Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (50)

39.

Общежитията в комплекса са били строени по едно и също време и си приличаха: всички блокове имаха по една голяма обща зала на партера и обща читалня в средата на всеки етаж. В тази зала имаше ниша за телевизора, от който научавахме предимно спортните новини за уикенда, а през седмицата вървеше сериал за вампири със заглавие „Тъмни сенки“; освен това малка кафетерия с десетина автомата за напитки, цигари и прочее, маса за пинг-понг и няколко дъски за шах и табла. В единия край беше издигнат подиум и бяха наредени сгъваеми дървени столове. В началото на учебната година там се състоя събранието, на което Милото ни обясни правилата на общежитието и трагичните последици от незадоволителните проверки по стаите. Трябва да ви кажа, че проверките по стаите бяха основната му грижа. Освен запаса, де.

Милото ни чакаше, изправен зад дървената трибуна, на която беше оставил тънка папчица. Сигурно вътре бяха бележките му. Още не беше свалил влажните кални войнишки дрехи. Изглеждаше изтощен от цял ден риене на сняг и опесъчаване, но също така и въодушевен… „натегнат“, както излезе мода да се казва след година-две.

На първото събрание Милото беше сам — а сега си беше довел подкрепления. Отзад, облегнат на зелената стена, със скръстени в скута ръце и плътно притиснати колене, седеше Свен Гаретсън, деканът на мъжете. През всичкото време мълчеше и гледаше благо дори когато ставаше напечено. Беше дошъл и Ебърсоул — дисциплинарният инспектор, който стоеше до Милото с тъмносив костюм и черен балтон и изглеждаше доста ентусиазиран.

Като се настанихме на столовете и пушачите запалиха цигари, Милото погледна първо Гаретсън, после Ебърсоул. Инспекторът го подкани с лека усмивка:

— Хайде, Дейвид, започвай. Моля те. Те са твои момчета.

Хвана ме яд. Може да съм какво ли не — включително пълен кретен, който се хили на един куцльо, паднал на хлъзгавата пътека в проливния дъжд — но не и момче на Милото Диърборн.

Етажният впи пръсти в трибуната и строго ни изгледа, сигурно с мисълта (скрита в онова кътче на съзнанието, където пазим само най-жадуваните си мечти) как един ден ще се обръща по същия начин към щабните си офицери в навечерието на мощна офанзива срещу Ханой.

— Липсва Джоунс — най-сетне изрече той. Тези думи прозвучаха малко старомодно, също като реплика от филм с Чарлз Бронсън.

— Той е в лазарета — обясних и много се зарадвах на изненадата, която се изписа на лицето му. И Ебърсоул се изненада. Гаретсън просто продължи да гледа благо в неопределена посока, сякаш беше добре напушен с опиум.

— Какво му е? — Подобен обрат не се предвиждаше в сценария — независимо дали си го беше съчинил сам, или с помощта на Ебърсоул — и Милото се намръщи. Вкопчи пръсти в трибуната още по-здраво, сякаш се страхуваше да не отлети.

— Падна и се утрепа — обясни Рони и се наду от гордост, понеже предизвика смях около себе си. — Освен това май има бронхопневмония или двоен бронхит, или нещо такова. — После се спогледаха със Скип и моят приятел май леко му кимна. Режисьор на цялото представление беше той, а не Милото, но ако извадим късмет — ако Стоук извади късмет — ония тримата отпред така и няма да разберат.

— Разкажете ми всичко от самото начало. — Одеве само е намръщи, но вече почваше да се ядосва. Така изглеждаше в деня, когато му намазаха вратата с крем за бръснене.

Скип разказа на Милото и новите му приятели как от Читалнята на третия етаж сме видели Стоук да се отправя към стола, как е паднал във водата, как сме го спасили и сме го отнесли в лазарета, как докторът казал, че Стоук е като малко болно кутре. Разбира се, той не каза нищо такова, но нямаше и нужда, защото онези, които докоснаха мокрото му тяло, знаеха, че целият гори, а ужасната кашлицата всички я чуха. Скип не спомена нищо за главоломната скорост, с която се движеше Стоук, сякаш искаше да унищожи целия свят и после сам да умре, нито как се хилихме, та чак Марк Ст. Пиер се подмокри.

Когато Скип свърши, Милото смутено се обърна към Ебърсоул. Той не се развълнува особено. Гаретсън пък продължаваше да ни съзерцава с блажена усмивка като някой Буда. Посланието беше ясно. Милото е инициатор на цялото представление. Тъй че сам да му мисли как да се оправя.

