Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (8)

VIII. БОБИ СЕ ИЗПОВЯДВА. БЕБЕТО ДЖЪРБЪР И БЕБЕТО МАЛТЕКС. РИОНДА. ТЕД СЕ ОБАЖДА. ВИКОВЕТЕ НА ЛОВЦИТЕ

В парка „Комънуелт“ децата си играеха с бейзболна топка. Игрище „Б“ беше свободно, а на игрище „В“ имаше няколко момчета, които носеха оранжевите тениски на училището „Сейнт Гейб“. Каръл Джърбър седеше на една пейка встрани и ги гледаше. Когато видя Боби, тя се усмихна, но усмивката й бързо угасна.

— Боби, какво ти е?

Боби не мислеше, че му има нещо, но притеснението и го върна отново към действителността. Спомни си за отрепките и за това как се бяха разминали с тях, когато се прибираха към къщи от Бриджпорт. Спомни си за майка си, но най-вече се притесняваше за Тед. Знаеше много добре защо го беше изпратил да си играе навън и знаеше какво щеше да прави: щеше да си събере багажа в куфарите и в хартиените си пазарски пликове. Приятелят му си заминаваше.

Боби се разплака. Не искаше да се размеква пред момиче и особено пред това момиче, но не можа да се сдържи.

За момент Каръл остана скована на мястото си. Беше уплашена. После стана от пейката, приближи се и го прегърна.

— Няма нищо — каза тя. — Няма нищо, Боби. Не плачи. Всичко ще бъде наред.

Заслепен от сълзите си, Боби заплака още по-силно. После се остави да го заведе между няколко дървета, където щяха да са скрити от бейзболните игрища и от алеята в парка. Тя седна на тревата, като с едната ръка продължаваше да го прегръща, а с другата го галеше по главата. За известно време тя нищо не казваше, а Боби не беше в състояние да говори. Хълцаше, а очите му бяха подпухнали.

Най-сетне паузите между хълцанията станаха по-големи. Той седна и избърса лицето си ужасен и засрамен: тя не беше видяла само сълзите му, но и сополите му. Вероятно цялата беше мокра от него.

На Каръл обаче не й пукаше. Докосна мокрото му ли-. Боби се отдръпна, сподави още един стон и погледна надолу. Очите му, измити от сълзите, изглеждаха напълно чисти, така че той можеше да забележи всяко стръкче ли глухарче.

— Всичко е наред — рече отново тя, но Боби все още се срамуваше да я погледне.

Останаха да седят така още няколко минути.

— Боби, ако искаш ще бъда твоята приятелка… — каза най-сетне Каръл.

— Ти си моята приятелка — отвърна той.

— Тогава ми кажи какво не е наред.

И Боби се чу как започва да разказва. За това как Тед се беше нанесъл в тяхната къща и как майка му не го беше харесала още от първия миг, когато го беше видяла. Разказа й за първите странни състояния на Тед, за отрепките, за следите, които оставяха. Когато Боби заговори за тях, Каръл се пресегна и го докосна.

— Какво? — попита той. — Не ми ли вярваш? — В гърлото му все още стоеше онази буца, която се появяваше всеки път, преди да се разплаче, но вече беше по-добре. Ако кажеше, че не му вярва, той нямаше да й се сърди. Но да сподели с някого всичко това, беше огромно облекчение. — Няма проблем, ако си мислиш така, защото наистина звучи налудничаво…

— Аз видях тези смешни нарисувани дами. Има ги из целия град — прекъсна го тя. — Ивон и Анджи също са ги виждали. Говорихме за тях. Нарисувани са със звезда и луна край тях. Понякога има и комети.

Той я погледна втренчено.

— Шегуваш ли се?

— Не. Момичетата винаги се спират, за да разгледат нарисуваните дами по тротоарите. Не знам защо е така. Затвори си устата, преди да е влязла някоя муха.

Той си затвори устата.

Каръл кимна доволно, после взе ръката му и сплете пръстите си с неговите. Боби беше изумен как си паснаха пръстите им.

— Сега ми разкажи и останалото.

Той продължи и завърши разказа си с прекрасния ден, който бяха прекарали: филма, посещението в „Ъгловият джоб“, как Алана беше познала кой е баща му, опасността, с която се бяха разминали, когато се прибираха. Той се опита да обясни как колата само приличаше на кола, но всъщност не беше. Най-правдоподобното обяснение според него беше, че колата беше някак си жива като лоша версия на щрауса, който яздеше доктор Дулитъл в онази поредица от комикси, по които се бяха побъркали във втори клас. Единственото нещо, което Боби пропусна да разкаже, беше това, което си представи, когато таксито минаваше покрай „Грилът на Уилям Пен“, и за това как го бяха засърбели очите.

Той се бореше, но не издържа и накрая разказа за пътуването на майка си до Провидънс с господин Бидърман и другите двама. Той смяташе, че заминаването й е грешка, при това голяма грешка.

