Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (16)

5.

Съботната закуска беше една от работните ми смени в „Холиок“. Беше приятна смяна, тъй като столът никога не се пълнеше. Каръл Джърбър, момичето на приборите, стоеше в началото на конвейера. След нея бях аз — моята работа се състоеше в това да взимам мръсните чинии от подносите, да ги почиствам и да ги редя на количката до мен. Когато конвейерът беше много претоварен, както на вечеря в почивните дни, просто натрупвах чиниите с цялата свинщина на количката и ги почиствах по-късно, като се успокои топката. Следващият човек прибираше чашите и ги поставяше в специална миялна машина. Работата в „Холиок“ не беше никак лоша. Все се намираше някой умник като Рони Маленфант да вземе да върне недокоснат суджук или наденичка със забодено знаменце, или овесена каша, украсена с надпис „МАМКА ВИ“, издокаран от старателно накъсани на лентички салфетки (а веднъж в купа с изстинал, вече желиран сос от руло с кайма открихме друго послание: „ПОМОЩ, ДЪРЖАТ МЕ ПЛЕННИК В СЕЛСКИ КОЛЕЖ“); да не говорим какви прасета са някои хора — намирахме чинии, пълни с кетчуп, чаши с мляко, в които плува картофено пюре, размазани зеленчуци… но така ли иначе, работата не беше никак лоша, особено в събота сутрин.

Веднъж плъзнах поглед покрай Каръл (която изглеждаше необикновено красива за този ранен час) и забелязах Стоук Джоунс. Беше с гръб към шубера, но няма начин да сбъркаш патериците и странното изображение на гърба на якето му. Скип се оказа прав — наистина приличаше на птичи крак (чак година по-късно някакъв човек о телевизията го нарече: „Крачето на великото американско пиле“).

— Знаеш ли какво е това? — попитах Каръл и посочих знака.

Тя дълго се взира, но накрая поклати глава:

— Не. Сигурно е някаква шега за посветени.

— Стоук не се шегува.

— Ама как може, уж си поет, а да не знаеш.

— Я стига, Каръл, направо ще ме умориш. Като свърши смяната, я изпратих до нейното общежитие (като си казах, че просто съм учтив и че изпращайки Каръл Джърбър до „Франклин“, всъщност по никакъв начин не изневерявам на Ан-Мари Суси в Гейтс Фолс), после се понесох към „Чембърлейн“, питайки се кой ли може да знае какво означава това пилешко краче. Чак сега, след толкова години, се сещам, че и през ум не ми е минавало да попитам самия Джоунс. Но като стигнах на нашия етаж, забелязах нещо, което отнесе мислите ми в съвсем друга посока. След като бях излязъл в шест и половина сутринта с почти затворени очи, за да се настаня на конвейера зад Каръл, някой беше измазал вратата на Милото Диърборн с крем за бръснене… ама отгоре до долу, включително и дръжката, а на прага беше теглил яка плътна черта. Забелязах следа от бос крак и се усмихнах. Милото отваря вратата само по хавлия и тръгва към душа, но в този миг люуууус!, и хайде.

Като влязох в триста и втора, още се усмихвах. Нейт пишеше на бюрото. Като го видях как крие тетрадката, заключих, че това е поредното писмо до Синди.

— Някой е намазал вратата на Милото с крем за бръснене — обявих, — застанах пред моята полица с книги и измъкнах учебника по геология. Имах намерение да се настаня в етажната читалнята и да попрочета за теста във вторник. Нейт се опита да запази сериозен, неодобрителен вид, но не можа да се сдържи и се усмихна. В онези дни все се опитваше да го раздава много морализаторски, но в крайна сметка не успяваше. Подозирам, че с времето за съжаление се е усъвършенствал.

— Да го беше чул как крещи. — Нейт се разхили и притисна дребния си юмрук към устата си, за да заглуши подобни невъзпитани прояви. — И псува — за малко да засенчи Скип.

— Сигурен съм, че по псувните никой не може да се мери със Скип.

Нейт ме изгледа, тревожно сбърчил чело.

— Нали не си ти? Понеже знам, че стана рано…

— Ако щях да украсявам вратата на Милото, щях да предпочета тоалетна хартия. Целият ми крем за бръснене отива право на мутрата ми. Аз съм беден студент като теб, ако не помниш.

