Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (32)

21.

Като стигнах до „Холиок“, Каръл вече ме чакаше. Беше домъкнала няколко кашона от мляко, изхвърлени при кофите, седеше на единия с кръстосани крака и пушеше цигара. Седнах на другия, прегърнах я и я целунах. За миг мълчаливо отпусна глава на рамото ми. Това не беше много в неин стил, но беше мило. Без да я изпускам от прегръдката си, погледнах звездите. Нощта бе мека за такава късна есен и много хора — най-вече двойки — бяха излезли на разходка, за да се възползват от хубавото време. Чувах как си шепнеха. В столовата над главите ни свиреше радио — „Чакай, Слупи“. Сигурно някой от портиерите го беше включил.

Каръл най-сетне вдигна глава и лекичко се поотдръпна от мен, колкото да ми покаже, че сега мога да си прибера ръката. Всъщност това вече си беше типично в неин стил.

— Благодаря — отбеляза. — Имах нужда от една прегръдка.

— Удоволствието беше мое.

— Малко се страхувам от срещата с татко. Е, не умирам от страх, но мъничко се притеснявам.

— Всичко ще бъде наред. — Не го казах, защото наистина бях на това мнение — как бих могъл да знам подобно нещо — а защото така се казва, нали? Просто така е прието.

— Въобще не отидох с Хари, Джордж и останалите заради баща си. Не става дума за голямото фройдистко отхвърляне на родителите или нещо такова.

Тя хвърли фаса на земята и по червената настилка се посипаха рояк искри. Извади чантата, която стискаше в скута си, измъкна портмонето си, отвори и него и започна да рови из снимките, натъпкани в малките прозрачни отделения. Най-сетне спря, измъкна една и ми я подаде, приведох се напред да я разгледам по-добре на светлината от прозореца на столовата, където портиерите сигурно вече миеха подовете.

На снимката имаше три единайсет-дванайсетгодишни деца: две момчета и едно момиче. И тримата бяха със сини фланелки, на които с червени печатни букви пишеше „СТЪРЛИНГ ХАУС“. Тримата стояха на някакъв паркинг и се бяха прегърнали — приятелска поза, която ми се стори дори красива. Момичето беше по средата. Каръл, естествено.

— Кой е Съли-Джон? — попитах. Тя ме изгледа леко изненадано… но с онази усмивка. Във всеки случай мисля, че бях отгатнал кой е. Сигурно този с широките рамене, голямата усмивка и рошавата черна коса. Тя малко ми напомняше за непокорните кичури на Стоук, въпреки че хлапакът очевидно се беше ресал. Потупах с пръст по снимката. — Този, нали?

— Това е Съли — съгласи се тя, после докосна образа на другото момче. То бе зачервено от слънцето, но нямаше загар. Лицето му бе по-тясно, очите леко сближени, а с тази морковенооранжева коса, остригана като канадска ливада, приличаше на илюстрация на корицата на „Сатърдей Ивнинг Поуст“ от Норман Рокуел. Беше леко намръщен, с бръчка на челото. За дванайсетгодишно дете Съли вече имаше доста мускули, докато ръцете на другото момче бяха кльощави и дълги. Сигурно и до ден-днешен са такива. На ръката, с която бе прегърнал Каръл, бе надянал голяма кафява бейзболна ръкавица.

— Това е Боби — обясни Каръл. Гласът й ми се стори някак променен. Долавях в него особени нотки. Тъга? Но тя продължаваше да се усмихва. Ако й е мъчно, защо ще се усмихва? — Боби Гарфийлд. Първото ми гадже. Мисля, че спокойно можем да кажем и първата ми любов. Едно време тримата с Боби и Съли бяхме най-добри приятели.

Не беше толкова отдавна, през шейсета, но сега ми се струва преди сто години.

— Какво стана с него? — Кой знае защо очаквах да ми каже, че е починал — този с тясното лице и морковената коса.

— С майка си се преместиха. От време на време си пишехме, но после изгубихме връзка. Нали знаеш, детска работа.

— Има хубава ръкавица.

И пак онази усмивка. Макар очите й да плуваха в сълзи, докато се взираше в старата снимка, онази усмивка не слизаше от устните й. На бялата светлина от флуоресцентните лампи в столовата сълзите й изглеждаха сребърни — като на принцеса от приказките.

— Тя беше най-любимото нещо на Боби. Навремето имаше един играч на име Алвин Дарк, нали?

— Да, имаше.

— Е, ръкавицата на Боби беше такава. Модел „Алвин Дарк“.

— Моята беше модел „Тед Уилямс“. Струва ми се, че мама се отърва от нея на една разпродажба преди няколко години.