— Мислиш ли, че господин Бидърман се държи добре с нея? — попита Каръл. В момента вече се връщаха обратно към пейката, където тя беше оставила въжето си за скачане. Боби го вдигна и й го подаде. После се насочиха към изхода на парка и след това към Броуд Стрийт.

— Може би — промърмори Боби. — Или поне… — И тук последва това, от което най-много се страхуваше. Едно непрестанно усещане, което нямаше име, нито форма. Сякаш беше покрита част от огромна картина. — Или поне тя така си мисли.

— Той ще й предложи ли да се омъжи за него? Ако го направи, ще ти стане втори баща.

— Господи! — Изобщо не си бе помислял, че Дон Бидърман може да му стане баща, и тази перспектива направо го ужаси. Надяваше се Каръл да не е предизвикала съдбата с тези думи.

— Ако тя го обича, ще трябва да свикнеш с тази мисъл. — Каръл говореше като жена и Боби си помисли, че точно сега няма нужда от подобни приказки. Реши, че тя е прекарала твърде много време пред телевизора, за да гледа сапунените опери заедно с майка си. Всъщност на него не му пукаше дали майка му обича господин Бидърман, макар че Бидърман беше мръсник. В момента обаче имаше по-важни неща. Алчността на майка му — нейното скъперничество — беше част от тези неща. Освен това тя отново беше пропушила и понякога нощем плачеше. Разликата между представата на майка му за Рандал Гарфийлд — човека, който не беше платил сметките, и представата на Алана за Ранди — добрият, който обичаше да слуша музика, също беше част от проблема. (Имаше ли наистина неплатени сметки? Имаше ли наистина фалшива застрахователна полица? Защо майка му щеше да лъже за такива неща?) За това той не можеше да говори с Каръл. Не беше сдържаност, по-скоро Боби не знаеше как да й каже.

Те вървяха нагоре по хълма. Боби беше хванал единия край на въжето й за скачане, а тя държеше другия. Така вървяха по тротоара един до друг. Изведнъж той се спря и посочи нещо.

— Виж!

На една от жиците над улицата висеше жълта опашка от хвърчило. Беше извита така, че да прилича на въпросителен знак.

— Да, виждам го — отвърна Каръл притеснено. Продължиха да вървят напред. — Той трябва да си замине още днес, Боби.

— Не може. Мачът е тази вечер. Ако Албини спечели, утре вечер Тед трябва да отиде и да си вземе парите от билярд клуба. Мисля, че има нужда от тези пари.

— Разбира се, че има нужда от тях — каза Каръл. — Достатъчно е да му погледнеш дрехите, за да разбереш, че е останал без пари. Това, което е заложил, вероятно са били последните му пари.

„Дрехите му. Това е нещо, което ще забележи само едно момиче“ — помисли си Боби и понечи да й го каже. Преди да го направи, някой зад тях го изпревари.

— Я вижте. Това са бебето Джърбър и бебето Малтекс. Как я карате, бебета?

Те се обърнаха. Три момчета от „Сейнт Гейб“, облечени с оранжеви тениски, се приближаваха. Кошниците на багажниците на велосипедите им бяха препълнени с бейзболни принадлежности. Едното от момчетата носеше верижка със сребърен кръст на врата си и държеше бухалката на гърба си в специално ушит калъф. „Тоя се мисли за Робин Худ“ — помисли си Боби, но все пак се страхуваше от тях. Те бяха големи момчета от средното училище и ако поискаха, щяха да го вкарат в болница. „Подли момчета в оранжеви тениски“ — помисли си той.

— Здрасти, Уили — обърна се Каръл към едното от тях, но не към онзи с бухалката на гърба. Гласът й звучеше спокойно и дори весело, но Боби усещаше страха й. — Гледах ви как играете. Много добре хващаш топката.

Този, на когото говореше, беше с грозно деформирано лице, със сресана назад рижа коса и почти мъжко тяло. Колелото под него изглеждаше направо комично малко. Боби си помисли, че той прилича на трол от някоя приказка.

— Какво ти става, бебето Джърбър? — попита той. Трите момчета се изравниха с тях. После двамата — този, когото Каръл беше нарекла Уили, и другият със сребърния кръст — вече бутаха колелата си. С нарастващо притеснение Боби установи, че са обградени. Можеше да усети мириса на пот и одеколон, които се носеха от оранжевите тениски.

— Кой си ти, бебе Малтекс? — обърна се третият към Боби. Той се наведе напред през кормилото на колелото си, за да го огледа по-добре. — Ти да не си Гарфийлд? Били Донехю още те търси заради онова нещо миналата зима. Иска да ти избие зъбите. Може би трябва аз да го направя още сега.

Боби усети някакво странно гъделичкане в стомаха си — сякаш змии бяха затворени в кошница. „Няма да плача повече — помисли си той. — Няма да плача дори и да ме пратят в болница. И ще се опитам да я защитя.“

Да я защити от толкова големи момчета? Това беше шега.

— Защо сте толкова гадни, Уили? — попита Каръл. Тя говореше само на момчето с рижата коса. — Когато си сам, не си такъв. Защо сега трябва да ставаш гаден?