Тревожната бръчка се изглади и Нейт пак заприлича на хрисимо църковно хористче. Чак сега забелязах, че седи на бюрото само по гащета и глупавата синя шапчица на първокурсник.

— Много се радвам, защото Милото виеше с все сила, че ще пипне негодника и ще се погрижи да го сложат под дисциплинарно наблюдение.

— Задето му е намазал вратата с крем за бръснене? Съмнявам се, Нейт.

— Знам, че звучи странно, но ми се стори, че говореше сериозно. Дейвид Диърборн понякога ми напомня онзи филм за смахнатия капитан. Дето Хъмфри Богарт играеше. Нали се сещаш?

— Н-да, „Метежът на «Кейн»“.

— А-ха, именно. Та Дейвид… ъ-ъ, нека кажем, че основната грижа на един отговорник на етаж е да раздава дисциплинарни наказания.

Според правилника на университета най-тежкото наказание бе изключването, което се прилагаше при тежки престъпления като кражба, нападение, притежание или употреба на наркотици. Дисциплинарното наказание бе следващата степен и се налагаше за провинения от сорта да те заварят с момиче в стаята ти (особено пък след вечерния час за момичета като нищо можеше и да те изключат, колкото и невероятно да звучи в наши дни), за притежаване на алкохол, за преписване на изпит, за плагиатство. В подобни случаи теоретично можеха и да те изключат, най-вече за преписване (особено на колоквиум или на годишен изпит), но в повечето случаи те подлагаха на дисциплинарно наблюдение, което после влачиш цял семестър. Не ми се искаше да вярвам, че някакъв си отговорник ще отиде при декана на мъжете Гаретсън и за някакъв си нищо и никакъв крем за бръснене ще иска дисциплинарно наказание — но все пак ставаше дума за Милото, който бе ужасен сухар и стриктно провеждаше седмични проверки на стаите, като за целта си носеше табуретка, та да инспектира горните рафтове на гардеробите, тъй като очевидно смяташе, че и това му влиза в задълженията. Сигурно бе заимствал идеята от Програмата за обучение на запасни офицери, която боготвореше със същия жар, с който Нейт обичаше Ринти и Синди. Освен това за неизчистена стая изпращаше докладни записки — тази практика все още съществуваше официално, макар да бе напълно забравена извън ПОЗО. Ако се натрупат достатъчно докладни записки, може да ти натресат и дисциплинарно наказание. Вследствие на това теоретично можеше да изхвърчиш от колежа, да ти прекратят срока на отлагане на военна служба, да получиш повиквателна и в крайна сметка да се озовеш под куршумите във Виетнам само защото редовно си забравял да изхвърлиш боклука или да пометеш под леглото.

Самият Дейвид Диърборн също беше беден студент, който се издържаше със стипендия и заем, и работата му като отговорник — също теоретично — не се различаваше от моята в стола. Но Милото не смяташе така. Той се мислеше за едно стъпало над другите, един от малцината, от гордите, от смелите. Семейството му живееше на източното крайбрежие, нали разбирате, и по-точно във Фалмът, където през 1966 още се пазеха над петдесет писани забрани от времето на пуританите. Със семейството му се случило нещо и те пропаднали, досущ като в старинна театрална мелодрама, само дето Милото още се обличаше като възпитаник на Фалмътския частен колеж, ходеше на лекции със сако, а в неделя слагаше костюм. Той бе абсолютната противоположност на Рони Маленфант, с каруцарските му приказки, всичките му предразсъдъци и гениалния му математически мозък. Като се разминаваха в коридора, Милото видимо потръпваше при вида на Рони, чиято вълниста алена коса падаше по лицето му, което сякаш само бягаше от себе си, от изпъкналото чело до почти несъществуващата брадичка. Помежду им се мъдреха вечно залепналите гурелясали очи и сополивият нос на Рони… да не говорим за устните му, които бяха толкова червени, сякаш се е наплескал с евтино кичозно червило от оказион. Милото не харесваше Рони, но Маленфант не бе единственият, към когото бе насочено изтънченото му неодобрение — той май не харесваше нито едно от момчетата, за които отговаряше. И ние не го харесвахме, но Рони направо го мразеше. Неодобрението на Скип Кърк граничеше с презрение. Двамата ходеха заедно на ПОЗО (поне до ноември, когато Скип заряза курса) и от него знаех, че Милото не го бивало за нищо друго, освен да лиже задници. В очите на моя приятел, който като гимназист за малко да се окаже в щатския отбор по бейзбол, нашият отговорник имаше едно кардинално провинение: според Скип Милото не покривал. Моят приятел смяташе това за най-тежкия грях. Човек трябва да покрива батъра. Дори да си затънал в кал до уши, пак трябва да го покриваш.