— А на Боби я откраднаха. — Имах чувството, че Каръл вече не ме забелязва. Непрестанно докосваше онова слабо, леко смръщено лице на снимката. Сякаш се бе пренесла в миналото. Чувал съм, че при хипноза се постигат подобни резултати с достатъчно податливи пациенти. — Уили му я взе.

— Уили?

— Уили Шърман. След година го видях да играе с нея — в „Стърлинг Хаус“. Бях бясна. По онова време мама и татко непрестанно се караха, сигурно вече са били на път да се развеждат, и аз си бях бясна непрекъснато. Беше ме яд на тях, на учителя по математика, на целия свят. Още се страхувах от Уили, но по-скоро ме беше яд… а и освен това този ден не бях сама. Затова се изтъпаних право срещу него и му заявих, че това е ръкавицата на Боби и той трябва да ми я даде. И че имам адреса на Боби в Масачузетс и ще му я изпратя. Уили отвърна, че съм била луда, това си била неговата ръкавица, и ми показа името си, изписано от вътрешната страна. Беше изтрил името на Боби — колкото е могъл, де — и отгоре беше написал своето. Но Б от Боби още си личеше.

В гласа й се долови някакво зловещо негодувание. В миг прозвуча като на малко момиче. Само че и на вид се смали. Сигурно споменът ми се е изкривил, но не вярвам. Бялата светлина се лееше от столовата, а Каръл седеше точно на ръба със сянката и ми изглеждаше на дванайсет години. Във всеки случай на не повече от тринайсет.

— Само че не беше успял да изтрие подписа на Алвин Дарк върху джобчето, нито пък да го задраска… и се изчерви. Стана тъмночервен. Като божур. И после, направо да не повярваш! Взе, че ми се извини за онова, което ми причиниха с двамата му приятели. Само той ми се извини и мисля, че беше искрен. Но за ръкавицата излъга. Не мисля, че много му е трябвала — беше стара и оръфана и не пасваше на ръката му — но той излъга, за да си я запази. Така и не можах да проумея защо. И до ден-днешен не мога.

— Не разбирам за какво говориш.

— Как ще разбираш? Всичко се е объркало в главата ми, пък и аз бях там. Майка ми веднъж ми каза, че така ставало с жертви на катастрофи или побоища. Някои неща помня доста добре — най-вече епизодите с Боби — но останалото знам от разказите на други хора по-късно.

Значи бях в парка на нашата улица и изведнъж се задават три момчета — Хари Дулин, Уили Шърман и още един. На другия не му помня името. И без това няма значение. Пребиха ме от бой. Бях едва на единайсет, но това въобще не им попречи. Хари Дулин ме удари с бейзболна бухалка. В това време Уили и другият ме държаха, за да не избягам.

— С бухалка? Ти будалкаш ли ме?

Тя поклати глава.

— Отначало май се шегуваха, струва ми се, но после вече не се шегуваха. Извади ми се рамото. Аз се разпищях, те сигурно са избягали. Останах сама, държах си ръката и бях твърде наранена и твърде… твърде шокирана, може би… и не знаех какво да правя. Възможно е и да съм се опитала да стана и да се справя самичка, но да не съм могла. Тогава дойде Боби. Изведе ме от парка, после ме вдигна на ръце и ме занесе чак до тях. Носи ме по цялата Броуд Стрийт в един от най-горещите дни в годината. Занесе ме на ръце.

Взех снимката от ръцете й, поднесох я на светлината и се поприведох да разгледам момчето с остриганата глава. Тя беше с четири-пет сантиметра по-висока от него, а и по-едра в раменете. Погледнах другия юнак — Съли. Оня с рошавата коса и нахилен до ушите като истински американец. Косата на Стоук Джоунс. Усмивката на Скип Кърк. Можех да си представя как Съли я носи на ръце, при това съвсем спокойно, ама другото момче…

— Знам — прекъсна мислите ми тя. — Не изглежда достатъчно едър, нали? Но ме занесе. Започнах да губя съзнание и той ме занесе. — После си взе снимката.

— А докато той те е носел, онзи другият, Уили, се е върнал и е откраднал ръкавицата?

Тя кимна и продължи да разказва историята:

— Боби ме занесе у тях. Те имаха един стар съсед, Тед, който живееше на горния етаж и който знаеше от всичко по малко. Той ми намести рамото. Помня, че ми даде колана си да го стискам със зъби. Или може да е бил коланът на Боби. За да уловя болката, така ми обясни. Както и стана. След това… след това стана нещо много лошо.

— Какво по-лошо от това да те пребият с бейзболна бухалка?

— В известен смисъл беше по-лошо. Не искам да говоря за тези неща. — Тя изтри сълзите си с ръка и продължи да се взира в снимката. — След време, точно преди с майка му Да напуснат Харуич, Боби наби момчето, което всъщност ме удряше с бухалката. Хари Дулин.