Той се изчерви. Руменината на лицето му сякаш се сля с рижата му коса. Изглеждаше така все едно се е запалил от врата нагоре. Боби реши, че той не иска приятелите му да знаят, че се държи човешки, когато не са заедно.

— Млъкни, бебе Джърбър! — изръмжа той. — Защо просто не млъкнеш и не целунеш приятелчето си, докато все още има зъби в устата си.

Третото момче носеше мотоциклетен колан, изкривен на една страна, а обувките му бяха почервенели от пясъка на игрището. Той стоеше зад Каръл. Бавно се приближи и сграбчи опашката на Каръл. След това я дръпна.

— Ох! — извика тя. Беше изненадана и уплашена. Той я дръпна толкова силно, че тя едва не падна. Боби успя да я хване и Уили — който според Каръл можеше да се държи човешки, когато не беше с приятелите си — се засмя.

— Защо го направи? — извика Боби към момчето с мотоциклетния колан и когато думите излизаха от устата му, му се стори, че заедно с него ги повтарят хиляди хора. Това беше като ритуал, преди да започнат да размахват юмруци. Той си мислеше за „Повелителят на мухите“ — за Ралф, който бягаше от Джак и останалите. Поне на остров Голдинкс имаше джунгла. А двамата с Каръл нямаше къде да избягат.

Той щеше да каже: „Защото така искам.“ Това щеше да последва.

Но преди да отговори момчето с колана, напред пристъпи онзи с бухалката.

— Защото така е решил. Какво ще направиш сега, бебе Малтекс? — Изведнъж с бързината на змия той се пресегна и зашлеви Боби. Уили отново се засмя.

Каръл тръгна към него.

— Моля те, Уили, не го прави…

Робин Худ се пресегна и я хвана за предната част на блузата й.

— Какво става? Пораснаха ли ти вече цици, а? Не, няма кой знае какво там. Ти си си все още бебето Джърбър. — Бутна я назад и Боби, чиято глава още бучеше от шамара, я хвана за втори път, за да не падне.

— Хайде да пребием този женчо — каза момчето с мотоциклетния колан. — Не мога да понасям лицето му.

Те запристъпваха напред. Колелата им се движеха бавно заедно с тях. После Уили захвърли своето и посегна към Боби. Боби вдигна юмруци и се превърна в бледо подобие на Флойд Патерсън.

— Ей, момчета, какво става тук? — попита някой зад тях.

Уили се отдръпна и погледна през рамо. Същото направиха и Робин Худ, и другото момче с мотоциклетния колан. До бордюра беше паркиран стар студебейкър с прашен километраж и статуя на Исус, залепена за таблото. Пред него, изглеждайки неописуемо величествена, стоеше приятелката на Анита Джърбър Рионда. Летните дрехи никога нямаше да й стоят добре (дори и на единайсет години Боби го разбираше), но в този момент тя приличаше на богиня.

— Рионда! — извика Каръл. Всеки миг щеше да се разплаче. Тя мина покрай Уили и момчето с мотоциклетния колан. Никой от тях не направи опит да я спре. И трите момчета гледаха към Рионда. Боби се хвана, че все още гледа юмрука на Уили. Понякога сутрин се будеше с вдървена като скала пишка, която като ракета гледаше към звездите, готова да излети. После ставаше и отиваше до тоалетната по малка нужда и тогава пишката му омекваше. Сега това се случваше с юмрука на Уили, който омекна по същия начин и се превърна в няколко отпуснати пръста. Боби едва се сдържа да не се засмее. Ако го видеха сега да се смее, нямаше да могат да направят нищо, но утре или следващата седмица…

Рионда прегърна Каръл и я притисна към големите си гърди. Тя беше победила момчетата с оранжевите тениски и се смееше. Смееше се и не се опитваше да го прикрие.

— Ти си Уили Шърман, нали?

Свитата в юмрук ръка сега се отпусна. Той промърмори нещо и се наведе да вдигне колелото си.

— Ричи О’Мийра?

Момчето с мотоциклетния колан погледна към върховете на прашните си обувки и също промърмори нещо. Бузите му се бяха зачервили.

— Ти си един от момчетата на О’Мийра. Както и да е. Вече сте толкова много, че започнах да ви бъркам. — Тя премести поглед към Робин Худ. — А ти кой си? Не се ли казваш Дедам? Приличаш ми на човек от семейство Дедам.

Робин Худ сега гледаше към ръцете си. На едната имаше стъклен пръстен и сега той започна да го върти.

Рионда беше поставила ръка на раменете на Каръл. А момиченцето я беше прегърнало през кръста, доколкото това беше възможно. Двете се качиха на бордюра и застанаха на тревата, като през цялото време Рионда не изпускаше от поглед Робин Худ.

— Най-добре ще е да ми отговориш, синко, защото няма да имам проблем да намеря майка ти, ако реша. Всичко, което трябва да направя, е да попитам отец Фицджералд.

