Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (11)

XI. ВЪЛЦИТЕ И ЛЪВОВЕТЕ. БОБИ УДРЯ ТОПКАТА. ПОЛИЦАЙ РАЙМЪР. БОБИ И КАРЪЛ. ЛОШИ ВРЕМЕНА. ЕДИН ПЛИК

Съли-Джон се върна от лагера, загорял, изпохапан от комари и готов да разказва безброй истории, които обаче Боби не слушаше. Това беше лятото, когато приятелството между Съли, Боби и Каръл щеше да свърши. Понякога тримата отиваха заедно в къщата „Стърлинг“, но там се разделяха. Каръл и приятелките й играеха софтбол и бадминтон, а Съли и Боби — бейзбол.

Съли, който беше много добър играч, беше преместен от отбора на „Вълците“ в отбора на „Лъвовете“. Когато отиваха да плуват, Съли-Джон все по-често сядаше до Рони Олмкуист и Дюк Уендъл, с които беше ходил в лагера „Уини“. Те разказваха все едни и същи истории за късите легла в лагера и за това как са си играли с момчетата на войници, докато накрая на Боби му писна да ги слуша. Струваше му се, че Съли е бил на лагер петдесет години.

На Четвърти юли „Вълците“ и „Лъвовете“ изиграха обичайния си ежегоден мач. През петдесетте години след края на Втората световна война „Вълците“ никога не бяха успели да спечелят нито един от тези мачове, но през 1960 година поне направиха един страхотен мач — най-вече заради Боби Гарфийлд. Дори и без своята ръкавица той улови много зрелищно топката с плонж в центъра на игрището. (Когато се изправи и чу аплодисментите, пожела и майка му да беше тук.)

Боби удари топката при последното хвърляне, когато имаха човек — на втора база и „Лъвовете“ водеха с две точки Запрати топката в лявата половина на полето и когато хукна към първа база, чу как Съли извика: „Добър удар, Боб.“ Наистина ударът беше добър и имаха възможност да изравнят резултата, ако Боби беше спрял на втора база. Обаче той не спря. Тринайсетгодишните почти никога не успяваха да върнат топката в центъра с голяма точност, но този път приятелят на Съли от лагера „Уини“ Дюк Уендъл запрати топката наляво към другия приятел на Съли Рони Олмкуист. Боби плонжира, но почувства ръкавицата на Рони, която го докосна по глезена секунда преди да стигне до базата.

— Аут! — извика съдията, който се беше приближил, за да следи играта по-добре. На пейките отстрани приятелите и родителите на „Лъвовете“ радостно ръкопляскаха.

Боби стана и ядосано погледна съдията, който беше около двайсетгодишен. Свирката беше закачена на врата му, а носът му беше намазан с черна боя.

— Бях сейф.

— Съжалявам, Боби — рече младежът. — Много хубаво удари топката, но си аут.

— Не бях! Лъжец такъв! Защо лъжеш, а?

— Изхвърлете го! — извика някой от родителите на трибуните. — На такъв въобще не трябва да му обяснявате какво е станало!

— Върви да седнеш при отбора си, Боби — рече съдията.

— Бях сейф! — изкрещя момчето. — Вижда се добре! — Посочи към мъжа на трибуните, който беше предложил да го изхвърлят от играта. — Онзи ли ти плати, за да загубим, а? Оня дебелак ли ти плати?

— Стига, Боби — каза съдията. Изглеждаше много глупаво със своята колежанска шапка и свирка на врата. — Предупреждавам те.

Рони Олмкуист се обърна с гръб, искаше да покаже, че се е отегчил от разправията. Боби мразеше и него.

— Ти не си нищо друго освен един лъжец — рече той. Успяваше да сдържи сълзите си, но гласът му трепереше.

— Това е последно предупреждение — каза съдията. — Върви да седнеш и се успокой. Ти…

— Скапан лъжец! Това си ти.

Една жена, която седеше близо до трета база, въздъхна и отмести поглед от тях.

— Това е — почти извика съдията. — Махай се от полето. Веднага.

Боби тръгна към края на полето, но после се спря и се обърна.

— Между другото някакво птиче ти се е изсрало на носа, но ти си толкова тъп, че дори не си го разбрал. По-добре върви се измий.

На него му се струваше смешно, но никой не се засмя, когато го каза. Съли стоеше с отворена уста в зоната на кетчъра. Прехвърляше маската си от ръка в ръка. Беше зачервен и ядосан. Изглеждаше така, сякаш никога вече няма да бъде „вълк“. Си-Джей беше ходил в лагера „Уини“, беше спал на късите легла и беше стоял до късно край лагерния огън. Щеше да бъде „лъв“ завинаги и Боби го мразеше.