Етажният пое дълбоко дъх и ни изгледа.

— Имаме основания да вярваме, че Стоук Джоунс е автор на хулиганската проява, съдържаща употреба на нецензурни изрази на обществено място, която се появи в северния край на „Чембърлейн“ в неизвестен нам час тази сутрин.

Да знаете, че не си измислям — повтарям ви дословно думите му. Това е най-съвършеното фелдфебелско изказване, което съм чувал в живота си, освен може би „Наложи се да разрушим селото, за да го спасим.“

Милото сигурно очакваше да ахкаме и охкаме като в съдебната развръзка в криминале за Пери Мейсън, дето на поразия се сипят смайващи открития. А ние си мълчахме. Скип беше нащрек и при следващата дълбока въздишка на Милото изтърси:

— Ама защо смяташ, че е бил той, Мило?

Не съм много сигурен — така и не съм го питал след това — но мисля, че нарочно го нарече по прякор, та съвсем да го извади от релси. Във всеки случай ефектът беше налице. Милото щеше да се пръсне, извърна поглед към Ебърсоул и взе да премисля козовете си. Изпод яката му плъзна руменина. С удивление следях как полазва нагоре по шията му. Досущ като анимационно на Дисни за Доналд Дък, които се опитва да се овладее. От самото начало е ясно, че няма да успее, но тръпката идва от неизвестността докога ще съумява да имитира бегло подобие на разумно поведение.

— Мисля, че сам знаеш отговора, Скип — най-сетне рече Милото. — Стоукли Джоунс се облича с яке, на чийто гръб е изрисуван един точно определен символ. — Той разтвори папката, която си беше приготвил, извади лист, погледна го, после го обърна към нас. Никой не се изненада от изображението. — Този символ е създаден от Комунистическата партия малко след края на Втората световна война. Означава „победа чрез подривна дейност“. Сред конспираторите е известен още като Пречупения кръст. Популярен е още сред престъпни радикални групировки като „Черните мюсюлмани“ и „Черните пантери“. И тъй като този символ бе ясно и отчетливо изобразен на гърба на Стоук Джоунс дълго преди да се появи на стената, мисля, че едва ли е необходимо човек да е лауреат на Нобелова награда, за да се…

— Дейвид, това е пълна идиотщина! — стана Нейт. Целият беше пребледнял и трепереше, но по-скоро от гняв, отколкото от страх. Дали го бях чувал друг път да употребява думата „идиотщина“ на всеослушание? Не мисля.

Гаретсън съсредоточи благата си усмивка върху моя съквартирант. От любезност Ебърсоул любопитно повдигна вежди. Милото стоеше като гръмнат. Предполагам, че Нейт Хопънстанд е последният човек, от когото е очаквал проблеми.

— Този символ е създаден въз основа на британската морска азбука и означава „ядрено разоръжаване“. Дело е а един прочут английски философ. Мисля, че дори е бил лорд. А ти ми говориш, че руснаците го били измислили! Мили Боже! На това ли те учат в запаса? На такива идиотщини?

С ръце на кръста Нейт ядно се взираше в Милото. Нашият етажен отговорник го зяпаше с отворена уста, вече напълно зашеметен. Да, бяха му казали тези неща в запаса, и той ги беше попил дума по дума. Да се чуди човек какво ли още попиват момчетата по време на тия занимания.

— Убеден съм, че току-що изложените факти за пречупения кръст са много интересни — меко се намеси Ебърсоул — и информацията със сигурност си струва да се знае… стига да е вярна, разбира се…

— Вярна е — уточни Скип. — Бърт Ръсел, а не Джо Сталин. Британската младеж носеше този символ преди пет години, когато протестираше против операции на американски ядрени подводници в пристанищата на Обединеното кралство.

— Еби му майката! — ревна Рони и размаха юмрук във въздуха. Може би година по-късно „Пантерите“ — доколкото ми е известно, знакът на мира на Бертранд Ръсел никога не им е бил присърце — правеха същото на събранията си. И, разбира се, още двайсет години по-късно всички ние — едновремешните деца на шейсетте — го правехме по рок концертите. „Бруууу-уууус! Бруууу-уууус!“

— Давай, бейби! — провикна се Хю Бренан и се разхили. — Давай, Скип! Давай, батко Нейт!

— Мерете си приказките пред господин декана! — кресна Милото на Рони.

Ебърсоул се направи, че изобщо не е чул простотията и забележките от последния балкон, по правило за простолюдието. Заинтригуваният му скептичен поглед не се откъсваше от моя съквартирант и от Скип.