— Казвам се Хари Дулин — отговори момчето, като не спираше да върти все по-бързо и по-бързо стъкления си пръстен.

— Е, почти отгатнах, нали? — попита мило Рионда, като пристъпи с още няколко крачки напред и застана на тротоара. Каръл не искаше да се приближава повече до момчетата и се опита да спре Рионда. — Дедам или Дулин, все едно. Нали сте от един род. Живеете там, накрая на града.

Не Робин Худ, а хлапе на име Хари Дулин с глупавия калъф за бухалката си на гърба. Не Марлон Брандо от „Дивият“, а едно момче на име Ричи О’Мийра, който нямаше „Харли“ за своя мотоциклетен колан и вероятно никога нямаше и да си купи. И Уили Шърман, който не смееше да се държи добре с едно момиче пред приятелите си. Всичко, което им трябваше, за да се смалят до реалните си размери, беше една жена с наднормено тегло, която беше пристигнала на помощ не на бял кон, а със своя студебейкър модел 1954. Тази мисъл трябваше да накара Боби да се почувства добре, но не стана така. Той си спомни какво беше казал Уилям Голдинг, че момчетата от острова са спасени от екипажа, но… кой щеше да спаси екипажа от тях.

Това беше глупаво, защото в този момент Рионда беше тази, която най-малко имаше нужда от помощ, но мисълта на Голдинг продължаваше да тормози Боби. Какво щеше да стане, ако ги нямаше възрастните? Ако предположеха, че възрастните са една илюзия. Ако предположеха, че парите им са мраморни топчета, а бизнес сделките им не са нищо друго освен размяна на карти с бейзболни играчи, а войните им са само престрелки с пистолети играчки в парка. Какво щеше да стане, ако всички те под костюмите и роклите си бяха сополиви хлапета? Господи, това не беше възможно, не можеше да се случи. Ужасно беше да се мисли по този начин.

Рионда продължаваше да гледа момчетата от „Сейнт Гейб“ с нейната твърда и дори опасна усмивка.

— Вие, момчета, не трябва да се заяждате с деца, които са по-малки и по-слаби от вас, нали? И едното е момиче като вашите малки сестрички?

Сега те стояха и дори не се опитваха да отговорят. Просто пристъпваха от крак на крак.

— Сигурна съм, че не го правехте, защото така постъпват само страхливците, нали?

Тя им остави достатъчно време да й отговорят и достатъчно време да чуят собственото си мълчание.

— Уили? Ричи? Хари? Нали не се заяждахте с тези деца, а?

— Разбира се, че не — отвърна Хари. Боби си помисли, че ако продължеше да върти пръстена си още малко, пръстът му сигурно щеше да се запали.

— Ако си помисля, че го правите — продължи Рионда, като не спираше да се усмихва, — ще трябва да отида и да кажа на отец Фицджералд, нали? А той ще реши да разкаже на родителите ви и бащите ви вероятно ще се почувстват задължени да ви загреят задниците и… момчета, вие ще си заслужите боя. За това, че се заяждате с по-слаби и по-малки от вас.

Момчетата продължаваха да мълчат, но сега вече всеки от тях беше вдигнал смешно малкото си несъразмерно колело.

— Те закачаха ли ви, Боби? — попита Рионда.

— Не — отговори, без да се замисли той.

Жената повдигна главата на Каръл и я погледна в очите.

— Закачаха ли ви, скъпа?

— Не, Рионда.

Тя й се усмихна и въпреки че в очите й имаше сълзи, Каръл също се засмя.

— Добре, момчета. Предполагам, че този път ви се размина — рече Рионда. — Те казаха, че не сте направили нищо, което да ви прати при пастора за изповед. Мисля, че им дължите благодарности, нали?

В отговор момчетата от „Сейнт Гейб“ промърмориха по нещо. „Моля те, стига вече — мислено изстена Боби. — Не ги карай да ни благодарят наистина. Не им натривай носовете.“

Може би Рионда беше чула мислите му (Боби вече вярваше, че тези неща са възможни).

— Тогава — продължи тя — тази част можем да я пропуснем. Прибирайте се вкъщи, момчета. И Хари, кажи на Майра Дедам, че ако още ходи в Бриджпорт да играе бинго и има нужда от транспорт, аз съм насреща.

— Ще й кажа — рече Хари, вдигна колелото си и си тръгна наведена глава. Ако насреща му имаше пешеходци, той щеше да се блъсне в тях. Двамата му приятели го последваха, опитвайки се да го догонят.

Рионда ги гледаше как се отдалечават.

— Скапани ирландци — изрече тя най-сетне, — непрекъснато търсят някаква кавга. Получиха си го. Каръл, ти наистина ли си добре?

Каръл отвърна, че всичко е наред.

— А ти, Боби?

— Да, няма проблем. — Костваше му много усилия да не се разтрепери като желирана торта, но след като Каръл беше успяла и той можеше да го направи.