И аз като всички останали не можех да понасям Милото. Проявявам разбиране към всякакви човешки недостатъци, но не мога да търпя сухарите. Но все пак изпитвах известно съчувствие. Първо, той нямаше никакво чувство за хумор, което според мен е недъг, не по-лек от телесната увреда на долните крайници на Стоук Джоунс. Освен това не мисля, че самият той много се харесваше.

— Въобще няма да се стигне до дисциплинарно, ако не открие виновника — отбелязах. — Пък дори и да го открие, надали деканът Гаретсън ще го лепне на някого само защото намазал вратата на отговорника с крем за бръснене.

Но Милото можеше да бъде дяволски убедителен. Може и да е пропаднал, но все още притежаваше нещо, което издаваше, че е от друг сой. Разбира се, това бе още една причина, поради която не допадаше на останалите. Скип го наричаше „Тръчко“, защото на футболните тренировки на ПОЗО никога не тичал истински, а просто подтичвал по игрището.

— Е, щом не си ти — изтърси Нейт и за малко да се разхиля.

Седи си Нейт Хопънстанд по гащи и по шапчица, с тесните си голи гърди, осеяни с лунички и с очертани тънички ребра. Гледа ме изпитателно и заема бащинска роля.

— Мислиш ли, че е Скип? — тихо ме попита.

— Не. Но ако трябва да отгатна кой на етажа вижда голяма смешка в оплесканата с крем за бръснене врата на отговорника, бих се спрял на…

— Рони Маленфант.

— Именно. — Посочих Нейт с пръст и уж го гръмнах, като му намигнах.

— Видях те да вървиш към „Франклин“ с едно русо момиче. Каръл. Хубава е.

— Просто й правех компания.

Но Нейт си седеше по гащета и шапчица и се усмихваше, сякаш всичко му беше ясно. Може би е бил прав. Не отричам, харесвах я, макар да не знаех нищо за нея… освен че е от Кънектикът. Нямахме много стипендианти от други щати.

Запътих се към читалнята с учебника по геология под мишница. Там заварих Рони, който си бе нахлупил шапчицата наопаки, почти като репортерско бомбе. Беше с двама други от нашия етаж, Хю Бренан и Ашли Райе. И тримата нямаха вид на най-веселите хора в събота сутрин, но щом ме видя, погледът на Рони светна.

— Пит Райли! Точно ти ми трябваш. Знаеш ли да играеш хартс?

— Да. Но за мой късмет, знам и да уча. — Показах му учебника и вече си мислех, че явно ще трябва да сляза на втория етаж… ако наистина възнамерявам да правя нещо съществено, разбира се. Защото Рони никога не млъкваше. Очевидно беше неспособен да мълчи. Рони Маленфант беше най-големият дърдорко на света.

— Хайде де, само една игра до сто — увещаваше ме той. — Играем по пет цента на точка, ама тия двамата са по-зле от старци, дето се чукат.

Хю и Ашли глуповато се ухилиха, сякаш току-що им бяха направили комплимент. Обидите на Рони бяха голова грубиянски и нагли, толкова хапливи и язвителни, че повечето хора ги приемаха като смешки или като странни комплименти. Но това не беше така.

— Рони, във вторник имам тест и нищо не разбирам от тия геосинклинали.

— Заеби ги геосинклиналите — отвърна той, а Ашли Райе се изхили. — Имаш днес, цял ден утре и цял понеделник за шибаните геосинклинали.