— Дори да е така, проблемът остава, не смятате ли? Аз мисля, че да. Изправени сме пред хулиганска проява и употреба на нецензурни изрази на обществено място, при това в момент, когато данъкоплатците извръщат все по критичен взор към университетската младеж. Нашето учреждение зависи от данъкоплатците, господа. Смятам, че е належащо всички ние да…

— Размислим хубавичко над това! — ненадейно изрева Милото. Страните му бяха добили почти пурпурен цвят; челото му бе осеяно със странни червени петна, подобни на белези от жигосано, а между веждите му бе изпъкнала голяма вена, която учестено пулсираше.

Но преди да продължи — а той очевидно имаше много какво да каже — Ебърсоул сложи длан на гърдите му и го възпря. Милото сякаш изведнъж се сви. Вече му бе предоставена възможност да се изяви, а той я бе опропастил. После сигурно ще си казва, че е станало така, понеже е бил уморен — ние цял ден сме си седели в топлата читалня, играли сме си карти и сме проваляли бъдещето си, докато той през това време е бил навън, копал е и е опесъчавал пътеките, та да не би крехките възрастни професори по психология да паднат и да си счупят тазобедрената става. Наистина беше уморен и реагираше с известно закъснение, но във всеки случай тоя пън Ебърсоул му отне възможността да се докаже. Но въпреки всички тези съображения ситуацията си оставаше същата — бяха го изместили. Възрастният пое нещата в свои ръце. Татко ще оправи работата.

— Смятам, че е належащо всички ние да се постараем да открием онзи, който го е извършил, и да се погрижим той да бъде строго наказан — продължи Ебърсоул. Погледът му оставаше съсредоточен предимно върху Нейт — колкото и невероятно да ми се струваше тогава, той бе възприел Нейт Хопънстанд за ядрото на тихата съпротива в залата.

На Нейт обаче — да благослови Господ кътниците и мъдреците му — окото му не трепваше пред такива като Ебърсоул. Той продължи да си стои с ръце на кръста и да гледа инспектора право в очите, без да мигва, камо ли да сведе поглед.

— И какво предлагате да направим?

— Как е вашето име, млади човече? Моля ви.

— Нейтан Хопънстанд.

— Е, Нейтан, мисля, че извършителят вече е имал възможността да изпъкне сред останалите — вие не смятате ли? — Ебърсоул се изказваше търпеливо и поучително, малко като даскал. — По-скоро сам да се открои, тъй да се каже. Информиран съм, че този Стоук Джоунс бил ходещ билборд, закичен с такъв пречупен кръст от…

— Престанете да го наричате така! — прекъсна го Скип и аз се постреснах от необуздания гняв, който долавях в гласа му. — Не е никакво пречупено нищо! А знак на мира, по дяволите!

— А вашето име, сър?

— Станли Кърк. За приятелите си Скип. Можете да ме наричате Станли. — Тези думи бяха посрещнати със смутен кикот, на който Ебърсоул не обърна никакво внимание.

— Вижте, господин Кърк, приемам тази странична семантична забележка, но тя не променя факта, че Стоукли Джоунс — при това единствено и само Стоукли Джоунс — се е появявал с този символ в университета още от първия ден на семестъра. Господин Диърборн ми каза, че…

— Господин Диърборн дори не знае какво представлява знакът на мира, нито откъде е дошъл, тъй че би било малко неразумно от ваша страна прекалено да се доверявате на думите му — прекъсна го Нейт. — Най-случайно и аз самият имам този знак на гърба на якето си, господин Ебърсоул. Откъде знаете, че не аз например съм виновникът?

Ебърсоул зяпна. Не много, но достатъчно, колкото да му се развалят съчувствената усмивка и зализаният му фасон като от списание. Деканът Гаретсън на свой ред се намръщи, сякаш бе изказано твърдение, което той не можеше да проумее. Човек много рядко има възможността да свари неподготвен някой добър политик или университетски администратор. Подобни моменти са безценни. Такъв бе за мен онзи миг и до ден-днешен пазя светлия спомен за него.

— Това е лъжа! — викна Милото. Стори ми се по-скоро засегнат, отколкото ядосан. — Защо лъжеш така, Нейт? Ти си последният човек на етажа, от когото бих очаквал…

— Само че не лъжа. Качи се в стаята ми и извади якето ми от дрешника, като не ми вярваш. Иди сам да провериш.

— Н-да, междувременно обърни внимание и на моето — вметнах и се изправих до Нейт. — Старото ми гимназиално яке. Няма как да не го видиш. То е онова със знака на мира на гърба.