— Хайде, качвай се в колата — обърна се към Каръл тя. — Ще те закарам до вас. Боби, ти се прибирай. Пресечи улицата и влез у вас. Тези момчета утре ще са забравили за вас двамата, но тази вечер е по-разумно да си останете вкъщи.

— Добре — отвърна той. Знаеше, че те няма да забравят до утре, няма да забравят и след една седмица. Щяха да си спомнят до края на лятото. Двамата с Каръл трябваше да внимават за Хари и неговите приятели още дълго време. — Довиждане, Каръл.

— Довиждане.

Боби изтича през улицата и се спря, за да види как колата на Рионда отби пред къщата, където живееха семейство Джърбър. Когато Каръл слезе от колата, тя погледна към него и му махна. Боби също й махна, после се обърна, изкачи стълбите на верандата и влезе вътре.

Тед седеше в гостната, пушеше цигара и четеше списание „Лайф“. На корицата беше Анита Екберг. Боби не се съмняваше, че Тед си беше приготвил куфарите, но от тях нямаше и следа. Може би ги беше оставил горе в стаята си. Боби се зарадва, че беше постъпил така. Не искаше да ги вижда. Достатъчно потискащо беше само да знае, че са там.

— Какво прави? — попита Тед.

— Нищо особено — отвърна той. — Ще легна и ще чета до вечеря.

Отиде в стаята си. До леглото на пода имаше три книги от секцията за възрастни в библиотеката — „Космически инженери“ на Клифърд Саймък, „Мистерията с римската шапка“ от Елъри Куин и „Наследниците“ от Уилям Голдинг. Боби избра „Наследниците“ и легна с крака на възглавницата. На корицата на книгата имаше пещерни хора, но бяха нарисувани по някакъв абстрактен начин. По кориците на детските книжки никога не биха ги нарисували така. Да имаш карта за възрастни все пак не беше чак толкова страхотно, както изглеждаше в началото.

 

В девет часа започваше „Хавайски детектив“ и обикновено Боби го гледаше с интерес (майка му твърдеше, че подобни сериали като „Хавайски детектив“ и „Недосегаемите“ са изпълнени с твърде много насилие), но тази вечер мисълта му беше другаде. На не повече от стой и двайсет километра Еди Албини и „Ураганът“ Хейууд щяха да премерят сили. Около ринга преди началото на всеки рунд щяха да обикалят момичетата на „Жилет“, облечени в сини бански костюми и на високи токчета с табели в ръце: 1… 2… 3… 4…

До девет и половин Боби още не можеше да разбере кой е убил блондинката. „Ураганът трябва да падне в осмия рунд“ — беше казал Тед. Така беше казал старият Джий. Какво щеше да стане, ако всичко се объркаше? Боби не искаше Тед да си заминава, но ако трябваше да го направи, не би желал да си тръгне с празни джобове. Въпреки всичко това нямаше да се случи… или… може би щеше? Боби беше гледал филм за един боксьор, който трябваше да падне, но после си промени решението. Какво щеше да стане, ако същото се случеше и тази вечер? Уговореният мач беше нещо лошо, беше лъжа — разбира се, Шерлок, какви доказателства имаш? — но ако „Ураганът“ не се съгласи да излъже, Тед ще има големи неприятности. „Със сигурност ще го заболи“ — би казал Съли-Джон.

Според часовника в гостната вече беше девет и половина. Ако Боби си беше направил правилно сметките, осмият рунд вече трябваше да е свършил.

— Харесва ли ти „Наследникът“?

Боби беше толкова погълнат от собствените си мисли, че въпросът на Тед го накара да подскочи. По телевизията показваха Кийнан Уин, който беше застанал пред един булдозер и говореше, че е готов да извърви километри за кутия „Кемъл“.

— Много по-трудна е от „Повелителят на мухите“ — отвърна той. — Май се разказва за две семейства пещерни хора, които живеят заедно, но едните са по-умни от другите. Главните герои са от глупавото семейство. Бях готов да я оставя, но сега вече започна да става по-интересно. Мисля, че ще я прочета до края.

— Семейството, с което те срещат в началото, онова с малкото момиче са неандерталци. Второто семейство — само че то прилича повече на племе, Голдинг и неговите племена — са кроманьонци. Това, което се случва между двете семейства, може да се определи като трагедия: следват събития, които водят към нещастен край, който не може да бъде избегнат.

Тед продължи да говори за пиеси от Шекспир, за поеми от По и за романи от някой си Теодор Драйзер. При други обстоятелства на Боби щеше да му е интересно, но тази вечер си мислеше за Медисън Скуеър Гардън. Представяше си ринга, осветен като няколкото работещи билярдни маси в „Ъгловият джоб“. Чуваше как крещи тълпата, когато Хейууд атакува изненадания Албини с няколко Удара. „Ураганът“ нямаше да се даде, както беше направил онзи боксьор от филма, а щеше да победи. Боби усещаше миризмата на пот и съвсем ясно чуваше отмерените удари на боксовите ръкавици по лицата им. Погледът на Еди Албини беше празен… коленете му се подкосяваха… тълпата се изправя на крака и започва неистово да крещи…

— …идеята за славата, от която не можеш да избягаш, води началото си от древните гърци. Има един писател на пиеси на име Еврипид, който…

— Обади се — рече Боби и въпреки че никога досега не беше слагал цигара в устата си (до началото на 1964 вече щеше да пуши по една кутия на ден), гласът му звучеше като гласа на Тед вечер, след като беше изпушил доста от своите „Честърфийлд“.

