Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hearts in Atlantis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, начална корекция
maskara (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателска къща „Плеяда“, София, 2000

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 2000

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN 954-409-212–9

История

  1. — Добавяне

33.

Към четири часа суграшицата обърна на дъжд, а към четири и половина, като започна да притъмнява, забелязахме, че падинката, където се срещаха пътеките от мъжкото и дамското общежитие, беше задяна с десет сантиметра вода. Червената алея към стола заприлича на канал. На дъното му се носеше ледена мътилка от разтопен сняг, подобна на желето за десерт.

Играта позатихна, докато зяпахме нещастниците, които трябваше да отидат на работа в кухнята и да прекосят разстоянието от общежитията до столовата. Неколцина — по-умните — минаваха напряко през хълма, газейки в бързо топящия се сняг. Другите се мъчеха да слизат и да се катерят по пътеките и непрекъснато се подхлъзваха и падаха по заледените алеи. От мократа земя се надигаше гъста мъгла, която още повече затрудняваше движението. На кръстопътя едно момче от „Кинг“ срещна момиче от „Франклин“. Като се заизкачваха към стола, момчето политна и се вкопчи в момичето. За малко да паднат и двамата, но съумяха да се задържат на крака. Всички изръкопляскахме.

На нашата маса започнахме четвъртия тур от играта, когато не се разменят карти. Ник — невестулчестото приятелче на Рони — ми раздаде тринайсет невероятни карти — може би най-добрите, които някога са ми се падали. Отваряше ми се идеална възможност да стрелям луната: шест високи купи и нито една ниска, поп и дама пика, плюс цветни карти от другите бои. Имах седмица купа — малко съмнителна, но човек все може да издебне противниците си, никой не внимава на четвърто раздаване и никой не очаква противникът да стреля луната при положение, че раздадените карти не могат да се променят.

Лени Дориа хвърли Душа и играта започна. Рони нямаше спатии и моментално чисти асо пика. Според него това беше страшен ход. И аз така смятах — при това положение двете ми цветни пики хващаха ръце. Дамата е тринайсет точки, но ако събера всички купи, всичките двайсет и шест точки ще ги изядат другите — Рони, Ник и Лени, а аз ще си остана на чисто.

Пуснах следващата ръка на Ник. Последваха още три напълно безинтересни ръце — първо Ник и Лени играха кари, и най-после взех десетката купа в ръка от пики.

— Почнаха купите и Райли гризна първата! — с радостен вой оповести Рони. — Излагаш се, бе, село!

— Сигурно — отвърнах, а мислено допълних, че бодрата му усмивка скоро ще угасне. Ако успея да събера всички наказателни карти, ще изкарам ненормалния Ник Праути над сто и ще взема на Рони играта, която инак щеше да спечели.

След три ръце стана съвсем ясно какво се опитвам да направя. Както се и надявах, гадната ухилена мутра на Рони доби изражението, което най обичах да виждам изписано на нея — кисела цупня.

— Няма да успееш — нареждаше той. — Въобще не ми се вярва. Не и на четвърто раздаване, поне да бяхме разменяли карти в началото. Посмъртно не можеш да ги събереш. — Но същевременно много добре знаеше, че е напълно възможно. Долавях го в гласа му.

— Ами, ще видим — отвърнах и хвърлих асо купа. Вече играех съвсем открито, но защо пък да се крия? Ако купите са разпределени горе-долу по равно, можех да бия още с тази ръка. — Я да видим сега какво…

— Гледай ти! — викна Скип от масата до прозореца. — Леле Боже, това е Стоукли, мамка му!

Играта спря. Всички се размърдаха на столовете и отправиха поглед към смрачаващия се, пропит с влага свят зад прозорците. Четирите момчета в ъгъла станаха да видят какво става. Старите улични лампи от ковано желязо по Бенет хвърляха слаби електрически отблясъци в гъстата тежка мъгла и ми напомняха за Лондон, Тайн Стрийт и Джак Изкормвана. Величествено възправен на хълма „Холиок“ поразително приличаше на презокеански кораб Дъждът се стичаше по големите прозорци на столовата и разкривяваше очертанията на сградата.

— Смотаният Хръц-Хрьц да излезе в тая гадост навънка… направо не мога да повярвам — издума Рони.

Стоук бързо се спусна от северния вход на „Чембърлейн“ към кръстопътя в долчинката, където се събираха всички асфалтови алеи. Беше със старото си палто, но със сигурност не излизаше от блока — изглеждаше мокър до кости. През окъпаното в дъждовна вода стъкло ясно виждахме знака на мира на гърба му, с ярки черни очертания като надписа на отсрещната страна, понастоящем частично закрит с жълто платнище (ако вече не е паднало). Буйната му коса бе мокра и послушно прилягаше на раменете му.

Без въобще да погледне към надписа ПРЕЗИДЕНТ УБИЕЦ, куцукайки, Стоук забърза към алеята с червените плочки. За пръв път го виждах да се движи толкова бързо, без да обръща внимание на проливния дъжд, сгъстяващата се мъгла и наклона. Да не иска да падне? Да не би да предизвиква мътния поток да го повлече? Не знам. Сигурно така бе погълнат от мислите си, че изобщо не забелязваше с каква бързина се движи и не обръщаше никакво внимание на лошото време. Във всеки случай с това темпо нямаше да стигне далеч.

Рони се разхили и смехът моментално зарази и другите — като малка искра, която мигновено подпалва шепа прахан. Не исках да се смея, но не можех да се удържа. Видях, че и Скип изпитва същото. Отчасти защото кискането е заразно, но и защото гледката наистина беше смешна. Зная колко грозно звучи, но вече стигнах твърде далеч и не мога да скрия истината за онзи ден… и за сега, почти половин живот по-късно. Защото още ми става смешно, като си спомня как изглеждаше: трескава механична играчка, която препуска из проливния дъжд и хвърля вода с патериците си на всички страни. Знаеше се какво последва, просто беше неизбежно — въпросът беше докъде ще докрета, преди да се изтърси.

Лени се заливаше от смях, притискаше длани към лицето си, гледаше през разперените си пръсти, а очите му се бяха насълзили. Хю Бренан се държеше за едва забележимото коремче и ревеше като магаре. Марк Ст. Пиер виеше от смях и само повтаряше, че ще се напикае, че е изпил толкова много кола, че ще си изцапа шибаните джинси Аз така квичах, че не можех да си държа картите — нервните окончания в дясната ми ръка изключиха, пръстите ми се отпуснаха и последните няколко карти паднаха в скута ми. Главата ми ечеше като камбана.

Стоук стигна до подножието на хълма, където започваше широката алея. Там спря и по неизвестни причини описа налудничав кръг около себе си, подпирайки се само на една патерица. Другата насочи като картечница, сякаш мислено обсипваше с огън целия университет: Смърт на Конг! Смърт на отговорниците! Разстрел за старите студенти!

Ииии… олимпийското жури му присъжда… само десетки! — изрева Тони де Лука, досущ като истински спортен коментатор. Това беше капакът: настана пълен хаос. На всички страни хвърчаха карти. Преобръщаха се пепелници и един стъклен (повечето бяха малки алуминиеви чинийки като по заведенията за обществено хранене) се счупи. Някой се изтърси от стола и се затъркаля на пода, като мучеше и риташе на всички страни. Братче, как се смяхме само, щяхме да се пръснем!

— Ей това е, край! — продължаваше да вие Марк. — Подмокрих гащите! Не можах да се устискам.

Отзад Ник Праути запълзя към прозореца на колене с жалостиво протегнати ръце в безмълвна молба: „Моля ви, спрете целия този ужас, спрете го преди да ми се е пръснала някоя вена и да пукна на място.“

Скип стана, прекатурвайки стола. И аз се изправих.

Примирайки от смях, запротягахме ръце един към друг прегърнахме се като пияници и се повлякохме към прозореца. Колкото и да е удивително, Стоук Джоунс още се държеше на крака, без изобщо да съзнава, че е център на внимание и обект на присмех за десетина и повече смахнати картоиграчи.

— Давай, Хръц-Хръц! — заскандира Рони.

— Давай Хръц-Хръц! — включи се и Ник. Най-сетне се беше довлякъл до прозореца и опрял чело на стъклото, продължаваше да се киска.

— Давай, Хръц-Хръц!

— Хайде, наште!

— Давай, Хръц-Хръц! Дай малко газ!

— Раздвижи ги тия патерици, бе момче!

Давай, шибан Хръц-Хръц!

Като в последното полувреме на оспорван мач, само дето всички викаха „Давай Хръц-Хръц!“, вместо „Дръж фланга!“ и „Спъни го тоя.“ Почти всички скандираха — аз не скандирах, а мисля, че и Скип не скандираше, но пък се заливахме от смях. Като всички останали.

Изведнъж в съзнанието ми изплува споменът за нощта, в която с Каръл седяхме на картонените кашони зад стола и когато тя ми показа онази снимка със своите приятели от детинство… и ми разказа какво й бяха направили онези, другите момчета. С бейзболната бухалка. „Отначало май се шегуваха, струва ми се“ — бяха думите на Каръл. Дали и те са се смели? Вероятно да. Нали така правиш, като се шегуваш и ти е приятно — смееш се.