— Какво ти става? — попита го Съли, когато той минаваше покрай него. И двата отбора седяха на пейките си. Всички деца го гледаха. Всички родители го гледаха. Гледаха го така все едно е нещо отвратително. Боби си помисли, че вероятно наистина е нещо такова. Но не по причините, поради които те си го мислеха.

„Знаеш ли, Съли, ти може да си бил в лагера «Уини», но аз бяха там долу. Там долу.“

— Боби?

— Нищо ми няма — отвърна той, без да го поглежда. — На кого му пука какво ми е? Ще се местя в Масачузетс. Може би там има по-малко скапани лъжци.

— Слушай, бе, човек…

— О, я да млъкваш — изрече отново Боби, без да го поглежда. Гледаше гуменките си. Гледаше гуменките си и продължаваше да върви.

Лиз Гарфийлд нямаше приятели („Аз съм кафява нощна пеперуда, а не разноцветна общителна пеперудка“), но през първите няколко години от работата си във фирмата за недвижими имоти се беше сближила с една жена на име Мира Калхоун. (Според Лиз двете с Мира си приличаха, имаха еднакви проблеми, бяха настроени на еднаква честота и т.н.) През онези дни Мира беше секретарка на Дон Бидърман, а Лиз беше момиче за всичко — уреждаше им срещи, правеше им кафе, пишеше кореспонденцията. Мира беше напуснала агенцията през 1955, без да дава много обяснения. Лиз беше заела мястото й като секретарка на господин Бидърман през 1956.

Лиз и Мира поддържаха връзка, изпращаха си поздравителни картички и писма. Мира — която Лиз наричаше „дамата девица“ — се беше преместила в Масачузетс и беше отворила агенция за недвижими имоти. През 1960 година Лиз й писа и я попита дали може да й стане съдружник — не пълноправен, разбира се. Пишеше, че има някакви средства, които може да вложи. Не били много, но три хиляди и петстотин долара все пак са нещо.

Може би госпожица Калхоун имаше същите проблеми като Лиз. Важното беше, че се беше съгласила. Дори беше изпратила букет на майка му и Лиз беше щастлива за пръв път от седмици насам. А може би и от години. Важното беше, че ще се преместят от Харуич в Денвърс, Масачузетс. Щяха да заминат през август, когато Лиз щеше да запише Боби в ново училище.

По-важно обаче беше, че синът на Лиз Боби имаше да свърши още една работа, преди да замине.

 

Беше твърде малък, за да направи това, което беше необходимо. Трябваше да внимава и да бъде хитър. Той умееше да хитрува. Не искаше вече да се държи като Оди Мърфи или Рандълф Скот от сутрешните прожекции и освен това трябваше да направи засада на някои хора, за да разбере какво е усещането. Избра дърветата, където Каръл го беше прегърнала, когато му беше станало мъчно и се беше разплакал. Там щеше да изчака Хари Дулин — стария господин Робин Худ.

Хари беше започнал работа в бакалията. Боби знаеше това. Беше го видял там, когато ходеше на пазар с майка си. Беше го видял също откъде минава, когато се прибира след края на смяната си в три часа следобед. Хари вървеше обикновено с някой от приятелите си — най-често с Ричи О’Мийра. Уили Шърман вече не беше част от живота на Хари, същото както Съли вече не беше приятел с Боби. Но без значение дали беше сам или в компанията на някого, Хари винаги минаваше през парка „Комънуелт“ на път за вкъщи.

По обяд Боби се запъти натам. По това време играеха бейзбол само сутрин, защото към три часа вече ставаше прекалено горещо и игрищата опустяваха. Рано или късно Хари щеше да се появи сам или с някой от приятелите си. Междувременно Боби прекарваше времето между три и четири часа, скрит в храсталака, където беше плакал. Понякога четеше — книга. Онази за Джордж и Лени го накара отново да се разплаче. „Хората като нас, които работят в някое ранчо, са най-самотните.“ Така казваше Джордж. „Хората като нас не очакват нищо от бъдещето.“ Лени смяташе двамата ще си купят ферма и да отглеждат зайци, но още преди да стигне до края на книгата, Боби знаеше, че за тях нямаше да има нито ферма, нито зайци. Защо? Защото хората имаха нужда от звяр, който да уловят. Те намериха един Ралф или един Пиги, или един глупав едър мечок на име Лени и се превърнаха в отрепки. Облякоха жълтите си палта, подостриха по една пръчка в двата края и тръгнаха на лов.