— Моля?

— Обади се на господин Файлс, за да разбереш за мача. — Боби погледна към часовника в гостната. Беше девет и четирийсет и една. — Ако е продължил само до осмия рунд, сега вече трябва да е свършил.

— Съгласен съм, че мачът е свършил, но ако се обадя толкова скоро, господин Файлс може да се усъмни — отвърна Тед. — Не можем да чуем резултата и по радиото, защото този мач не го предават. По-добре е да почакаме. По-безопасно е. Нека да го накараме да си мисли, че съм от запалените комарджии. Ще се обадя в десет часа все едно съм очаквал, че резултатът от мача е трябвало да бъде обявен от съдиите и е нямало нокаут. А междувременно, Боби, престани да се притесняваш. Казвам ти, че мачът е уговорен.

Боби вече не се опитваше да следи „Хавайски детектив“. Просто седеше на дивана и слушаше репликите на актьорите. Мъж крещеше на едно дебело хавайско ченге. Жена, облечена с бял бански, се опитваше да кара сърф. Кола преследваше друга, а преследването беше съпроводено от дива музика. Стрелките на часовника бавно се приближаваха към десетия час, сякаш бяха алпинисти, които се опитват да изкачат последните петстотин метра и да покорят Еверест. Убиецът най-сетне също беше застрелян и това беше краят на „Хавайски детектив“.

Боби не изчака филмовите реклами за следващата седмица, а нервно изключи телевизора.

— Обади се. Моля те, обади се!

— След малко — отвърна Тед. — Мисля, че попрекалих с безалкохолната бира.

Той отиде в тоалетната. Имаше малка пауза, а после Боби чу как струята удари тоалетната чиния.

— А-а-а! — обади се Тед оттам. Гласът му беше изпълнен със задоволство.

Боби вече не го сдържаше на едно място. Стана и започна да крачи из гостната. Беше сигурен, че в момента фотографираха Томи „Ураганът“ Хейууд. Синините му блестяха на светкавиците. До него стоеше едно от момичетата на „Жилет“ и го прегръщаше. Той също я беше прегърнал. Еди Албини седеше напълно забравен в своя ъгъл. Погледът му беше празен, очите — почти затворени и все още беше замаян от нокаута.

Когато Тед се върна в стаята, момчето вече беше отчаяно. Знаеше, че Албини е загубил мача, а приятелят му е загубил петстотинте си долара. Щеше ли да остане, когато разбереше, че е разорен? Може би… но ако го направеше и отрепките дойдеха…

Боби гледаше, стиснал юмруци, как Тед вдигна слушалката и избра номера.

— Успокой се, Боби — обърна се той към него. — Всичко ще бъде наред.

Но Боби не можеше да се успокои. Имаше чувството, че през тялото му минава електрически ток. Тед стоя с допряна до ухото си телефонна слушалка почти цяла вечност.

— Защо не отговарят? — промърмори вбесен Боби.

— Телефонът иззвъня само два пъти, Боби. Защо не… Ало? Обажда се господин Бротиган. Тед Бротиган? Да, госпожо, бях при вас този следобед. — Тед се обърна и намигна на Боби. Как успяваше да запази самообладание? Момчето си мислеше, че няма да успее да стои така със слушалката, допряна до ухото му, а камо ли да намига. — Да, госпожо, тук е. — Тед погледна Боби и без да покрива слушалката с ръка, каза: — Алана иска да знае как е приятелката ти.

Боби не беше в състояние да отговори.

— Боби казва, че е добре — обясни Тед на Алана, — става все по-красива. Може ли да говоря с Лен? Да, ще почакам. Но моля ви, кажете ми как е завършил мачът. — Последва пауза, която продължи сякаш цяла вечност. Сега лицето на Тед беше напълно безизразно. И този път, когато се обърна към Боби, закри слушалката с ръка. — Албини е бил в много неизгодна позиция до петия рунд. След това в шестия и седмия се съвзел и в осмия нанесъл решителния удар, с който проснал Хейууд на пода. Каква изненада, а?

— Да — едва успя да изрече Боби. Това беше истината. До петък вечерта Тед щеше да си е заминал. С две хиляди долара в джоба можеше дълго време да бяга от цяла армия отрепки. С две хиляди долара в джоба можеш да обикаляш цялата страна.

Боби отиде в банята и изстиска малко паста за зъби върху четката си. Беше се освободил от страха, че Тед е заложил на погрешния боксьор, но мъката, че скоро ще го загуби, ставаше все по-голяма. Никога нямаше да предположи, че от нещо, което още не се е случило, може да боли толкова силно. „След една седмица няма да си спомням какво точно съм харесвал у него. След година въобще няма да си го спомням.“

Това истина ли беше? Господи, така ли беше в действителност?

