Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (30)

19.

— Майка му стара, я вижте тука! — възкликна Били Марчант.

Тъкмо бяха свършили играта, Харви Туилър бъркаше картите, Лени Дориа смяташе резултата, а Били се възползваше от предоставилата му се възможност набързо да прегледна местните новини. Кърби Маклендън — небръснат и непрестанно разтърсван от тикове, вече на път да се запознае с детския аспирин, за който споменах — надникна през рамото му.

Били се отдръпна от него и размаха ръка пред носа си.

— Господи, Кърб, кога си се къпал за последен път? На Деня на Колумб^[1]? Или на Четвърти юли?

Кърби не обърна никакво внимание на тази забележка.

— Я да видя. Еба си, това е Хръц-Хръц!

Сразен от мисълта, че Стоук се е прочул във вестника. Рони Маленфант скочи толкова рязко, че прекатури стола. Снимка на студенти в «Новините» (с изключение на спортната страница, разбира се) се появяваше само когато яко я бяха загазили. Около Кърби се насъбраха още хора, включително Скип и аз. Младежът на снимката наистина беше Стоукли Джоунс III, в това нямаше никакво съмнение, при това не беше сам. Другите стояха по-назад и лицата им почти се губеха на размазаната вестникарска снимка, но не съвсем…

— Боже, това май е Нейт — изтърси Скип. Беше доста развеселен и същевременно изненадан.

— А това тук, точно над него, е Каръл Джърбър — едва съумях да изрека със странно променен глас. Това яке с надпис «Харуичка гимназия» на гърба ми беше добре познато, както и русата конска опашка, която се спускаше над яката, както и избелелите джинси. Да не говорим за лицето. Макар и полуизвърнато и засенчено от плакат «САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ!», не можех да не го позная. — Моето гадже. — За пръв път чух устата си да изрича думата «гадже» по адрес на Каръл, макар че поне от няколко седмици си мислех за нея именно по този начин.

«ПОЛИЦИЯТА РАЗПРЪСВА ПРОТЕСТИРАЩИ СРЕЩУ ЗАДЪЛЖИТЕЛНАТА МОБИЛИЗАЦИЯ», пишеше под снимката. Не се цитираха имена. Според статията десетина студенти от Мейнския университет се събрали пред сградата на Федералната управа в центъра на Дери. В продължение на един час протестирали пред входа на наборната комисия, пели песни и скандирали лозунги, някои от тях неприлични. Наложило се да бъде извикана полиция и отначало не били предприети никакви действия, но изведнъж в отговор на първата се образувала втора демонстрация — участниците били предимно строители в обедна почивка. Те на свой ред заскандирали лозунги и макар че в «Новините» не се уточняваше дали са били неприлични или не, можех да си представя как са вина нашите да си вървят в Русия и къде да си заврат плакатите, като свършат да ги използват, плюс точни инструкции къде се намира най-близката бръснарница.

Когато демонстрантите на свой ред се разкрещели на работниците, които пък взели да ги замерят с плодове, полицията най-сетне се намесила. Под предлог, че нямали разрешение (ченгетата от Дери очевидно не бяха и чували за правото на американците да се събират мирно), обградили децата и ги закарали в полицейското управление на Уичам Стрийт, Където направо ги освободили да си вървят. Според цитираното изказване на някакъв полицай: «Просто искахме да ги измъкнем от неприятната СИТУАЦИЯ. Ако се върнат, значи са по-глупави, отколкото изглеждат.»

Снимката не се различаваше много от онези по време на мирния протест в «Ийст Анекс» срещу «Коулман Кемикалс». Полицаите отвеждат протестантите, а строителите (след година щеше да излезе мода да носят американски флагчета на каските си) злорадстват, доволно се хилят и размахват юмруци. Обективът бе уловил едно ченге, застинало посягайки към Каръл — а Нейт, който стоеше точно зад нея, сякаш въобще не представляваше интерес за блюстителите на реда. Други двама бяха заградили Стоук Джоунс от двете му страни — той беше с гръб към обектива, но патериците недвусмислено го издаваха. И ако това не е достатъчно доказателство за самоличността му, саморъчно изрисуваното пилешко краче на гърба му се виждаше съвсем ясно.