„Но на хората като нас понякога им се връща това, което правят — помисли си Боби, докато чакаше Хари да се появи сам. — Понякога става така.“

Определеният ден беше шести август. Хари вървеше през парка към Броуд Стрийт, все още облечен в своята червена униформа от магазина — какъв мръсник! — и си тананикаше „Извади ножа“ с глас, който можеше да разтопи желязо. Като внимаваше да не закачи клоните на дърветата, Боби излезе от скривалището си и тръгна на пръсти след него. Щеше да вдигне бейзболната си бухалка, когато се увери, че е достатъчно близо. Щом замахна, си спомни какво беше казал Тед: „Три големи момчета срещу едно момиченце. Те вероятно са мислели, че ти си лъв.“ Но Каръл определено не беше „лъв“, нито пък Боби. Съли-Джон беше „лъв“, но тогава не беше тук. Не беше тук и сега. Този, който се прокрадваше зад Хари Дулин, не беше дори „вълк“. Беше само една хиена, но какво от това? Заслужаваше ли Хари някакво по-добро отношение?

„Не“ — помисли си Боби и замахна с бухалката. Когато тя се стовари върху Хари, чувството беше дори по-хубаво от онова, когато беше ударил топката на игрището и я беше запратил в лявата половина на полето.

Хари извика от болка и изненада и се просна на земята. Боби веднага го удари втори път под лявото коляно.

— О-о-о-ох! — извика Хари. Беше направо прекрасно да чуваш как крещи Хари Дулин. Беше направо супер. — Ох, боли! Много боли!

„Не трябва да го оставям да се изправи — помисли си другото момче и хладнокръвно избра следващото място, където да го удари. — Той е два пъти по-голям от мен. Ако не улуча, ще се изправи и ще ми откъсне главата. Направо ще ме убие!“

Хари се опитваше да се отдръпне назад, като риеше из чакъла на пътеката с лакти и с гуменки. Боби замахна, удари го в корема и му изкара въздуха. Хари се отпусна на земята по гръб. Погледът му беше замъглен, а в очите му имаше сълзи. Зениците му се бяха превърнали в малки точици, изпълнени със злоба. Устата му — тънка черта, такава, каквато беше в деня, когато ги беше спасила Рионда — сега беше изкривена от болка.

— Не! Стига! Ще ти дам всичките си пари! Стига!

„Той не може да ме познае — осъзна Боби. — Слънцето го заслепява и той дори не може да ме види.“

Това беше добре.

— Не е достатъчно! — бяха казали учителите в лагера „Уини“, когато идваха на проверка по стаите. Така казваше Съли, а не че на Боби му пукаше. Не даваше и пет пари за скапаните проверки на стаите.

Той се наведе по-близо до изпълненото с болка лице на Хари.

— Помниш ли ме, Робин Худ? Аз съм бебето Малтекс.

Хари престана да крещи. Погледна към Боби, позна го и успя да изрече:

— Ще… те… хвана…

— Нищо няма да хванеш — отвърна Боби и когато той се опита да го хване за глезена, го ритна в ребрата.

— О-о-о-ох! — извика отново Хари Дулин. Какъв мръсник! Най-големият мръсник от мръсниците!

„От това може би ме заболя повече, отколкото теб — помисли си Боби. — Да риташ хората с гуменки не е особено умно.“

Хари се превъртя. После се опита да се изправи и тогава Боби с все сила го удари през кръста. Звукът приличаше на този, който издаваше тупалката, когато тупаш килим. Единственото, което щеше да го зарадва повече, беше, ако на пътеката лежеше господин Бидърман. Боби знаеше много добре къде точно иска да го удари.

Половин филия обаче беше по-добре от никаква. Майка му казваше нещо такова.

— Това ти е за бебето Джърбър — рече Боби. Хари лежеше по гръб на пътеката и плачеше. От носа му се стичаха сополи като големи зелени потоци. С едната си ръка се опитваше да разтрие изтръпналия си кръст.

Боби стисна дръжката на бухалката. Искаше да я вдигне още веднъж и да я стовари не върху краката или кръста на Хари, а върху главата му. Искаше да чуе как ще изпука черепът му. Казваше си, че светът ще стане по-добър без този мръсник. Без това малко ирландско лайно. Този малък подлец…

„Спокойно, Боби — рече гласът на Тед. — Достатъчно, така че спокойно. Контролирай се.“

— Ако я докоснеш отново, ще те убия — изрече. — Ако я докоснеш, ще ти подпаля къщата. Скапан мръсник.

