Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (35)

24.

Беше горещо, макар че моторът не работеше и парното беше изключено. Бяхме затоплили купето с телата си, стъклата се бяха запотили и светлината от уличните лампи достигаше до нас разсеяна и размита, сякаш през матиран прозорец на баня. Радиото свиреше, великият Джон Маршал редеше стари шлагери. Скромен и все тъй велик пееше „Четири сезона“ и какви ли не стари шлагери. Жилетката й беше разкопчана, а сутиенът й — преметнат на седалката, с провиснала дебела презрамка, защото по онова време поредният технологичен бум в производството на бельо тепърва предстоеше. Боже, колко топла беше кожата й и колко кораво зърното й в устата ми. Още не си беше свалила гащичките, но вече бяха доста усукани. Аз бръкнах с пръст, после с два. Чък Бери пееше „Джони Би Гуд“ и „Роял Тийнс“ — на свой ред „Шортс шортс“. Ръката й в панталоните ми, пръстите й в моите гащета. Долавях миризмата й, парфюма и усещах потта по слепоочията. Чувах я, долавях живия пулс на дъха й, безмълвния шепот в устата ми сред целувките. И бяхме на предните седалки на колата ми, смъкнати колкото се може по-назад, и през ум не ми минаваше за контролни, за Виетнам, за Линдън Джонсън с хавайските венци, за карти. Просто я исках, тук и сега, веднага, но изведнъж тя се изправи, изправи и мен и ме бутна назад към волана, опряла ръце с разперени пръсти на гърдите ми. Понечих отново да я прегърна и прокарах длан по бедрото й, но тя с леден глас отсече:

— Пит, не!

Сви крака, а коленете й се удариха едно в друго достатъчно звучно, за да разбера какво ми казват, а именно, че каквото било-било. На мен не ми харесваше, но спрях.

Запъхтян, отпуснах глава на запотеното стъкло откъм шофьорското място. Пишката ми беше твърда като железен прът в гащите, толкова ме болеше. Скоро щеше да спадне — никоя ерекция не продължава вечно, мисля, че Бенджамин Дизраели го е казал — но болката в топките остава. Просто факт от мъжкия живот.

Бяхме си тръгнали от киното — филмът беше някаква лигава тъпня с Бърт Рейнълдс^[1] — без да дочакаме края, и се бяхме запътили към „Стийм Плант“ с една и съща мисъл… или поне аз така се надявах. Подозирам, че все пак е била една и съща мисъл, но на мен ми се щеше да стигнем малко по-далеч.

Каръл придърпа жилетката си, но сутиенът й си остана на облегалката на седалката, а с тези гърди, които се опитваха да изскочат изпод дрехата, и подаващата се ареола, която едва се различаваше на смътната светлина, събуждаше у мен дива страст. Отвори си чантата и с треперещи ръце затърси цигарите си.

— Ох! — възкликна с не по-малко разтреперан глас. — Искам да кажа, леле Боже.

— Така приличаш на Бриджит Бардо, с тая разкопчана жилетка — подметнах.

Тя изненадано вдигна глава, май й стана приятно — или поне така ми се стори.

— Мислиш ли? Може би просто заради русата коса?

— Заради косата ли? Боже мой, не. Най-вече заради… — И посочих към разкопчаната дреха. Тя се погледна и се засмя. Но въпреки това не се закопча, нито пък придърпа двете предници. Надали би успяла, де — доколкото помня, тази жилетка сладостно беше прилепнала.

— Като бях малка, до нас имаше едно кино, „Ашър Емпайър“. Вече не съществува, но като бяхме деца — с Боби и Съли, вечно даваха филми с нея. Мисля, че един — „И Бог създаде жената“ — сигурно се въртеше всеки ден.

Избухнах в смях и посегнах към своите цигари на таблото.

— В автокиното в Гейтс Фолс всеки петък и събота вечер го даваха последен от трите филма.

— Гледал ли си го?

— Ти луда ли си? Въобще не ми разрешаваха да ходя на автокино, освен ако не даваха само Дисни. Ако не се лъжа, гледал съм „Тонка“ със Сал Майнио поне седем пъти. Но помня прегледите. Бриджит с прословутата хавлия.

— Няма да се върна след ваканцията — отвърна Каръл и запали цигара.

Изрече го толкова спокойно, че в първия миг не реагирах и останах с впечатлението, че още си говорим за архивни филми или за нощ в Калкута, или за каквото там трябва, за да убедим телата си, че вече е време за спане, край на вълненията. После ми прищрака.

— Какво… какво каза?…

— Казах, че няма да се върна след ваканцията. И както ми се струва, на Деня на благодарността у нас няма да падне голямо веселие, но какво пък.

— Баща ти ли нещо?

Тя поклати глава и дръпна от цигарата. В светлината на миниатюрното пламъче лицето й бе мозайка от ярки оранжеви петна и сенчести полумесеци. Стори ми се по-възрастна. Красива, но по-възрастна. По радиото Пол Анка пееше „Даяна“. Изключих го.