„Не — помисли си Боби. — Няма начин. Няма да го позволя.“

В другата стая Тед говореше с Лен Файлс. Изглеждаше, че водят приятелски разговор. Освен това Лен беше убеден, че Тед е комарджия на тръпката, който от време на време обича да рискува. Нямаше да има проблем да се видят утре в девет и половина, но ако майката на Боби закъснееше, можеха ли да се срещнат към десет или към десет и половина. Тед се засмя, което означаваше, че дебелият Лен се беше съгласил.

Боби остави четката си за зъби в чашата на полицата под огледалото и след това бръкна в джоба на панталона си. Там имаше нещо. което не приличаше на обичайните предмети, които можеха да се намерят в джоба му. Той извади ключодържателя — специалният му сувенир от онази част на Бриджпорт, за която майка му не знаеше. Там долу. „Ъгловият Джоб, Билярд, Електронни игри. Кенмор 8–2127.“

Може би вече трябваше да го е скрил (или да се е отървал от него). Изведнъж му хрумна идея. Тази вечер нищо не беше в състояние да зарадва Боби Гарфийлд, но тази идея го поободри. Той щеше да подари ключодържателя на Каръл Джърбър. Знаеше, че Каръл има поне два ключа, които да сложи на него — единият беше от вкъщи, а другият беше от дневника, който й беше подарила Рионда за рождения ден. (Каръл беше с три месеца по-голяма от Боби, но това беше без значение.) Като й подареше ключодържателя, това щеше да е символ, че ходят сериозно. Нямаше да става сантиментален или да се излага, като й го каже, но тя щеше да разбере. Именно това я правеше толкова страхотна.

Боби остави ключодържателя до четката си за зъби на полицата и след това отиде в стаята си, за да си облече пижамата. Когато се върна в гостната, Тед седеше на дивана, пушеше цигара и го гледаше.

— Боби, добре ли си?

— Мисля, че да. Предполагам, че трябва да съм добре, нали?

Тед кимна:

— Мисля, че и двамата трябва да се чувстваме добре.

— Ще те видя ли отново някога? — попита Боби, като се надяваше приятелят му да не започне да се държи като Самотния Рейнджър и да му излезе с баналното: „Пак ще се срещнем, партньоре.“ Беше подло. Тед никога не го беше лъгал и Боби не искаше точно сега накрая, преди да се разделят, да го прави.

— Не знам. — Тед се загледа в цигарата си и когато вдигна глава, Боби забеляза, че очите му са пълни със сълзи. — Не мисля.

Тези сълзи развълнуваха Боби. Той се затича през гостната. Искаше да го прегърне. Имаше нужда да го прегърне, но се спря, защото Тед скръсти ръце. Изглеждаше едновременно учуден и ужасен.

Боби стоеше пред него с протегнати за прегръдка ръце. После бавно ги отпусна. Без докосване и прегръдки. Такива бяха правилата, но правилата бяха гадни.

— Ще ми пишеш ли? — попита.

— Ще ти изпращам картички — отговори Тед, след като се замисли за момент. — Няма да ги изпращам направо до теб, защото може да е опасно и за двама ни. Какво да направим? Имаш ли представа на кого да ги изпращам?

— Изпращай ги на Каръл — рече Боби. Продължаваше да мисли за нея.

— Кога й каза за отрепките, Боби? — В гласа на Тед нямаше упрек. Защо трябваше да има? Та нали той си заминаваше. Ако вече въобще имаше някакво значение, онзи журналист можеше да напише статия за това как един стар луд човек бяга от нашествие на извънземни. Хората щяха да прочетат статията, докато закусват или пият кафето си, и щяха да се смеят. Как го беше нарекъл Тед? Май беше видиотяващ провинциален хумор? Но ако това беше смешно, защо тогава го болеше толкова много? Защо го болеше?

— Днес я срещнах в парка и всичко сякаш… изскочи от само себе си.

— Случва се — тъжно изрече Тед. — Познато ми е. Понякога язовирната стена се къса. И така може би е най-добре. Кажи й, че ще искам да се свържа с теб чрез нея.

— Добре.

Тед допря пръст до устните си, за да накара Боби да замълчи. После кимна.

— В горната част на картичката ще пише „Скъпа К.“ вместо „Скъпа Каръл“. Долу ще се подписвам с „Твоят приятел.“ Така и двамата ще знаете от кого е картичката. Съгласен ли си?

— Да — рече Боби. — Страхотно. — Не беше страхотно, нищо от това не беше страхотно, но беше достатъчно.

Той вдигна ръка, целуна пръстите си и после духна целувката. Тед се засмя, улови я и я залепи на едната си буза.

— Време е да си лягаш, Боби. Днес беше уморителен ден, а и е вече късно.

Боби си легна.

