Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (13)

2.

Като завършвах университета, живеех в царството на ЛСД — едни прогнили бараки на брега на река Стилуотър — но когато пристигнах в университета през 1966 година, се настаних в „Чембърлейн“, една от трите сгради на студентските общежития: „Чембърлейн“ (мъже), „Кинг“ (мъже) и „Франклин“ (жени). Комплексът разполагаше с общ студентски стол „Холиок“, който се намираше малко встрани от жилищните блокове — може би на не повече от двеста метра, но във ветровитите зимните нощи, когато температурата падаше под нулата, ни се струваше далече. Толкова далече, че го наричахме Двореца в равнините.

В университета научих много, но най-малко в учебната зала. Научих се едновременно да целувам момиче и да си слагам презерватив (необходимо, но често пренебрегвано умение); да изгълтвам половин литър бира на един дъх, без да повърна; да изкарвам пари в свободното си време (като пиша курсовите работи на колеги с повече пари от мен, тоест почти всички); да не бъда републиканец, макар и от род на републиканци до девето коляно; да марширувам по улиците с плакат в ръце и да скандирам: „Раз, два, долу шибаната ви война“ и „Хей, хей, Ел Би Джей^[1], колко момчета затри днес“. Научих, че ако се опре до сълзотворен газ, трябва да се обърнеш с гръб към струята, но ако няма как — да дишаш бавно през носна кърпичка или шалче. И като дойде ред на палките, да се търколиш настрана, да свиеш колене пред гърдите си и да пазиш тила си с ръце. А през 1968 година в Чикаго научих, че колкото и да се пазиш, ченгетата пак могат да те пребият от бой.

Но преди да усвоя всичко това, открих удоволствието и опасността от играта хартс. През есента на 1966 на третия етаж на „Чембърлейн“ имаше шестнайсет стаи, в които живееха трийсет и две момчета. През януари 1967 деветнайсет от тях — жертви на играта хартс — вече се бяха преместили другаде или бяха напуснали университета заради неиздържани изпити. Онази есен картоиграческата страст ни изпонатръшка като грип. Май само трима от етажа се опазиха от тази треска. Единият беше моят съквартирант Нейтан Хопънстанд. Другият беше Дейвид „Милото“ Диърборн, отговорникът на етажа. Третият беше Стоукли Джоунс III, който скоро се прочу сред обитателите на „Чембърлейн“ с прозвището Хръц-Хръц. Ту ми се струва, че искам да ви разкажа за Хръц-Хръц; ту пък имам усещането, че историята е за Скип Кърк (впоследствие известен като Капитан Кърк, разбира се), който беше най-добрият ми приятел по онова време; ту решавам, че всъщност е за Каръл. В повечето случаи съм убеден, че искам да разкажа за шейсетте години, колкото и невъзможно винаги да ми се е струвало това. Но преди да заговоря за всички тези неща, нека ви обясня за хартс.

Скип веднъж каза, че вистът е бридж за тъпаци, а хартс е бридж за пълни олигофрени. Няма да споря, но смятам, че това определение не разкрива най-важното. А то е, че играта е забавна, и когато я играеш за пари — в „Чембърлейн“ III тарифата вървеше пет цента на точка — бързо се превръща в неустоимо изкушение. Идеалният брой играчи е четирима. Картите се раздават и следва серия последователни разигравания. Общият брой точки в едно разиграване е двайсет и шест: тринайсет купи по една точка и дама пика (която ние наричахме Кучката) от тринайсет точки. Играта свършва, когато някой от четиримата надхвърли сто точки. Победител е играчът, който има най-нисък резултат.

В нашите маратони всеки от тримата победени кихаше разликата между своите точки и точките на победителя. Ако да речем в края на играта имам двайсет точки повече от Скип, по възприетата тарифа пет цента на точка му дължа долар. Центове, ще кажете, но през 1966 един долар не беше никак малко за обитателите на „Чембърлейн“ III, които трябваше да работят, за да се издържат.