Леко присвил очи, Ебърсоул съсредоточено се взираше в нас.

— Точно кога поставихте този знак на дрехите си, млади господа?

Този път Нейт излъга. Вече го познавах достатъчно добре и знаех, че сигурно му е било много трудно… но се държа мъжки:

— През септември.

Това окончателно довърши Милото. Той направо „избесня“, както биха се изразили моите деца, но това не би било точно. Милото се преобрази в Доналд Дък. Е, не взе да подскача нагоре-надолу, да пляска с ръце и да кряка уак-уак-уау-уак, както прави Доналд, когато избеснее, но наистина нададе яростен рев и се плесна по изпъстреното с алени петна чело. Ебърсоул отново го успокои, като този път го сграбчи за ръката. После се обърна към мен:

— А вие кой сте?

— Пит Райли. Изрисувах знака на мира на своето яке, понеже видях на Стоук и много ми хареса. Освен това по този начин исках да демонстрирам, че имам сериозни опасения относно онова, което става във Виетнам.

Милото се отскубна от Ебърсоул. Брадичката му изскочи напред и устните му се разтегнаха в зловеща гримаса, която разкриваше всичките му зъби.

— Помагате на враговете ни, ето какво правите, загубеняци такива! И като сте толкова тъпи, та сами не разбирате, вземете се запишете в курса на полковник Андерсън по Въведение във военната история! Или пък сте най-обикновени страхливци, които…

— Замълчете, господин Диърборн — намеси се деканът Гаретсън. Мълчанието му бе прозвучало някак по-силно от крясъците на Милото. — Тук не е мястото да водим външнополитически спор, нито пък моментът е подходящ за окачествяващи реплики. Тъкмо напротив.

Милото сведе пламналото си лице, забоде поглед в пода и прехапа устни.

— А вие, господин Райли, кога поставихте знака на мира на своето яке? — продължи да ни разпитва Ебърсоул. Гласът му си звучеше любезно, но погледът му стана злобен. Струва ми се, вече си даваше сметка, че Стоук ще им се изплъзне, което го караше да се чувства адски нещастен. Милото беше същата стока като тоя тип, който през 1966 беше екземпляр от нов вид сред университетската фауна на Америка. Времената призовават хората, както казва Лао-Дзъ, а в края на шейсетте времената имаха нужда от такива като Чарлз Ебърсоул. Той не беше просветител — той беше насилник със свободно избираема специалност „Връзки с обществеността“.

„Не ме лъжи — казваха очите му. — Не ме лъжи, Райли. Защото, ако ме излъжеш и аз разбера, ще те направя на кайма.“

Но какво пък. Сигурно и без друго като дойде петнайсети януари, отдавна ще съм изхвърчал, а на Коледа 1967 ще съм във Фу Бай и ще пазя място на Милото.

— През октомври. Някъде около празника на Колумб.

— И аз го имам на якето си и на няколко блузи — допълни Скип. — Всичко е в стаята ми. Мога да ви покажа, ако желаете.

Пламнал от срам, Милото продължаваше да изучава пода, като ритмично поклащаше глава.

— И аз на няколко блузи — намеси се и Рони. — Не че съм голям радетел на мира, просто знакът е точен. Кефи ме.

Тони де Лука каза, че и той си го бил нарисувал на гърба на един суичър.

Лени Дориа обясни на Ебърсоул и Гаретсън как си го бил надраскал на задната корица в няколко учебника, както и на заглавната страница на студентската книжка. Щял да им я покаже, ако искали.

Били Марчант го имал на якето си.

Брад Уидърспун го изрисувал с мастило на синята си шапчица на първокурсник. Тя била тикната някъде в дрешника, сигурно под мръсното бельо, дето забравил да го занесе на майка си да го изпере.

Ник Праути го нарисувал на любимите си плочи на МС5 и Уейн Фонтана и „Инакомислещите“.

— Какво мислене, бе, ти нямаш капка мозък, запъртък такъв! — измърмори Рони и неколцина се изсмяха, сподавяйки смеха си в шепи.

Още няколко души обясниха, че имат знака на мира, изрисуван по книгите и дрехите си. Всички твърдяха, че го били направили дълго преди да се появи надписът на северната стена на „Чембърлейн“. За капак на цялата сюрреалистична постановка Хю се изправи, излезе на пътеката между столовете, запретна крачолите на панталоните си и ни показа косматите си пищялки и пожълтелите хавлиени чорапи. Знакът на мира беше изрисуван и на двата с помощта на маркера за пране, който госпожа Бренан беше пратила на синчето си в колежа, но който то сигурно въобще не бе използвало досега.

