Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (40)

29.

В неделя след празника се върнахме в колежа в следния ред: Скип в пет часа (той живееше в Декстър, най-близо от трима ни), аз — в седем и Нейт — към девет.

Още преди да си разопаковам багажа, позвъних във „Франклин“. Не, информира ме момичето на рецепцията, Каръл Джърбър не се бе върнала. Очевидно нямаше никакво желание да дава каквито и да било обяснения, но я изнудих. Най-сетне успях да изкопча, че на рецепцията имало две картончета „НАПУСНАЛА“. На едното било напипани името и номерът на стаята на Каръл.

Благодарих и затворих. Постоях известно време, изпълвайки телефонната кабина с тютюнев дим, носле се обърнах. В другия край на коридора на една от масите за игра съзрях Скип, който тъкмо взимаше ръка.

Понякога се питам дали нещата щяха да тръгнат по друг начин, ако Каръл се беше върнала, или дори ако бях накарал Скип да се откаже от играта, ако го бях докопал преди читалнята да ме изпревари. Но не успях.

Стоях в телефонната кабина, пушех си „Пал-Мал“ и се самосъжалявах. В следващия момент обаче от другия край на коридора долетя писък:

— О, не, мамка му! Мамка му, не мога да повярвам! На което Рони Маленфант (когото оттук не виждах, но безпогрешно познах по гласа, който няма как да сбъркаш, както стърженето на трион в чвор на елхово стъбло) отвърна с радостен злорад кикот:

— Гледай, гледай — Ранди Екълс отнесе първата Кучка от постваканционната ера!

„Не отивай там — казах си. — Ако отидеш, изгърмяваш, сега и завинаги.“

Разбира се, отидох. Всички маси бяха заети, но трима от нашите — Били Марчант, Тони де Лука и Хю Бренан — се мотаеха наоколо. Стига да искахме, можехме да се насиним в някой ъгъл. Скип вдигна поглед от картите и двамата плеснахме длани сред димната завеса.

— Добре дошъл при откачалките, Пит.

— Охо — намеси се и Рони, — я гледай кой бил тук! Единственият тъпак, който почти владее играта! Къде беше, смешнико?

— В Луистън. Чуках баба ти.

Рони се разкикоти и пъпчивите му страни поруменяха.

Скип ме изгледа сериозно и в погледа му като че имаше нещо. Не съм много сигурен. Времето си минава, Атлантида потъва все по-дълбоко и по-дълбоко, а човек има склонност да идеализира спомена. Да митологизира. Може да ми се е сторило, че се предава, че смята да стои тук и да играе карти, а после каквото сабя покаже; а може би просто ми казваше, че съм свободен да следвам своя път. Но тогава бях на осемнайсет и доста приличах на Нейт — много повече, отколкото би ми се искало да си призная. Освен това никога не бях имал приятел като Скип. Той беше безстрашен, ръсеше „еба си!“ на всяка трета дума, когато се хранеше в стола, момичетата не можеха да откъснат очи от него. Привличаше мацките с чар, за който Рони само можеше да мечтаеше в най-мокрите си сънища. Но Скип притежаваше и някаква неконтролируема стихийност, подобна на тромб, който години наред си плува в кръвта и изведнъж пробожда сърцето или запушва мозъка. И той си го знаеше. Още тогава, едва що излязъл от училище и още с жълто по устата, както се казва, още по времето, когато смяташе, че в крайна сметка от него ще излезе обикновен гимназиален даскал и треньор по бейзбол, вече си го знаеше. Но аз го обичах. Обичах начина, по който изглеждаше, по който се усмихваше, по който се движеше и говореше. Обичах го и нямах намерение да го изоставя.

— Е — обърнах се към Били, Тони и Хю. — Какво ще кажете за един урок по игра на карти, момчета?

— Пет цента на точка! — изтърси Хю и се разхили като идиот. Какво ти като, той си беше идиот. — Давай! Цепи и раздавай!