Беше клекнал до Хари за тези последни думи. После изправи, огледа се и тръгна по пътеката. Когато срещна близнаците Сигсби, вече си подсвиркваше.

 

През последвалите години за Лиз Гарфийлд беше станало ежедневие да вижда полицай на прага си. Първият, който се появи, беше полицай Реймър, местното ченге, който понякога купуваше на децата сладолед в парка. Вечерта на шести август той позвъни на вратата на апартамента на първия етаж на номер 149 на Броуд Стрийт. Полицай Реймър не изглеждаше щастлив. С него беше Хари Дулин. Той вървеше като старец и се държеше за кръста.

Когато Лиз отвори външната врата, Боби стоеше до нея. Полицаят вместо да погледне към Боби (висок метър и петдесет и четири и тежък четирийсет и пет килограма), се обърна към Хари (висок метър и осемдесет и тежък седемдесет килограма). Влажните му големи очи сяха изпълнени със съмнение.

Хари Дулин беше тъп, но не чак толкова, че да не може да прочете този поглед.

— Той ме изненада в гръб.

Реймър се наведе към Боби.

— Хари Дулин твърди, че си го пребил в парка, когато е прибирал от работя. — Полицаят произнесе р-то като рррр. Боби никога не забрави това. — Каза, че си го ударил с бухалка няколко пъти, преди да успее да се обърне към теб. Какво ще кажеш за това? Истина ли е?

Боби, който въобще не беше глупав, вече беше преценил създалата се ситуация. Съжаляваше, че не е предупредил Хари, че ако си отвори устата пред полицията, Боби ще разкаже как той и приятелите му са пребили Каръл. Проблемът беше, че приятелите на Хари щяха да отричат. Думите на Каръл срещу тези на Хари, Уили и Ричи. Боби се бе надявал, че Хари ще си държи устата затворена, засрамен, че го е пребило два пъти по-малко момче от него. Хари обаче беше разказал. Боби го разбра от погледа на госпожа Дулин. Тя беше успяла да изтръгне истината от сина си.

— Не съм го докосвал — отвърна Боби на полицай Реймър и го погледна в очите.

Мери Дулин въздъхна възмутено. Дори и Хари, който беше нагъл лъжец, изглеждаше изненадан.

— Да, честното лице на малкото дете! — извика госпожа Дулин. — Нека аз да говоря с него, полицай! Ще изтръгна истината от него!

Тръгна напред, но Реймър я спря, без да отмества поглед от Боби.

— Виж сега, хлапе. Защо един празноглавец, който е два пъти по-голям от теб, ще каже, че един нищо и никакъв пикльо като теб го е пребил в парка?

— Не наричайте момчето ми празноглавец! — извика госпожа Дулин. — Не е ли достатъчно, че този страхливец го е пребил почти до смърт? Защо…

— Млъкнете! — рече майката на Боби. Откакто полицай Реймър беше дошъл, за пръв път изричаше нещо и гласът й беше направо мъртвешки. — Оставете го да отговори на въпроса.

— Още ми е ядосан от миналата зима. Затова приказва такива неща — отговори Боби на Реймър. — Той и някакви други момчета от „Сейнт Гейб“ ме подгониха по хълма. Хари се подхлъзна и падна. Каза, че ще ми го върне. Може би е решил, че така ще успее.

— Лъжец! — извика Хари. — Не те гонех аз, а Били Донехю! Това…

Млъкна и се огледа. Вече беше замесен, а и изражението на лицето му издаваше някакво задоволство при последните думи.

— Не съм аз — рече Боби. Говореше спокойно и продължаваше да гледа Реймър в очите. — Ако се опитам да пребия някой с неговия ръст, той ще ме размаже от бой.

— Лъжците отиват в ада! — каза госпожа Дулин.

— Къде беше днес около три и половина, Боби? — попита Реймър. — Можеш ли да отговориш?

— Бях тук — отвърна той.

— Госпожо Гарфийлд?

— Да, разбира се, че беше тук — спокойно изрече тя. — Беше тук с мен през целия следобед. Аз чистех пода в кухнята, а Боби ми помагаше. Ще се местим и искам да почистя апартамента. Боби се оплакваше, както правят всички момчета, но си свърши работата. След това пихме чай с лед.

— Лъжкиня! — извика отново госпожа Дулин. Хари стоеше и само гледаше. — Скапана лъжкиня! — Тя пристъпи напред и понечи да стисне врата на Лиз. Още веднъж полицай Реймър я бутна назад, без да я поглежда. Този път обаче беше по-груб.

— Можете ли да се закълнете, че е бил с вас? — попита той.

— Разбира се.

— И ти, Боби, че никога не си го докосвал?

— Заклевам се, че не съм.

— Закълни се пред Бог.

— Заклевам се в името на Бог.

— Ще те спипам, Гарфийлд — рече Хари. — Ще ти хвърля един…

Реймър се обърна толкова рязко, че ако майка му не го беше хванала, Хари щеше да падне на верандата.

— Затваряй си скапаната грозна уста — рече полицаят и когато госпожа Дулин се опита да заговори, той я посочи с пръст. — Вие също, Мери Дулин. Ако искате да предявите обвинения за побой срещу някого, най-добре започнете от скапания си съпруг. Ще намерите повече свидетели.

Тя го погледна ядосана и засрамена.

Реймър отпусна ръката си така, сякаш беше ужасно натежала. Гледаше ту Хари, ту Мери, ту Боби, ту Лиз. После се дръпна и свали фуражката си.

— Тук има нещо гнило — каза най-сетне. — Някой от вас лъже.

— Той…

— Ти…

Боби и Хари заговориха едновременно, но полицай Реймър не искаше и да ги чуе.

— Млък! — изръмжа така, че старците, които вървяха от другата страна на улица, се обърнаха и ги погледнаха. — Обявявам случая за приключен. Но ако разбера, че има някакво неразбирателство между вас — той посочи момчетата, — или между вас — посочи майките им, — някой ще го отнесе. Дръжте се нормално и няма да има никакви проблеми. Сега Хари стисни ръката на Робърт, за да се сдобрите. Ще направиш ли поне това? Е, мисля, че няма. Светът е едно прокълнато място. Хайде, Дулин. Искам да се приберете вкъщи.

Боби и майка му гледаха как тримата слизат по стълбите на верандата. Когато вече бяха стигнали до тротоара, госпожа Дулин се обърна.

— Не прави нещата по-лоши, отколкото са, малко лайно! — извика тя. Хари продължаваше да накуцва и Боби си помисли, че кракът му е добре, но онзи, последният удар, го беше наранил.

Щом влязоха в апартамента, Лиз заговори със същия спокоен глас, както преди това.

— Това е едно от момчетата, които пребиха Каръл, нали?

— Да.

— Можеш ли да се пазиш от него, докато заминем?

— Мисля, че ще успея.

— Добре — рече тя и го целуна. Рядко го правеше, но когато се случваше, беше страхотно.

 

По-малко от седмица преди да се преместят — апартаментът беше започнал да се пълни с кашони — Боби срещна Каръл Джърбър в парка. Разхождаше се за разнообразие сама. Беше я виждал няколко пъти заедно с приятелките й, но това не му беше достатъчно. Сега най-сетне тя беше сама и когато го погледна и той забеляза страха в очите й, Боби разбра, че го е отбягвала.

— Боби — рече тя. — Как си?

— Не знам — отвърна той. — Предполагам, че съм добре. Не сме се виждали от доста време.

— Не си идвал към нашата къща.

— Не — отвърна той. — Не знаеше как да продължи. — Напоследък бях зает.

— Да. — Можеше да приеме това, че тя се държеше хладно с него, но не можеше да разбере страха, който се опитваше да скрие. Страхуваше се от него като от куче, което ще я ухапе. Изведнъж Боби се почувства така все едно ще падне на четири крака и ще започне да лае.

— Заминавам.

— Съли ми каза, но не знаеше къде. Мисля, че вие двамата вече не сте приятели.

— Не — отговори Боби. — Не сме. Ето вземи. — Бръкна в задния си джоб и извади лист от тетрадка. Каръл го погледна подозрително, посегна да го вземе, но после отдръпна ръка.

— Това е адресът ми — рече той. — Ще се местим в Масачузетс. В един град на име Денвърс.

Боби протегна листа, но тя не го взимаше. Сети се какво се беше случило на виенското колело и как тогава си мислеше, че е на върха на света. Спомни си как кърпата се разтвори като крила и падна на пода, спомни си малките й лакирани пръстчета на краката и парфюма й. Спомни си песента от радиото в съседната стая. Това беше Каръл. Да, Каръл.

— Мислех си, че ако искаш, може да ми пишеш рече той. — Ще ми бъде мъчно. В непознат град и без приятели.

Каръл взе листа и го прибра в джоба на късите си панталонки. „Когато се прибере у тях, ще го изхвърли“ — помисли си Боби, но не му пукаше. Поне го беше взела. Това щеше да се превърне в един прекрасен спомен, когато му станеше мъчно, а и отрепките си бяха отишли и не беше нужно да си спомня за тях.

— Съли казва, че си се променил.

Боби не отговори.

— Казват го и други хора.

Боби отново не отговори.

— Ти ли преби Хари Дулин? — попита тя и хвана китката му със студената си ръка. — Ти ли беше?

Той едва забележимо кимна.

Каръл го прегърна и го целуна толкова силно, че чак зъбите им се удариха. Устните им се съединиха в прекрасна целувка. Три години след това Боби не целуна друго момиче по устните… и никога през живота си не го целунаха по този начин отново.

— Добре! — изрече тя с тих и изпълнен със страх глас. Заприлича му на стон. — Добре!

После тя се затича към Броуд Стрийт, а краката й — почернели и ожулени на коленете — блестяха на слънцето.

— Каръл — извика той след нея. — Каръл, чакай!

Тя продължаваше да бяга.

— Каръл, обичам те!

Тя спря… или може би го направи, защото беше стигнала до Ашър Авеню и се оглеждаше за идващи коли. Във всеки случай се спря за момент, наведе глава и после се обърна. Очите й се бяха разширили, а устата й беше отворена.

— Каръл!

— Трябва да се прибирам, за да направя салатата — извика тя и побягна. Пресече улицата и изчезна от живота му, без да се обърне за втори път.

Той и майка му се преместиха в Денвърс. Боби ходеше в основното училище в Денвърс. Намери си приятели. Създаде си дори повече врагове. Често се биеше, а не след дълго започна и да кръшка от училище. В бележника му госпожа Ривърс написа: „Робърт е много умно дете, но изглежда е травмирано. Бихте ли дошли да се срещнете с мен, госпожо Гарфийлд?“

Госпожа Гарфийлд отиде и помогна колкото можа, но имаше много неща, за които не можеше да говори: за Провидънс, за обявата за изгубеното домашно животно и за това откъде беше взела парите, с които беше започнала работа тук. Двете жени се съгласиха, че Боби е изпаднал в депресия, защото тъгува за старите си приятели. Решиха, че ще надживее това. Бил твърде умен и имал огромен потенциал.

Лиз имаше големи успехи като агент на недвижими имоти. Боби се справяше с английския (беше получил 6+ за есето, в което сравняваше „За мишките и хората“ на Стайнбек и „Повелителят на мухите“ на Голдинг), а останалите предмети не му вървяха. Пропуши.

От време на време Каръл му пишеше — кратки, безлични писма, в които разказваше за училище, за приятелите си и за пътуването си до Ню Йорк с Рионда. В писмото, което пристигна през март 1961 година (Каръл винаги пишеше на хартия, изрисувана с цветя и мечета), пишеше: „Мисля, че татко и мама ще се разведат. Той си има някаква «кучка», а мама постоянно плаче.“ Най-често обаче му пишеше за по-весели неща: че е получила нови кънки за лед на рождения ден, че харесва Фабио за разлика от Ивон и Тина, че ходила на танци и танцувала цяла вечер.

„Това е последното — мислеше си Боби, докато отваряше всяко писмо. — Повече няма да ми пише. Децата не пишат писма за дълго дори и да обещаят. Предстоят й твърде много нови неща. Времето лети бързо. Прекалено бързо и тя ще забрави.“

 

Той обаче нямаше да я остави да забрави. След всяко нейно писмо сядаше и пишеше отговор. Разказа й за къщата в Бруклин, която майка му беше продала за двайсет и пет хиляди долара. Беше получила наведнъж толкова, колкото взимаше за шест месеца на старата си работа. Написа й за оценката си на есето по английски. Разказа й за приятеля си Мори, който го учеше да играе шах. Не й писа, че понякога двамата с Мори ходеха да чупят стъклата на прозорците с колелата си (Боби най-сетне беше спестил достатъчно, за да си купи). Караха колкото можеха по-бързо и хвърляха камъни по прозорците на сградите, покрай които минаваха. Пропусна и историята за това как каза на господин Хърли, заместник-директора на училището, да си целуне огромния червен задник и как господин Хърли го зашлеви и му каза, че е един малък простак. Не си призна, че е започнал да краде от магазините и че вече се е напивал поне четири или пет пъти (веднъж с Мори, а останалите пъти сам) или че понякога ходеше на железопътната линия и се чудеше дали ако го прегази експресът, ще умре най-бързо. Първо мирис на дизелово гориво, после сянка, която пада върху лицето ти, и накрая „бум!“ и готово. Или не беше чак толкова просто.

Всяко писмо до Каръл свършваше така:

Много липсваш

на твоя приятел,

Боби

Минаваха седмици без поща за него и после изведнъж пристигаше един от нейните пликове с мечетата и цветята. И отново пишеше за пързалките, за училище, за новите й обувки и как все още не може да разбере дробите. Всяко писмо беше като още една пресилена въздишка от любим човек, чиято смърт е неизбежна. Още един дъх.

Дори Съли-Джон му беше написал няколко писма. Той беше спрял да пише още през 1961 година, но Боби се чувстваше поласкан, че все пак се беше опитал. Зад детския почерк и правописните грешки в писмата на Съли обаче видя едно растящо добродушно момче, което щеше да се занимава със спорт и да си ляга с клакьорките, — ето щеше да се загуби в правописните правила, като в щото време щеше да надбягва защитата на противниковия отбор с лекота. Боби дори си представяше какъв щеше да стане Съли, когато пораснеше. Виждаше го като продавач на коли и вероятно щеше да е собственик на борса за коли. Щеше да се казва: „Честният Джон“, разбира се, или "Борсата на Честния Джон". Щеше да има голямо шкембе, което да виси над колана му. Стените на канцеларията му щяха да са облепени с плакати. Щеше да стане треньор на малките и да започва всяка тренировка с думите: „Чуйте сега, момчета…“ Щеше да ходи на църква, да марширува по парадите и да стане член на градския съвет. Това щеше да е един хубав живот — фермата и зайците вместо пръчката, подострена в двата края. Въпреки това Съли също щеше да се срещне с пръчката в провинция Донг Ха, както и със старата мамасан, която никога нямаше да си тръгне.

 

Боби беше на четиринайсет, когато ченгето го хвана да излиза от магазина с два пакета бира („Нарагансет“) и три кутии цигари („Честърфийлд“). Това беше русият полицай от „Селото на прокълнатите“.

Боби му каза, че не е влязъл с взлом, че задната врата е била отворена и той просто влязъл, но когато полицаят освети ключалката, тя беше ръждясала и заяждаше. „Какво ще кажеш за това?“ — попита полицаят, а Боби вдигна рамене. Докато седяха в колата (полицаят го остави да седи отпред, но когато Боби поиска да запали цигара, той не му разреши), полицаят започна да попълва един формуляр. Попита кльощавото хлапе до себе си как се казва. „Ралф — отговори Боби. — Ралф Гарфийлд.“ Но когато пристигнаха пред къщата, където живееха с майка му — сега имаха цяла къща на два етажа, времената бяха добри — Боби заяви, че е излъгал.

— Името ми всъщност е Джак — рече той.

— Така ли? — попита русият от „Селото на прокълнатите“.

— Да — кимна Боби. — Джак Меридю Гарфийлд. Това съм аз.

 

Каръл Джърбър престана да му пише през 1963. През същата година Боби го изключиха за пръв път от училище и за пръв път прекара известно време в изправителния дом „Бедбъг“ в Масачузетс. Затвориха го по обвинение, че е носел пет цигари марихуана, които той и приятелите му наричаха „смехотворки“. Присъдата му беше деветдесет дни и трийсет от тях му опростиха за добро държание. Там прочете доста книги. Някои от децата го наричаха Професора, а той нямаше нищо против.

Когато присъдата му изтече, полицай Грандел дойде и го попита дали е готов да живее според закона. Боби отговори, че си е научил урока и ще се поправи. За известно време беше така, докато не дойде есента на 1964, когато преби едно момче толкова зле, че то трябваше да постъпи в болница и имаше съмнения, че няма да се възстанови напълно. Хлапето не искаше да му даде китарата си, така че Боби го преби и си я взе. Свиреше на китарата (не особено добре) в стаята си, когато го арестуваха. Беше казал на Лиз, че е купил китарата от оказион.

Майка му стоеше на прага и хълцаше, докато полицай Грандел водеше Боби към полицейската кола, паркирана до бордюра.

— Ще се отрека от теб, ако не престанеш! — извика тя след него. — Не се шегувам! Ще го направя.

— Направи го — отвърна й от задната седалка на колата. — Направи го още сега, мамо. Не губи ценно време.

Докато пътуваха към центъра на града, полицай Грандел се обърна към Боби:

— Мислех, че ще се поправиш, Боби.

— Аз също — отговори той. Този път влезе в изправителния дом „Бедбъг“ за шест месеца.

 

Когато го пуснаха, осребри билета си и се прибра у дома на стоп. Щом влезе в къщата, майка му не излезе да го посрещне.

— Имаш писмо — извика тя от спалнята си. — На бюрото ти е.

Сърцето на Боби започна да бие лудо още преди да види плика. Тя вече беше твърде голяма за мечета и цветя, но позна почерка на Каръл. Взе плика и го разкъса. Вътре имаше само един лист — подгънат в края — и един по-малък плик. Боби бързо прочете бележката от Каръл.

Скъпи Боби,

Как си. Аз съм добре. Имаш писмо от твоя стар приятел, онзи, който ми намести ръката тогава. Пристигна у нас, защото той може би не е знаел къде си. Вътре имаше бележка, в която ме молеше да ти го изпратя. Така и направих. Много поздрави на майка ти.

Каръл

Не пишеше нищо за себе си. Не пишеше и как вървят уроците по математика. Не пишеше дали си има приятел, но Боби реши, че може би си има. Дори няколко.

С изтръпнали и треперещи ръце взе запечатания плик. Сърцето му биеше лудо. На плика беше написано само името му. Това беше почеркът на Тед. Веднага го позна. С пресъхнала уста и насълзени очи отвори плика, който не беше по-голям от тези, в които децата изпращат първите си картички за Свети Валентин.

Първо усети най-приятната миризма в живота си. Тя му припомни как беше прегръщал майка си като малък, уханието на косата й и на парфюма й. Накара го да си спомни как ухаеше паркът „Комънуелт“ през лятото. Спомни си миризмата на книги и мастило в библиотеката на Харуич. Сълзите потекоха по страните му. Вече беше свикнал с мисълта, че остарява, но да се чувства по-млад — да знае, че може отново да се чувства по-млад — беше много объркващо и шокиращо.

Вътре нямаше нито писмо, нито бележка. Когато Боби обърна плика, от него изпаднаха розови цветове, но това бяха най-червените рози, които беше виждал някога.

„Кръвта на сърцето“ — помисли си той развълнувано. За пръв път от години насам си спомни как можеше с мислите си да е някъде другаде. Те сякаш политаха. Розите светеха на тъмната повърхност на бюрото му като рубини, като тайните лъчи от скритото сърце на света.

„Няма само един свят — помисли си Боби. — Не е само един. Има и други светове освен този. Милиони други светове, които се въртят в спиралата на Кулата. — После си каза: — Той отново им е избягал. Отново е свободен.“

Цветовете не оставяха място за съмнение. Те бяха всички отговори, които можеше да иска човек: всичките „да“, всичките „може би“, всичките „можеш“, всичките „истина е“.

„Сега се движат бързо, а сега спират“ — помисли си Боби. Знаеше, че е чувал тези думи и преди, но не можеше да се сети къде и защо си ги е спомнил. В този момент не го интересуваше.

Тед беше свободен. Не в този свят и в това време. Този път беше избягал в друга посока, в някой друг свят.

Боби внимателно събра цветовете, сякаш бяха копринени монети. Събра ги в шепите си и ги вдигна към лицето си. Можеше да се задуши от уханието им. Тед беше част от тях с неговата смешна походка, с неговата бяла коса и с никотиновите петна на двата пръста на дясната ръка.

Когато беше нападнал Хари Дулин, за да отмъсти за Каръл, Боби беше чул гласа на Тед. Тогава реши, че е плод на въображението му. Сега си мислеше, че е бил истински, нещо, което беше част от цветовете и беше специално за него.

„Успокой се, Боби. Достатъчно. Сега се успокой и се контролирай.“

Той дълго време седя пред бюрото с притиснати цветове към лицето си. След това внимателно прибра всеки един цвят в плика и го затвори.

„Той е свободен. Той е там някъде и… си спомня.“

— Помни ме — прошепна. — Той ме помни.

Стана, отиде в кухнята и сложи чайника, за да си направи чай. После се качи в стаята на майка си. Тя беше в леглото и Боби забеляза, че е започнала да остарява. Когато седна до нея, тя извърна лицето си от него, от момчето си, което вече беше почти мъж, но му позволи да хване ръката й. Той я държеше и чакаше свирката на чайника да се обади от кухнята. После тя се обърна и го погледна.

— О, Боби — рече. — Така объркахме всичко. Ти и аз. Какво ще правим сега?

— Ще направим най-доброто, на което сме способни — отговори й той, като продължаваше да гали ръката й. Вдигна я към устните си и я целуна по дланта там, където линията на живота и линията на сърцето й се събираха. — Най-доброто, на което сме способни.