— Нали виждате — заключи Скип, като привършихме да показваме и да изреждаме всичките си притежания с този символ, — би могъл да е всеки един от нас.

Милото бавно повдигна глава. Беше си възвърнал нормалния цвят на лицето, но около лявото му око бе останало червено петно. Като пришка.

— Защо лъжете заради него? — попита той. Изчака, но никой не му отговори. — Готов съм да се закълна, че преди ваканцията никой от вас нямаше вещи с този знак, и се обзалагам, че повечето нямаха такива до тази вечер. Защо лъжете заради него?

Никой не отвърна. Мълчанието се проточи. Във въздуха витаеше някаква сила, която всички долавяха безпогрешно. Но на чия страна беше тя? На наша или на тяхна? Не се знае. И до ден-днешен не мога да кажа.

После деканът Гаретсън се качи на трибуната. Милото отстъпи, като че без въобще да го забележи. Деканът ни удостои с бодра усмивчица.

— Това е глупаво. Онова, което господин Джоунс е написал на стената, е глупост, а всички тези лъжи са още по-нелепи. Кажете ни истината. Признайте си.

Всички продължаваха да мълчат.

— Утре сутринта ще разговаряме с господин Джоунс — вметна Ебърсоул. — Може би след това някои вас ще пожелаят да представят нещата по по-друг начин.

— О, Боже, не бих повярвал и на дума от приказките на Стоук — отвърна Скип.

— Правилно, нашият Хръц-Хръц е пълна откачалка — допълни Рони.

Тези думи предизвикаха изненадващо умилителен смях.

— Пълна откачалка! — с блеснали очи се провикна Ник. Беше обзет от поетично въодушевление, сякаш току-що бе открил le mot juste^[1]. — Пълна откачалка, н-даа, такъв си е нашият Хръц-Хръц!

И за завършек на днешния ден, в който лудостта взимаше пълно надмощие над разума, Ник започна да имитира местния янки диалект със зловеща правдоподобност:

— Ай, да му съ не види, ай Божке, момчето е смахнато! Липсва му някоя гайка! Разхлопали са му съ дъските на старата чутура! Ни е съвсем в час! И е…

Ник се усети, че Ебърсоул и Гаретсън го гледат. Ебърсоул бе изпълнен с презрение, а Гаретсън — с любопитство, сякаш нашият състудент бе някакъв нов щам бактерия, която бъка под микроскопа.

— …как да ви кажа, главата му не е много в ред — заключи Ник с нормален тон, чувствайки се център на вниманието — усещане, което тегне като проклятие над всички велики артисти. И бързо си седна.

— Но аз нямах предвид точно това — обясни Скип. — Не говоря и за недъга му. Стоук открай време киха, кашля и носът му тече. Не може да не си забелязал и ти, Мило.

Етажният не отговори и този път дори не реагира на прякора. Сигурно вече беше съсипан от умора.

— Само искам да кажа, че е в състояние да каже какво ли не. Може би дори да си вярва. Но в действителност изобщо не осъзнава какво точно става.

Ебърсоул отново се усмихна ледено:

— Мисля, че схващам същината на вашия довод, господин Кърк. Искате да ни уверите, че господин Джоунс не е отговорен за надписа на стената, но дори ако си признае, не бива да приемаме думите му за чиста монета.

Скип се усмихна — с хиляда вата усмивка, от която сърцата на момичетата се разпърхваха като птичета.

— Абсолютно. Точно това е същината на моя довод.

Последва кратко мълчание, после деканът изрече думите, които спокойно можеха да послужат за епитафия на цялата епоха:

— Момчета, вие ме разочаровате. Да си вървим, Чарлз, няма какво повече да правим тук.

Гаретсън стисна куфарчето си, извърна се рязко и закрачи към изхода.

Ебърсоул май се изненада, но бързо го последва. И така Милото остана да се гледа с подопечните си обитатели на третия етаж с взаимно недоверие и упрек.

— Много ви благодаря, момчета. — За малко да се разплаче. — Благодаря ви за цялата тази шибана лайнарщина.

Намусено се врътна и си излезе с наведена глава, стиснал папката в ръка. На следващия семестър се изнесе от „Чембърлейн“ и се присъедини към някакво академично братство. Ако трябва да сме обективни, вероятно това бе най-правилното решение. Както би казал Стоук, Милото изгуби подкрепата на обществото.