Свряхме се в ъгъла, запалихме цигари и взехме да цакаме карти като луди. Не бях забравил отчаяното зубрене през празничния уикенд и думите на мама за момчетата, които напоследък плащат с живота си, като не залягат над книгите. Не ги бях забравил, но в този миг ми се струваха също толкова далечни като спомена за Каръл в моята кола и „Времето на здрача“ в изпълнение на „Платърс“.

По едно време вдигнах глава и на вратата забелязах Стоук Джоунс, който, подпрян на патериците си, ни наблюдаваше с обичайното си презрение. Черната му коса бе станала още по-гъста, кичурите над ушите му бяха още по-разбъркани и падаха по-тежко почти до яката на пуловера му. Той непрестанно подсмърчаше, носът му течеше и очите му бяха плувнали в сълзи, но иначе не изглеждаше по-болен отпреди ваканцията.

— Стоук! — възкликнах. — Как я караш?

— Ами, кой знае, сигурно по-добре от тебе.

— Хайде, Хръц-Хръц, донеси си една табуретка и ще те научим да играеш — обади се Рони.

— Нямам какво да науча от тебе — отсече Стоук и се отдалечи, потропвайки с патериците. Ние се заслушахме в шума от стъпките му и краткото покашляне.

— Тоя патрав шантавелко ме обича — отбеляза Рони. — Само дето не знае как да ми го покаже.

— Аз ще ти покажа на тебе, ако не раздадеш малко карти, еба си — отсече Скип.

— Млого, млого ме е страх — отвърна Рони, имитирайки Елмър Фъд^[1], когото само той намираше забавен. После положи глава на ръката на Марк Ст. Пиер, за да покаже колко е уплашен.

Но Марк рязко дръпна ръка.

— Мамка му, махай се от мен. Тая риза ми е нова и не искам да ми я омърляш с гнои от пъпки.

Миг преди Рони да грейне от радост и да заквичи от смях, улових в изражението му страшна болка. Но това не ме развълнува. Проблемите на Рони може да са си съвсем реални, но това никак не помагаше да го хареса човек. За мен той беше най-обикновен фукльо, който умее да играе карти.

— Хайде — подканих Били Марчант. — Забързай се малко и раздавай. Искам после да поуча.

Но, разбира се, тази вечер никой от нас не седна да учи. Вместо да премине през ваканцията, треската се беше усилила и ни друсаше по-силно от всякога.

Когато към десет без петнайсет станах за нова кутия цигари, отдалеч разбрах, че Нейт се е прибрал. От стаята на Ник Праути и Бари Марго се разнасяше „Любовта расте там, дето е мойта Розмари“. Но в далечината дочувах „Песента на войника“ на Фил Окс.

Нейт се беше скрил в дрешника и си окачаше дрехите. Освен дето нямаше друг в целия колеж, който да спи с пижама, Нейт беше и единственият човек, който слагаше дрехите си на закачалка. Аз закачих само старото си училищно яке. Сега го извадих и взех да тършувам из джобовете за цигари.

— Здрасти, Нейт, какво правиш? Натъпка ли се с плънка от червени боровинки за сто години напред?

— Аз… — започна той, но после видя какво имам на гърба на якето и избухна в смях.

— Какво? Толкова ли е смешно?

— В известен смисъл. — Той потъна още по-дълбоко в дрешника. След миг изникна със старо моряшко палтенце в ръце: — Гледай. — Обърна го да ми покаже гърба. На него далеч по-старателно бе изобразен същият символ. Само че Нейт беше използвал сребристо лепящо фолио.

Този път се засмяхме и двамата.

— Присмял се хърбел на щърбел — отбелязах.

— Глупости, великите умове мислят еднакво.

— Такава ли била работата?

— Е… така ми се иска да вярвам. Да не би това да значи, че си си променил мнението за войната, Пит?

— Какво мнение?