— Баща ми няма нищо общо. Връщам се в Харуич. Помниш ли, споменах ти веднъж за една приятелка на майка ми — Рионда?

Имах смътен спомен и кимнах.

— Рионда ни направи онази снимка, дето ти показах, с Боби и Си-Джей. Тя казва… — Каръл погледна полата си, запретната почти до кръста й, и започна да я подръпва надолу. Никога не знаеш какво ще засрами човека — било то естествените нужди, сексуалните отклонения на роднините или нечии надувки. А понякога, разбира се, алкохолът.

— Да го кажем така, баща ми не е единственият член на семейство Джърбър, който има проблеми с пиенето. Показал е на майка ми как да си успокоява нервите, а тя е била прилежна ученичка. Доста дълго време беше примерна — ходеше в Обществото на анонимните алкохолици, ако не се лъжа — но Рионда казва, че пак е започнала да пие. Тъй че си заминавам у дома. Не знам дали ще съумея да се погрижа за нея или не, но поне ще се опитам. И за брат ми в това число. Рионда казва, че Иън не знае на кой свят е. Разбира се, той си е така открай време. — Тя се усмихна.

— Каръл, не знам дали това е много мъдро решение. Така да си зарежеш образованието…

Тя ме стрелна с яден поглед.

— Ти ли си седнал да ми говориш за зарязване на образованието? Знаеш ли какви неща чувам напоследък за оная скапана игра хартс, дето се вихри в „Чембърлейн“ III? Че до Коледа абсолютно всички от етажа ще изхвърчат, включително и ти. Пени Ланг казва, че напролет от целия етаж ще остане само смахнатият ви отговорник на етажа.

— А-ами, това е преувеличено. Нейт ще остане. Както и Стоукли Джоунс, ако не си строши врата по стълбите някоя нощ.

— Много смешно!

— Не е смешно. — Не, никак не беше смешно.

— Тогава защо не престанеш?

Сега бе мой ред да се ядосам. Първо ме отблъсна и стисна колене, освен това ми каза, че си заминава, тъкмо когато бях започнал не само да я искам, но и да се нуждая от присъствието й, на всичкото отгоре ме зарязваше в състояние, което бе на път да се превърне в класически случай на подути топки… и на всичкото отгоре аз съм бил виновен. Картите били виновни.

— Не знам защо не престана. Ти защо не намериш някой друг да се грижи за майка ти? Защо тази нейна приятелка Руанда…

— Ри-он-да.

— …не вземе да се погрижи за нея. Ти какво си виновна, че майка ти е пиянде?

— Майка ми не е пиянде! Да не си посмял да я наричаш така!

— Добре де, със сигурност не е света вода ненапита, особено пък ако се наложи да напуснеш университета заради нея. Щом положението е чак толкова сериозно, Каръл, значи наистина не е безгрешна.

— Рионда ходи на работа и трябва да се грижи за собствената си майка. — Гневът й се беше изпарил. Изглеждаше обезсърчена. Помня онова засмяно момиче, което стоеше до мен и хвърляше парченцата от републиканската лепенка, а после гледаше как вятърът ги носи по асфалта, но то сякаш нямаше нищо общо с тази Каръл. — Тя е моя майка. Само ние с Иън можем да се погрижим за нея, а брат ми едва крета в гимназията. Освен това винаги мога да се запиша в университета в Кънектикът.

— Искаш ли малко информация? — Гласът ми трепереше и беше станал дрезгав. — Ще ти я споделя, независимо дали желаеш, или не. Разбра ли? Не знам дали се досещаш, но ми разбиваш сърцето. Това е информацията. Разбиваш ми сърцето, по дяволите!

— Не, не ти го разбивам. Сърцата са яки, Пит. Рядко се случва да се разбият. В повечето случаи просто се превиват.

Да, бе, а Конфуций казва, че жени, които летят с главата надолу, страдат от нервна криза. Разплаках се. Не силно, но очите ми се изпълниха с истински сълзи. Може би защото ме свариха напълно неподготвен. Добре, добре, плачех и за себе си, разбира се. Защото умирах от страх. Всеки момент щяха да ме скъсат по всичко с изключение на един предмет, една от приятелките ми се канеше да натисне копчето КАТАПУЛТ, а аз просто не можех да спра да играя карти. Нищо не вървеше така, както си представях, че ще бъде в колежа, и това ме изпълваше с ужас.

— Не искам да заминаваш — казах. — Обичам те. — Опитах се да се усмихна. — Още малко информация, нали разбираш?

Тя ме изгледа с някакво странно изражение, което не успях да разгадая, после свали стъклото и метна фаса навън. Затвори прозореца и протегна ръце:

— Ела тук.

Изгасих своята цигара в препълнения пепелник и се настаних до нея на седалката. В прегръдките й. Тя ме целуна, после ме погледна право в очите:

— Може би ме обичаш, а може би не. Мога само да ти кажа, че никога не бих се заела да убеждавам някого да не ме обича, любовта и без това не стига на този свят. Но ти си объркан, Пит. Не знаеш какво да правиш с училище, с хартс, с Ан-Мари, както и с мен.

 

Понечих да възразя, че не съм объркан, но, разбира се, бях.

