Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (3)

III. ВЛАСТТА НА МАЙКА МИ. БОБИ СИ ВЪРШИ РАБОТАТА. „ТОЙ ДОКОСНА ЛИ ТЕ?“ ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН В УЧИЛИЩЕ

Боби и Тед се спогледаха виновно. Двамата се облегнаха назад засрамени от налудничавите неща, за които говореха.

„Тя ще разбере, че кроим нещо — помисли си Боби притеснено. — Изписано е на лицето ми.“

— Не е — рече Тед. — Не е изписано на лицето ти. Това властта, която тя има върху теб и в която ти вярваш, това е властта на майката.

Боби го погледна учудено, че той четеше мислите му. Сега майка му вече беше почти на третия етаж и нямаха време да й отговорят. По изражението на Тед личеше, че и да имаше време, нямаше да го направи. И Боби веднага започна да се съмнява в това, което беше чул преди секунди.

После майка му застана на прага на отворената врата, като поглеждаше ту Тед, ту сина си.

— Значи си тук — каза тя. — Господи, Боби, не чу ли, че те викам?

— Ти се качи толкова бързо, че аз не успях да ти отговоря, мамо.

Тя изръмжа тихичко. След това устата й се изкриви в равнодушна усмивка. Това беше дежурната й усмивка за срещи с познати. Продължи да мести очи от единия към другия, като търсеше нещо погрешно, нещо, което не си беше на мястото.

— Не съм чула кога си се прибрал.

— Ти беше заспала, мамо.

— Как сте днес, госпожо Гарфийлд? — попита Тед.

— Добре. — Продължи да ги наблюдава. Боби не знаеше какво точно търси тя.

— Искате ли безалкохолна бира? — попита отново Тед. — Не е кой знае какво, но е студена.

— Да — отвърна Лиз. — Благодаря. — Прекоси стаята и седна до Боби край кухненската маса. После потупа разсеяно сина си по крака, докато наблюдаваше как Тед отваря малкия си хладилник и изважда бира. — Тук все още не е топло, но ви уверявам, че до един месец ще стане като в пещ. Искате ли да си вземете вентилатор?

— Това е прекрасна идея. — Тед наля бира в чиста чаша и после я вдигна към светлината, за да види дали е спаднала пяната. В този момент Боби си помисли, че старият човек прилича на учен от телевизионна реклама, който опитва поредната нова напитка.

— Не ми наливайте пълна чаша. Това е достатъчно — каза тя малко нетърпеливо. Тед й занесе чашата и тя я вдигна към него. — Наздраве. — Лиз отпи една глътка и направи гримаса, сякаш пиеше уиски, а не безалкохолна бира. След това се загледа в чашата си, докато Тед седна до масата и изтръска цигарата си в малкия пепелник.

— Двамата ще се пропиете — отбеляза тя. — Седите тук и пиете бира. Изглежда направо страхотно. За какво си приказвахте днес?

— За книгата, която ми подари господин Бротиган — отговори Боби. — Гласът му беше напълно естествен и спокоен, глас, зад който не се криеше никаква тайна. — „Повелителят на мухите“. Не можах да разбера дали краят е тъжен или щастлив. Така че реших да го попитам.

— И какво ти отговори той?

— Каза ми, че е и двете. После ме посъветва да помисля още малко за това.

Лиз се засмя.

— Аз чета криминалета, господин Братиган, и си изграждам впечатленията на базата на реалния живот. Но, разбира се, аз не съм пенсионирана.

— Не сте — отвърна Тед. — Очевидно е, че сте в разцвета на силите си.

Тя го погледна по начин, който казваше: „Ласкателството няма да ти помогне.“ Боби го познаваше много добре.

— Също така предложих на Боби работа — продължи той. — Той се съгласи да я приеме… с вашето позволение, разбира се.

Щом стана въпрос за работата, тя смръщи вежди, но после, когато Тед спомена, че се интересува от мнението й, се успокои. Лиз се пресегна и докосна червената коса на Боби. Този жест му се видя толкова странен, че той разтвори широко очи. Докато го правеше, очите й не се откъсваха от Тед. В този момент Боби разбра, че тя не само не му вярваше, но и никога нямаше да му повярва.

— За каква работа говорите?

— Той иска да…

— Ш-ш-т — рече тя, а очите й продължаваха да следят Тед.

— Бих искал следобедите да ми чете вестника — отвърна той и после обясни как очите му са се уморили и как с всеки изминал ден имал все повече и повече проблеми с дребните шрифтове. Но държал да е в крак с новините, защото времената били много интересни, а също така искал да знае какво пишат Стюард Алсоп и Уолтър Уинчъл. Разбира се, Уинчъл пишеше предимно клюки, но те бяха интересни. След това попита дали госпожа Гарфийлд е съгласна.

Боби слушаше и притеснението му нарастваше, въпреки че по лицето и позата на майка му — дори и по начина, по който отпиваше от бирата си — можеше да познае, че тя вярва в думите на Тед. Дотук нещата вървяха добре, но какво щеше да стане, ако Тед отново изпаднеше в едно от онези състояния? Да се загледа в пространството и да започне да говори за това как хората ги усещат интуитивно?

Но нищо подобно не се случи. Тед привърши с това, че би искал да знае как се представят „Доджърс“ и най-вече Мори Уилс след преместването им в Лос Анджелис. Последните думи той каза така, сякаш се срамуваше от истината, но все пак тя не трябваше да се премълчава. Боби веднага си помисли, че това беше добър трик.

— