Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Hearts in Atlantis, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 45 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателска къща „Плеяда“, София, 2000
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 2000
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN 954-409-212–9
История
- — Добавяне
18.
Ден-два след това — малко преди Хелоуин — Нейт се сдоби с плоча на някакъв тип, за когото почти не бях чувал: Фил Окс[1]. И този пееше кънтри, ама не беше от ония, дето дрънкат на банджото до безсъзнание и дето се появяваха навремето по фолклорните фестивали. Обложката, на която бе изтипосан дрипав уличен музикант, седнал на някакъв тротоар в Ню Йорк Сити, хич не се връзваше с другите плочи на Нейт — Дийн Мартин в смокинг, на вид леко пийнал; Мич Милър с комерсиалната си усмивка; Даян Рийни с моряшката си блуза и нахалната матроска шапка. Плочата на Окс се наричаше «Няма повече да марширувам»; дните се скъсяваха и времето застудяваше, а Нейт я въртеше все по-често и по-често. И аз почнах да си я пускам, а той като че ли нямаше нищо против.
В гласа на Окс се таеше някакъв объркан гняв. Подозирам, че ми е допадал, защото и аз самият се чувствах доста объркан. Малко напомняше на Дилън, но не се изразяваше толкова сложно и показваше гнева си по-ясно. Най-хубавата песен в албума — и най-тревожната — беше едноименната песен от заглавието. В нея Окс не просто намекваше, а директно заявяваше, че войната не си струва, че никоя война не си струва. Дори когато си струва, пак не си струва. Тази идея, съчетана с образа на хилядите и десетките хиляди млади хора, които отказваха да подкрепят Линдън Джонсън и натрапчивата му мания за война, въздействаше на въображението ми по начин, нямащ нищо общо нито с историята, нито с политиката, нито с разумните аргументи. «Убил съм сигурно милиони и пак ме викат да замина, но няма повече да марширувам» — носеше се гласът на Окс от говорителчето на скъпарския малък грамофон на Нейт. С други думи, стига вече. Стига сте слушали, стига сте правили каквото ви казват, стига сте играли по тяхната свирка. Те я свирят отдавна, а сега Кучката гони вас.
И може би за да покажеш, че сериозно вярваш в тези неща, търсиш някакъв символ на своята съпротива — нещо, което отначало ще учуди останалите, а после може би и те ще се закичат с него. Ден-два след Хелоуин Нейт Хопънстанд ни показа кой щеше да е този символ. Откритието започна с един от онези смачкани вестници, захвърлени в читалнята на третия етаж.