— Аз мога да уча в Кънектикът. Ако майка ми се оправи, със сигурност ще отида. Ако не стане, ще запиша квалификационни курсове в Пенингтън в Бриджпорт, или дори квалификационни вечерни курсове в Стратфорд или Харуич. Мога да направя какво ли не, наистина разполагам с лукса да избирам, защото съм момиче. В наши дни е хубаво да си момиче, повярвай ми. Линдън Джонсън се погрижи за това.

— Каръл…

Но тя сложи ръка на устата ми, за да ме накара да замълча.

— Ако те изхвърлят през декември, има голяма вероятност през декември догодина да се окажеш в джунглата. Трябва да размислиш по въпроса, Пит. Съли е друга работа. Той смята, че така е редно, и иска да отиде. А ти не знаеш какво искаш и какво смяташ, и ако продължаваш с тия карти, няма и да разбереш.

— Ей, все пак си изхвърлих републиканската лепенка, нали? — думите ми прозвучаха глупаво.

Тя не отвърна.

— Кога заминаваш?

— Утре следобед. Имам билет за автобуса за Ню Йорк в четири часа. Спирката в Харуич е на три пресечки от нас.

— От Дери ли заминаваш?

— Да.

— Може ли да те закарам до автогарата? Ще те взема от общежитието към три.

Тя поразмисли, после кимна… но ми се стори, че в погледа й долових някакво съмнение. Нямаше как да ми убегне.

— Става. Благодаря ти. Видя ли, че не те излъгах? Нали ти казах, че може би ще сме заедно за кратко.

Въздъхнах.

— Н-да.

Само дето това бе много по-кратко, отколкото очаквах.

— И така, Номер шест: Искаме… информация.

— Няма да я получите. — Доста е трудно да си твърд и непоколебим — като Патрик Макгуън в „Затворника“ — когато ти се плаче, но се постарах.

— Дори ако много ти се помоля? — Тя хвана ръката ми и я пъхна под жилетката си право върху гърдите си. Вече бях започнал да се поотпускам и да се унасям в сън, но сега мигновено се ококорих.

— А…

— Правил ли си го преди? Докрай, имам предвид? Тази информация ме интересува.

Поколебах се. Предполагам, че този въпрос затруднява повечето момчета и те предпочитат да излъжат. Но аз не исках да лъжа Каръл.

— Не.

Тя грациозно смъкна гащичките си и ги метна на задната седалка, после преплете пръсти на врата ми.

— А пък аз да. Два пъти. Със Съли. Май не се справи много добре… но той не е учил в университет. А ти си учил.

Чувствах устата си пресъхнала, но сигурно е било заблуда, защото като я целунах, устните ни бяха влажни; скоро навсякъде имаше само усти, езици, устни и игриви зъби. Когато съумях да проговоря, изръсих:

— Ще се постарая да ти предоставя цялото си университетско образование.

— Включи радиото — отвърна тя, разкопчавайки колана и ципа на джинсите ми. — Включи радиото, Пит, обичам стари шлагери.

Включих радиото и я целунах. Имаше едно място, едно много особено място, пръстите й ме насочиха към него и в миг си бях тук, а после се намерих съвсем другаде. Там, вътре, беше много топла. Много топла и много стегната. Зашепна ми на ухото с гъделичкащи устни:

— Бавно. Ако ядеш зеленчуците един по един, може би ще заслужиш десерт.

Джаки Уилсън пееше „Самотни сълзи“ и аз се стараех да не бързам. Рой Орбисън изпя „Само самотните“, а аз се стараех да не бързам. После Уанда Джаксън пееше „Хайде да направим парти“, а аз продължавах да се старая да не бързам. Последва реклама с гласа на Майти Джон за Браниган, най-новия антиквариат за бутилки в Дери, а аз се стараех да не бързам. После тя застена и сплетените на врата ми пръсти се превърнаха в нокти, които се забиха в кожата ми, но когато се долепи до мен и леко взе да се поклаща, не можех повече да не бързам и в този миг по радиото пуснаха „Плагърс“, които пееха „Времето на здрача“, а тя стенеше, че не знаела, нямала представа, о, Боже, о, Пит, о, Боже, о, Господи, Господи Боже, Пит, а устните й обсипваха с целувки цялото ми лице. Седалката скърцаше, в колата миришеше на цигарен дим и на боровия ароматизатор, окачен на огледалото за обратно виждане Вече и аз стенех, не зная какво съм изричал, а „Платърс“ пееха „Всеки ден се моля да е вечер, за да бъда с теб“ и тогава започна да става. Ритмичното поклащане прерасна в екстаз. Затворих очи, стиснах я здраво и потънах в нея по онзи начин, нали знаете, разтреперан от глава до пети, а токът ми глупашки се блъскаше в шофьорската врата в неконтролируем гърч и аз си мислех, че мога да правя това дори да умирам, дори да умирам, дори да умирам; както и че това е информация. Ритмичното поклащане прераства в екстаз, картите падат, в света нищо не се губи, дамата се скрива, после я откриват, и всичко е информация.