, за да погледне пак нататък. Който и да беше мъжът, тя бе попречила на съня му. Той още беше в леглото. Положението, без никакво съмнение, бе много конфузно.

Дребният мъж, който се беше държал толкова грубо с нея, благоволи отново да й проговори:

— Аз съм Ли Лянг, лейди. Аз ще говоря от името на господаря си. Търсиш американския капитан?

Ейми премигна. Не бе възможно да са част от екипажа на Уорън, нали? Не, идеята беше твърде абсурдна. Но може би знаеха къде се е преместил, а това щеше да й спести ходенето до рецепцията.

— Познавате ли капитан Андерсън? — попита тя.

— Да, познат ни е — отговори Ли Лянг. — Ти също го познаваш?

Да каже истината или да излъже, и ако излъже — съпруг или годеник? Те не я познаваха. Никога повече нямаше да ги види пак, така че не можеха да узнаят истината. Значи, ще излъже — това най-малкото щеше да я спаси от още по-силно смущение.

— Той ми е годеник. — Добре де, и без това щеше да й бъде.

Господарят произнесе нещо, след което Ли Лянг каза:

— Много сме доволни да разберем това. Можеш да ни кажеш къде да го намерим.

Ейми въздъхна при мисълта, че все пак ще трябва да се срещне с администратора.

— Тъкмо щях да ви попитам за същото. Това беше неговата стая, както със сигурност ви е известно. Предполагам, че са го преместили на друг етаж.

— Той вече не спи в този хотел.

— Сменил е хотела? — После добави, по-скоро на себе си: — Тогава защо сестра му не ми е казала?

— Познаваш семейството му?

Този път тя забеляза в гласа му вълнение, но не можа да определи причината.

— Разбира се, че познавам семейството му. Сестра му е омъжена за моя чичо.

Отново се чу гласът на господаря от леглото. Ли Лянг каза:

— Това ни прави даже още по-доволни.

— Добре, предавам се. Защо ви правя толкова щастливи?

Вместо отговор получи друг въпрос.

— Сестрата ще знае къде да намерим капитана?

— Със сигурност — измърмори Ейми. — И щеше да ми спести доста неприятности, ако си беше направила труда да ми го спомене. Сега си тръгвам и вашият господар може да продължи да спи. Още веднъж се извинявам за безпокойството.

— Не можеш да си тръгнеш, лейди.

Ейми се изпъчи наежено. Това й даде предимство от още няколко сантиметра пред дребосъка, а по-големият ръст винаги върви ръка за ръка с високомерието. Очевидно това азиатче не познаваше англичаните толкова добре, колкото си мислеше.

— Моля?

Той повтори:

— Ще останеш тук, докато капитанът се присъедини към нас.

Това изведнъж я усмири.

— Значи го очаквате да дойде? Защо не ми каза по-рано?

Сега Ли Лянг изглеждаше раздразнен.

— Очакваме да дойде веднага, щом разбере, че си тук. Първо трябва да му се каже.

— О, добре, вървете и го намерете. Предполагам, че мога да почакам малко — съгласи се тя. Разбира се, нямаше намерение да се среща с него сред тази тълпа. — Но като си помисля, май че ще е по-добре да го видя някой друг път.

Направи крачка към вратата. Двамата дребосъци се преместиха, за да й препречат пътя. Ейми присви очи.

— Твърде бързо ли го казах? Не ме ли разбрахте?

— Искаме да изпратиш съобщение до сестрата на капитана, за да може тя да го информира къде се намирате.

— Ще имате да вземате. Да безпокоя леля Джордж по това време на нощта? На чичо никак няма да му хареса, а той не е човек, на когото бихте искали да причините недоволство.

— Да причиниш недоволство на моя господар е също нещо, от което си струва да се боиш.

— Уверена съм, но това със сигурност е проблем, който може да почака до по-приличен час — каза тя благоразумно. — Или не знаете, че е среднощ?

— Часът няма значение.

— Много се радвам за вас, но ние, останалите хора, се съобразяваме с времето. Няма да стане, господин Лянг.

Той изгуби търпение.

— Или ще се подчиниш, или…

Порой от азиатска реч погълна думите му. Ейми отново погледна към леглото. Господарят още беше там, още бе полуизправен, но изражението му не вещаеше нищо добро.

— Може би някой трябва да ми обясни за какво е всичко това — каза Ейми колебливо.

Отговори й господарят, въпреки че Ли Лянг беше този, който преведе думите:

— Аз съм Жанг Ятсен. Американецът открадна от мен една семейна скъпоценност.

— Откраднал? — възкликна недоверчиво Ейми. — Това изобщо не е в стила на Уорън.

— Няма значение как е попаднала у него. Важното е, че трябва да си я върна, за да измия позора от себе си.

— Не бихте ли могли просто да го помолите за това?

— Имам такова намерение. Но той се нуждае от стимул, за да се съгласи.

Ейми започна да се смее.

— И мислите, че аз мога да ви послужа за такъв стимул? Не ми се ще да ви го казвам, но мъничко преувеличих, като споменах, че ми е годеник. Напълно съм уверена, че един ден ще бъде, но засега той се бори с нокти и зъби, за да избегне сватбата. Всъщност по-скоро ще бъде доволен, ако изчезна.

— Последното е напълно възможно, лейди, ако той не дойде да те потърси — каза Ли Лянг заплашително.