— В понеделник имам лекции, а утре със Скип ще ходим в Олдтаун. В Методистката църква има надсвирване на открито и искахме да…

— Ох, стига, млъкни, имай милост към бедните ми топки и престани да ми говориш за тия фолклорни тъпотии. Майкъл може да си завре скапаната лодка в задника ми, ако ще, разбра ли? Слушай, Пит…

— Рони, наистина…

— Да не сте мръднали оттука, тъпаци такива! — Той се облещи на Ашли и Хю. Те не посмяха да гъкнат. Предполагам, че бяха на по осемнайсет години като всички останали, но който е следвал в университет, знае, че във всеки нов випуск има неколцина изключително малки осемнайсетгодишни хлапета, особено в земеделските щати. Рони блестеше пред малките. Те изпитваха ужасно страхопочитание към него. Той им взимаше купоните за стола, биеше ги с пешкир в банята, обвиняваше ги, че са поддръжници на преподобния Мартин Лутър Кинг (който, както ни убеждаваше Рони, ходел на протестните демонстрации с „джигуар“), взимаше им пари на заем, а на техните молби отвръщаше с „Яж ми задника, маймуно“. Но те го обичаха въпреки това… или точно заради това. Обичаха го, защото беше толкова… колежански.

Рони ме сграбчи през врата и ме помъкна към коридора да поговорим насаме. Аз обаче не изпитвах страхопочитание към него и малко се гнусях от ароматите, които се стелеха на талази от подмишниците му, затова сграбчих пръстите му, извих ги и ги отскубнах от врата си.

— Не го прави, Рони.

— О, о, о, добре, добре, добре! Само ела тука за малко, ако обичаш. И ме пусни, защото ме боли! С тая ръка си бия чекии! Господи! Мамка му!

Пуснах ръката му (и мислено се запитах дали я е мил от последната чекия насам), но го оставих да ме изведе в коридора. Навън ме сграбчи за ръцете и разпалено заговори, ококорил гурелясалите си очи.

— Тия момчета не могат да играят — нетърпеливо сподели той. — Пълни дефекти, Питски, ама обичат да играят. Разбираш ли, брато, обичат да играят, мамка им! Аз не обичам, ама за разлика от тях мога да играя. Освен това нямам пукнат цент, а довечера в „Хок“ ще дават два филма с Богарт. Ако им измъкна два долара…

— Филми с Богарт? Да не би единият да е „Метежът на «Кейн»“?

— Тъй вярно, „Метежът“ и „Малтийския сокол“, Боги е във вихъра си, гледа от екрана право в теб. Ако издоя два долара от тия тъпанари, ще мога да отида. А ако измъкна четири, ще звънна на някоя хубавица от „Франклин“, ще я заведа, и после може и да намажа някоя свирка.

Такъв си е Рони, проклетият му романтик. Представих си го в ролята на Сам Спейд в „Малтийския сокол“, как казва на Мери Астор да кляка и да почва. Само при мисълта за това носът ми се запуши.

— Ама има един голям проблем, Пит. Хартс с трима е малко рисковано. Кой ще ти смее да стреля луната, като не се знае коя карта остава в купчинката?

— Как играете? До сто, всички победени плащат на победителя?

— А-ха. Ако дойдеш, ще ти пусна половината от моята печалба. Плюс дето ще ти върна, каквото изгубиш. — Той грейна в блага усмивка като светец.

— Ами ако аз те бия?

Рони се стресна, после се ухили до уши.

— В другия живот, брато. Аз съм гений на карти. Погледнах си часовника, после хвърлих поглед към Хю Ашли. Наистина нямаха вид на сериозни противници, Бог да ги пази.

— Знаеш ли какво, една игра до сто. Пет цента на точка Няма да делим. Изиграваме играта, после сядам да уча и всички са доволни.

— Дадено. — На връщане към читалнята добави: — Много си готин, Пит, ама работата си е работа… твоите загубени педал ски приятелчета в гимназията никога не са те наебавали така яко, както аз ще те наеба ей сега.

— Абе въобще не съм имал педали в гимназията. Всеки уикенд ходех на стоп до Луистън да запрятам полата на сестра ти.

Рони се ухили, седна, извади колодата и заразбърква картите.

— Добре съм я разпечатал, нали?

Там е работата, че човек никога не може да надприказва синчето на госпожа Маленфант. Мнозина са се опитвали, но доколкото ми е известно, все още никой не е успял.