В началото си мислеше, че е същият сън — Бидърман, Къшман и Дийн преследват майка му през джунглата на острова. После разбра, че дърветата и храстите са тапети, а майка му бяга по зелен килим. Това не беше джунгла, а хотелски коридор. Това беше неговата версия на хотел „Уоруич“.

Господин Бидърман и другите двама сатири продължаваха да я гонят. Сега обаче след нея тичаха и момчетата от „Сейнт Гейб“ — Ричи, Уили и Хари Дулин. Лицата им бяха изрисувани с червена и черна боя. Върху всяко яке беше нарисувано искрящо червено око:

Нямаха никакви други дрехи освен якета. Пишките им подскачаха, обградени от гъсти косми. Всички носеха копия с изключение на Хари Дулин, който носеше своята бейзболна бухалка. Бухалката също беше подострена в двата й края.

— Убийте мръсницата! — изкрещя Къшман.

— Изпийте й кръвта! — изкрещя Дон Бидърман и запрати копието си след Лиз Гарфийлд, която успя да избяга зад ъгъла на коридора. Копието се заби в стената и се разтресе.

— Забийте копията си в мръсния й задник! — изрева Уили — онзи Уили, който можеше да се държи човешки, когато не беше с приятелите си. Окото, нарисувано на якето му, сякаш се беше втренчило напред. Под него пенисът му сякаш също гледаше.

„Бягай, мамо!“ — искаше да изкрещи Боби, но не успя. Нямаше уста, нито тяло. Едновременно беше там и не беше. Тичаше редом с майка си като нейна сянка. Чуваше как тя се опитва да си поеме дъх. Видя изкривената й уста и скъсаните й чорапи. Тя беше ужасена. Красивата й рокля също беше скъсана. Едната й гърда беше наранена и кървеше. Едното й око беше почти затворено. Изглеждаше така все едно беше изкарала няколко рунда с Еди Албини или Томи Хейууд, или дори и с двамата заедно.

— Ще те изкормим! — провикна се Ричи.

— Жива ще те изядем! — съгласи се Къртис Дийн и после добави още по-силно: — Ще ти изпием кръвта и ще ти извадим вътрешностите!

Майка му погледна към тях и залитна. „Не се предавай, мамо! За бога, не се предавай!“ — изстена Боби.

Сякаш тя чу последните му думи, погледна напред и се опита да тича по-бързо. Подмина един плакат, залепен на стената. На него беше написано:

Майка му също видя обявата и този път краката й потрепериха. Тя се спъна и падна.

„Ставай, мамо!“ — извика Боби, но тя не го направи. Вероятно не можеше. Лазеше по зеления килим и гледаше назад, а косата й висеше на кичури. Задната част на роклята й беше скъсана и Боби можеше да види дупето й. Бикините й също ги нямаше. Отзад беше покрита с кръв. Какво й бяха сторили? Господи, какво бяха направили с майка му?

Дон Бидърман се появи по коридора пред нея. Беше намерил пряк път, за да я пресрещне. Другите тичаха след него. Сега пенисът на господин Бидърман стърчеше право нагоре, както понякога ставаше и с този на Боби рано сутрин. Само че пенисът на Бидърман беше огромен. Приличаше на кракен, на трифид, на чудовище и Боби разбра защо майка му е цялата в кръв. Не искаше да знае какво е станало, но вече знаеше.

„Оставете я на мира! — искаше да изкрещи на господин Бидърман. — Остави я на мира! Не ти ли стига това, което си и й сторил?“

Аленото око върху жълтото яке на Бидърман изведнъж се отвори и погледна настрана. Боби беше невидим. Тялото му беше много по-надолу по спиралата в един друг свят, но аленото око го виждаше. Аленото око виждаше всичко.

— Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — каза Бидърман с дълбок, напълно непознат глас и запристъпва напред.

— Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — повториха Къшман и Дийн.

— Убийте свинята! Изсмучете й кръвта! — повтаряха и Уили, и Ричи, които вървяха след останалите мръсници. Пишките им също се бяха превърнали в копия като тези на мъжете.

— Изпийте я! Изяжте я! Смажете я! Изчукайте я! — крещеше Хари.

„Ставай, мамо! Бягай! Не им се давай!“

Тя се опита да се изправи. Докато го правеше, Бидърман скочи върху нея. Останалите го последваха, като започнаха да късат остатъците от дрехите й. „Искам да се махна оттук. Искам да сляза долу в моя собствен свят. Моля нека това да спре и моля, завъртете спиралата, за да мога да се върна в моя свят…“ — си мислеше Боби.

Той беше на върха на спиралата и въпреки че образите започнаха постепенно да изчезват, много добре знаеше къде е. Това не беше върхът на спиралата, а беше по-скоро кула, едно неподвижно вретено, край което се случваше действителността. После то изведнъж изчезна и за момент нямаше нищо. Когато Боби отвори очи, спалнята му беше огряна от слънчева светлина — лятна слънчева светлина в четвъртък сутринта през юли, който щеше да е последният юли от мандата на Айзенхауер като президент.