— Глей го, тъпака! — изграчи Рони (Рони, който изкара Двойки на два от последните четири колоквиума, имаше нахалството да нарича всички «тъпаци»). — Няма ли си друга работа!

Скип не му обърна никакво внимание. Нито пък аз. Дрънканиците на Рони вече не ни правеха никакво впечатление. Бяхме омагьосани при вида на Каръл… и Нейт Хопънстанд на заден план, който гледаше как отвеждат демонстрантите. Нейт беше както винаги спретнат, с блуза с надпис «Айви Лийг» и джинси с маншети и ръб — Нейт застанал точно до строителите, които злорадо размахваха юмруци, но не му обръщаха абсолютно никакво внимание. И ченгетата не му обръщаха абсолютно никакво внимание. Никой от тях не знаеше, че моят съквартирант наскоро бе станал поклонник на бунтарски настроения господин Фил Окс.

Незабелязано се промъкнах до телефонната кабина и позвъних в общежитието «Франклин», втори етаж. Вдигна някакво момиче от читалнята и като попитах за Каръл, ми обясни, че била отишла в библиотеката да учи с Либи Секстън.

— Пит ли се обажда?

— А-ха.

— Оставила е бележка за теб на стъклото. — Тази практика беше много популярна по онова време. — Пише, че ще ти се обади по-късно.

— Добре. Благодаря.

Скип ме чакаше навън и нетърпеливо ми правеше знаци да побързам. Тръгнахме да видим Нейт, макар да знаехме, че местата ни на масите за игра веднага ще бъдат заети. В конкретния случай обаче любопитството надделя над картоиграческата мания.

Нейт не се развълнува много-много, като му показахме вестника и го заразпитвахме за вчерашната демонстрация, но той и без друго рядко показваше признаци на емоция. Във всеки случай усетих, че е нещастен, може би дори потиснат. Не можех да проумея защо — нали в крайна сметка всичко бе завършило благополучно, всички бяха на свобода, а във вестника не се споменаваха никакви имена.

Тъкмо бях стигнал да извода, че сигурно си въобразявам и преувеличавам обичайната му мълчаливост, когато Скип изведнъж изтърси:

— Какво те мъчи сега?

Тонът му издаваше нещо като неловка загриженост. При този въпрос долната устна на Нейт заигра, но само За миг. Той се наведе над старателно подреденото си бюро (моето вечно бе затрупано с минимум деветнайсет пласта боклук) и измъкна носна кърпичка от кутията, която държеше до грамофонните плочи. Дълго и старателно си издуха носа. Когато най-сетне свърши, се беше овладял, но в очите му се четеше някаква тъга и объркване. Изпитах — колко подло — известна радост. Понеже това бе доказателство, че не е нужно непременно да си пристрастен играч на хартс, за да имаш проблеми. Човешката природа е толкова гадна понякога.

— Отидох със Стоук, Хари Свидровски и още няколко момчета.

— А Каръл беше ли с вас? — поисках да зная. Той поклати глава.

— Мисля, че беше с Джордж Джилман и неговите хора. Бяхме общо пет коли. — Нямах представа кой е този Джордж Джилман, но това никак не ми попречи мислено да изпратя по негов адрес отровна стреличка на болезнена ревност. — Хари и Стоук са в Комитета за съпротива. И Джилман. Както и да е, отидохме…

— Комитет за съпротива ли? — прекъсна го Скип. — Това пък какво е?

— Клуб — отвърна Нейт и въздъхна. — Те си мислят, че е нещо повече — особено Хари и Джордж, те са огън — но то си е просто клуб, както клуба по средновековна драма или като мажоретките.