Каръл прибра снимката в мъничкото джобче.

— Онова, което най-ясно помня от онзи ден — и то е единственото, което си струва да се помни — е, че Боби Гарфийлд застана на моя страна. Съли е по-силен, Съли можеше да ми помогне, ако беше там, но не беше. А Боби беше и ме носи на ръце нагоре по целия хълм. Той постъпи правилно. Това е най-хубавото, най-важното нещо, което някой някога е правил за мен в този живот. Разбираш ли, Пит?

— Да. Разбирам.

Разбирах и друго: тя ми казваше почти същото, което чух от Нейт преди няма и час… че само тя е марширувала. Само тя е имала плакат и наистина е протестирала. Разбира се, Нейт Хопънстанд не е бил пребиван от бой от три момчета. И може би именно в това бе разликата.

— Носи ме нагоре по целия хълм. Винаги съм искала да му кажа колко много го обичам за това, а също и задето показа на Хари Дулин, че човек си плаща, когато наранява хората, особено по-малките деца, които не му мислят нищо лошо.

— И затова отиде да протестираш.

— Да, отидох. Исках да разкажа на някого защо го направих. Исках да обясня на някого, който може да ме разбере. Баща ми няма да ме разбере, а майка ми не може да ме разбере. Нейната приятелка Рионда ми се обади и ми каза… — Млъкна насред изречението и взе да подмята малката си чанта.

— Какво ти каза?

— Нищо. — Стори ми се някак отчуждена. Искаше ми се да я целуна или поне да я прегърна, но се страхувах да не разваля онова, което току-що се бе случило между нас. Защото наистина се случи нещо. В историята, която ми разказа, имаше някаква магия. Чувствах го.

— Протестирах и най-вероятно ще се запиша в Комитета за съпротива. Моята съквартирантка казва, че съм ненормална, че никога няма да си намеря работа, ако в студентската ми книжка пише, че съм членувала в комунистическа групировка, но мисля, че все пак ще го направя.

— А баща ти? Той какво ще каже?

— Заеби баща ми.

Последва кратко мълчание, докато и двамата смаяни се опитвахме да смелим онова, което Каръл току-що изтърси, накрая тя се разкикоти и заяви:

— Е, това ако не е фройдистко. — Изправи се. — Трябва да се връщам да уча. Благодаря ти, че дойде, Пит. Не съм показвала тази снимка никога и на никого. Дори аз не съм я гледала кой знае от кога. Сега се чувствам по-добре. Много по-добре.

— Радвам се. — И аз се изправих. — Но преди да си отидеш, искаш ли сега ти да ми помогнеш за едно нещо?

— Естествено, какво?

— Ще ти покажа. Няма да се бавим дълго. Поведох я покрай „Холиок“ и нагоре по хълма зад стола. На двеста метра се намираше паркингът „Стийм Плант“ за колите на студентите, които нямаха право на лепенки за паркиране (първокурсници, второкурсници и повечето третокурсници). Това беше най-популярното място в целия университет за интимни любовни срещи в студеното време, но онази нощ намеренията ми бяха съвсем други.

— Каза ли на Боби кой му е откраднал ръкавицата? Нали си му писала.

— Не виждах смисъл.

Известно време вървяхме мълчаливо. После заговорих:

— Ще скъсам с Ан-Мари след Деня на благодарността. Опитах се да й се обадя, но се отказах. Ако ще късам, май по-добре да й го кажа лично. — Не помня да съм стигал до подобно решение. Но съм сигурен, че не го казах просто ей така, заради Каръл.

Тя кимна, без да ме погледне, и продължи да крачи, стиснала чантичката си.

— Аз пък прибягнах до телефона. Обадих се на Си-Джей и му казах, че излизам с едно момче.

Аз спрях.

— Кога?

— Миналата седмица. — Сега вече вдигна глава. Трапчинките, леко извитата устна — онази усмивка.

— Миналата седмица? И не си ми казала?

— Това си е моя работа. Между мен и Съли. Тоест, не казвам, че той ще тръгне да те преследва с… — Тя мълча точно толкова време, че и двамата да си помислим „бейзболна бухалка“, и продължи: — Че ще тръгне да те преследва или нещо такова. Хайде, Пит. Ако ще правим нещо, давай да го правим. Само че сега няма да ходя никъде с теб. Наистина имам много за учене.

— Никъде няма да ходим.

Отново закрачихме. По онова време паркингът „Стийм Плант“ ми изглеждаше направо огромен — имаше стотици коли, паркирани в дълги редици, окъпани в лунна светлина. Почти бях забравил къде съм оставил стария форд на брат ми. А последния път, като ходих в Мейнския университет, паркингът беше може би три или четири пъти по-голям, с място за хиляда и повече автомобили. Времето си минава и всичко се разраства, с изключение на нас самите.