За миг Стоук остана неподвижен, увиснал на патериците с наведена глава… после се втурна нагоре по хълма като морски пехотинци в атака при Тарауа. Хвърли се да изкачва червената алея, разплисквайки вода на всички страни с летящите си патерици — като рахитична патица.

Момчетата скандираха все по-силно и по-силно:

— Давай, Хръц-Хръц! Давай, Хръц-Хръц! Давай, Хръц-Хръц!

„Отначало май се шегуваха — каза тя онази вечер, като седяхме на картонените кутии зад стола и пушехме. Беше се разплакала и сълзите й изглеждаха сребърни на бялата светлина от прозорците на столовата. — Отначало май се шегуваха, но после… вече не се шегуваха.“

След тази мисъл Стоук престана да ми се струва смешен — кълна се, вече въобще не ми беше до смях. Но не можех да спра да се смея.

Стоукли измина една трета от нанагорнището към „Холиок“ и почти излезе до мястото, където червената настилка вече се виждаше, но в този миг хлъзгавият наклон най-сетне съумя да го изненада. Стоук замахна с патериците, но ги постави твърде далеч, и като се засили напред, двете дървени приспособления поддадоха. Той размаха крака като гимнастик, който изпълнява сложна фигура на лост, и падна по гръб сред оглушителен плисък. Чу се чак в читалнята на третия етаж. Идеален завършек на комедията.

Читалнята заприлича на санаториум за душевноболни, чиито пациенти едновременно са получили хранително отравяне. Залитахме насам-натам, смеехме се и се държахме за гърлото, очите ни се пълнеха със сълзи. Висях на врата на Скип, защото краката ми вече отказваха да ме държат — коленете ми бяха омекнали като кашкавал. Струва ми се, че никога не съм се смял така неудържимо, нито преди, нито след това, но не можех да се отърся от мисълта за Каръл, седнала на картонения кашон до мен с кръстосани крака, в едната си ръка държи цигара, а в другата стиска снимката от детинство; Каръл, която казва: „Хари Дулин ме удари… отначало май се шегуваха, струва ми се, но после… после вече не се шегуваха.“

На алеята отсреща Стоук се опита да седне. Успя да измъкне горната половина на тялото си от водата… но после се отпусна назад, сякаш калната ледена лапавица бе легло. Вдигна ръце към небето, сякаш отправяше зов за помощ, после отново ги отпусна. Това беше истинска капитулация, обобщена в три последователни движения — паднал по гръб човек протяга нагоре ръцете, после ги отпуска и те едновременно плесват във водата. Това беше прощалното: „Мамка му, правете каквото щете, аз бях дотук.“

— Хайде — подкани ни Скип. Продължаваше да се смее но същевременно беше съвършено сериозен. Долавях строгата нотка в гласа му и я откривах на истерично разкривеното му лице. Радвах се, че я откривах, Боже мили как се радвах. — Хайде, че това говедо ще се удави.

Двамата се сблъскахме на вратата на читалнята, после хукнахме по коридора на третия етаж, блъскахме се един в друг и отскачахме като топчета за пинбол, блуждаейки като Стоук одеве на пътеката. Повечето хора ни последваха. Единственият, който със сигурност не дойде с нас, бе Марк — той се прибра да си смени джинсите.

На площадката на втория етаж срещнахме Нейт — за малко да го прегазим. Той ни изгледа разтревожено, застанал на стълбището с купчина книги в найлонова торба.

— Леле майко — това беше най-силната реплика, която се осмеляваше да изрече, „леле майко“. — Какво ви става, бе?

— Хайде — подкани го Скип, но гърлото му така се беше свило, че думите излязоха като ръмжене. Ако не бяхме заедно, щях да си помисля, че досега е плакал. — На нас нищо ни няма, а на шибания Стоук. Падна. Има нужда от… — Скип млъкна, задавен от смях — дълбок, гърлен смях. Облегна се на стената и забели очи, комично имитирайки пълно изтощение. Поклати глава, сякаш да го отпъди, но човек естествено не може да отпъди смеха — той просто избликва, настанява се в любимия ви стол и си стои колкото си иска. Стълбището се разтърси от топуркането на картоиграчите от читалнята на третия етаж.

— Има нужда от помощ — довърши Скип и отри очи. Нейт ме изгледа с растящо изумление.

— Ако се нуждае от помощ, тогава защо се смеете?

Не можах да му обясня. Дявол го взел, и сам не можех си го обясня. Сграбчих Скип за ръката и го дръпнах.

Хукнахме надолу по стълбите. Нейт ни последва заедно с останалите.