После обясни, че бил отишъл, понеже било вторник, а във вторник следобед и без друго нямал лекции. Никой не издавал заповеди; нямало клетви за вярност и петиции; никой не ги карал насила да протестират — ни помен от воинския жар на баретите, който постепенно завладя протестните демонстрации в по-късните години. Според Нейт, като слезли от колите, Каръл и другите все се смеели и се побутвали с плакатите. (Смеели се. Смеели се с Джордж Джилман. Насочих към невидимия враг поредната ревнива стреличка с отровна злоба.)

Като стигнали до сградата на федералната управа, някои започнали да протестират и да обикалят около входа на наборната комисия, а други застанали отстрани. Нейт бил сред онези, които не марширували. Докато ни разказваше тази подробност, иначе спокойното му лице отново се сгърчи в мигновена конвулсия, която при някое по-малко сдържано момче бих възприел като израз на истинско нещастие.

— И аз се канех да марширувам с тях. През целия път си мислех как ще марширувам. Беше толкова вълнуващо, бяхме се натъпкали шест души в сааба на Хари Свидровски. Страхотно пътуване. Хънтър Макфейл… познавате ли го?

Със Скип поклатихме глави. Мисля, че и двамата бяхме малко слисани от откритието, че собственикът на «Запознайте се с Трини Лоиес» и «Даян Рийни пее моряшки песни» води таен живот, включително има връзки с хора, които са обект на интерес от страна на полицията и за които пише във вестника.

— Те с Джордж Джилман са основатели на комитета. Във всеки случай Хънтър държеше патериците на Стоук през прозореца, защото вътре беше претъпкано, и всички пеехме «Няма повече да марширувам» и си говорехме как ако се съберат достатъчно хора, наистина можем да спрем войната — с изключение на Стоук, де. Той само си мълчи.

Значи така, мислено отбелязах. Дори и с тях мълчи… освен ако не реши, че моментът е подходящ за кратка лекция на тема засвидетелстване на подкрепа. Само че Нейт не се интересуваше от Стоук. Той се интересуваше от себе си. Размишляваше над необяснимото нежелание на краката си да отнесат сърцето му там, където то копнееше да бъде.

— И през целия път си викам: «И аз ще марширувам, и аз ще марширувам с тях, защото така трябва… поне аз лично мисля, че трябва… и ако някой ми посегне, няма да бия, също като онези на мирните протести по учрежденията. Те спечелиха, значи и ние може да спечелим.» — Той ни изгледа. — Искам да кажа, че никога не съм се съмнявал в това, разбирате ли?

— А-ха. — отвърна Скип. — Разбирам. — Но като стигнахме там, не можах. Помагах им да държат плакатите, на които пишеше «СПРЕТЕ ВОЙНАТА», «САЩ ВЪН ОТ ВИЕТНАМ» и «ВЪРНЕТЕ МОМЧЕТАТА У ДОМА»… С Каръл помогнахме на Стоук така да нагласи своя, че хем да го носи, хем да си държи патериците… но аз не можах да се накарам да взема плакат и да тръгна с тях. Стоях на тротоара с Бил Шадуик и Кери Морин и едно друго момиче, Лорли Макгинис… с нея сме екип на лабораторните упражнения по ботаника… — Той измъкна вестника от ръцете на Скип и се взря в снимката, сякаш да се увери, че това наистина се бе случило — собственикът на Ринти и приятелят на Синди наистина бе ходил на антивоенна демонстрация. Въздъхна и пусна вестника на пода. Подобен жест бе толкова нетипичен за него, направо умът ми не го побираше.

— Мислех, че ще протестирам с тях. Искам да кажа, защо иначе съм там? През целия път от Ороно нито за миг не съм се съмнявал.

Той ме изгледа жално, почти умолително. Кимнах, сякаш много добре го разбирах.

— Но после не можах. Не знам защо.