— Ей, Пит? — Продължих да крача.

— А-ха.

— Не искам да късаш с Ан-Мари заради мен. Защото подозирам, че ще сме заедно… за кратко. Нали не се сърдиш?

— Не. — Е, думите й малко ме разстроиха — жителите на Атлантида наричаха подобни изказвания „студен душ“ — но не се изненадах особено. — Може и така да се получи.

— Харесваш ми, приятно ми е с теб, но просто ми харесваш, това е всичко, и най-добре да бъдем честни. Тъй че ако предпочиташ да си премълчиш, като се прибереш за ваканцията…

— И да си имам друго гадже вкъщи? Нещо като резервна гума, ако тази в училище нещо се спука?

Тя се стресна, после се засмя.

— Направо ме разби.

— Защо?

— И аз не знам, Пит… но наистина много ми харесваш.

Тя спря, обърна се към мен и обви врата ми с ръце.

Застанали сред редиците коли, известно време се целувахме, колкото да спретна доста приличен бастун, и съм почти сигурен, че тя усети. Накрая ме целуна лекичко по устните и продължихме да вървим.

— А какво каза Съли? Сигурно не трябва да те питам, но…

— …но искаш информация — отсечено завърши тя с тона на Номер две от сериала. После се засмя. Малко тъжно. — Мислех, че ще се ядоса, или дори ще се разплаче. Съли е огромен и всичките футболисти, с които играе, се страхуват от него, но веднага му личи какво чувства. Във всеки случай не очаквах да посрещне новината с облекчение.

— С облекчение?

— С облекчение. Вече месец и повече се срещал с някакво момиче от Бриджпорт, само че мамината приятелка Рионда ми каза, че всъщност не било момиче, а жена на двайсет и четири-пет години.

— Горкият, нищо няма да излезе и само ще се разочарова — отбелязах, надявайки се, че думите ми ще прозвучат равнодушно. Всъщност бях изключително доволен. Естествено, че ще съм доволен. Ако гуркичкият пруклет Джон Съливан със златното сърце е решил да се забърка в сантиментална боза а ла някое кънтри, е какво пък, на четиристотинте милиона червени китайци хич не им пука, да не говорим за мен.

Вече почти бяхме стигнали до колата. Чисто и просто купчина старо желязо като всички останали, но благодарение на брат ми си беше лично моя.

— А освен новите си любовни похождения си има и грижи — продължи Каръл. — Догодина през юни, като завърши гимназия, ще ходи войник. Вече е говорил с наборната комисия и всичко е уредено. Няма търпение да замине за Виетнам и да се бори за демокрацията.

— Да не сте се скарали заради войната?

— Не. Какъв е смисълът? Пък и какво бих могла да му кажа? Че за мен нещата се свеждат до Боби Гарфийлд? Че всичките глупости, дето Хари Свидровски и Джордж Джилман, и Хънтър Макфейл ги дрънкат, ми звучат като вятър и мъгла в сравнение с постъпката на Боби, който ме носи на ръце по целия хълм? Съли ще реши, че съм откачила. Или пък ще каже, че съм твърде умна. Съли съчувства на такива хора. Казва, че да си твърде умен е нещо като болест. И може би е прав. Аз обаче по някакъв начин го обичам. Той е сладък. Освен това е от хората, които имат нужда някой да се грижи за тях.

„И дано си намери някой да се грижи за него — допълних мислено. — Стига да не си ти.“ Тя измери колата ми с поглед.

— Добре, грозна е, отчаяно се нуждае от измиване, но все пак се движи. Въпросът е какво правим тук, при положение, че вече трябваше да съм над книгите и да чета разказ от Фланъри О’Конър^[1]?

Извадих джобно ножче и го отворих.

— Случайно да имаш пила в чантата?

— Имам. Какво ще правим, ще се дуелираме ли? Номер Две и Номер шест се сбиват на паркинга „Стийм Плант“?

— Недей да остроумничиш, просто си извади пилата и ела с мен.

Като заобиколихме колата и застанахме откъм задния капак, тя избухна в смях — не тъжен, а същият онзи бурен, искрен, неудържим смях, който чух за пръв път, когато кренвиршеното човече на Скип се появи на конвейера Най-сетне бе разбрала защо сме тук.

Подхвана лепенката от единия край, а аз — от другия и се срещнахме по средата. После хвърлихме парченцата и ги проследихме с поглед как се въргалят по асфалта. Au revoir AuH2O-4-USA. Чао, Бари. И се засмяхме. Братче как се смяхме само, щяхме да се пукнем.