Скип седна до него на леглото му. Нейт го погледна, после извърна глава встрани. Ръцете му бяха толкова малки и спретнати — като целия Нейт — с изключение на ноктите. Те бяха изгризани чак до живеца.

— Добре, де — най-сетне заяви, сякаш Скип бе изрекъл въпроса гласно. — Знам защо. Уплаших се да не ни арестуват. Тогава във вестниците щеше да се появи снимка как ме арестуват и нашите щяха да я видят. — Последва Дълга пауза. Горкият Нейт се опитваше да изрече и останалото. Задържах игличката на грамофона над първата бразда на вече въртящата се плоча, за да видя дали ще съумее. Най-сетне събра сили. — Че майка ми ще види.

— Всичко е наред, Нейт — опита се да го успокои Скип.

— Не мисля — с разтреперан глас отвърна моят съквартирант. — Не смееше да погледне Скип в очите и седеше на леглото, без да помръдва, с изпъкналите си пилешки ребра и бялата си кожа на истински янки, с долнището на пижамата и със синята си шапчица на първокурсник и втренчено разглеждаше изгризаните си нокти. — Не обичам да споря за войната. Хари обича… и Лорли… а Джордж Джилман, мили Боже, веднъж като почне и няма спиране, и повечето хора в комитета са така. Но като опре до говорене, аз съм повече като Стоук, отколкото като тях.

— Никой не е като Стоук — вметнах. Спомних си как го срещнах на алеята с червените плочки. Аз му казах: «Абе я не се връзвай», а господин Подкрепа ми отвърна: «Що направо не ме изядеш?»

Нейт продължаваше да се взира в изгризаните си нокти.

— Аз лично смятам, че Джонсън праща американски младежи да мрат безпричинно. Не заради някакъв империализъм или колониализъм, както смята Хари Свидровски, въобще не става дума за никакъв -изъм. Мисля, че Джонсън просто се е объркал и нещата вече му се смесват — Дейви Крокет^[2], Даниел Буун^[3] и Нюйорските янки. А щом смятам така, значи трябва да го кажа гласно. И трябва да се опитам да го спра. Така са ме учили в училище, в църквата и дори в проклетите Бой Скаутс. Редно е да въставаме срещу неправдата. Ако видиш, че някой прави нещо лошо, да речем някой голям бие някой малък, трябва да се възпротивиш и най-малкото да се опиташ да му попречиш. Но аз се страхувах, че майка ми ще види във вестника как ме арестуват и ще се разплаче.

Нейт вдигна глава и чак сега видяхме, че самият той плачеше. Съвсем мъничко — просто миглите и очите му бяха леко овлажнени. Което за него беше много нещо.

— Направих и друго откритие. Вече знам какво значи онова нещо на якето на Стоук Джоунс.

— Какво? — полюбопитства Скип.

— Комбинация от две букви от британската морска азбука. Гледайте.

Нейт се изправи и долепи босите си пети. Вдигна лявата си ръка право нагоре към тавана, а дясната опъна надолу, към пода, тъй че двете му ръце образуваха права линия.

— Това е N.

После изпъна ръце встрани от тялото под ъгъл четирийсет и пет градуса. Сега разбрах, че наложени една върху друга, двете комбинации образуваха точно символа, който бе изрисуван на гърба на старото яке на Стоук.

— А това е D.

— N — D — повтори Скип. — И какво значи това?

— Съкращение от «ядрено разоръжаване»^[4]. Символът е измислен през петдесетте години от Бъртранд Ръсел. — Той нарисува знака на гърба на тетрадката си: L. — И го е кръстил «Знака на мира».

— Маниашко — коментира Скип. Нейт се ухили и изтри очи.

— И аз така смятам. Много е свежо.

Поставих игличката в браздата на грамофонната плоча и се заслушахме във Фил Окс. Или взехме да се кефим, както казвахме едно време в Атлантида.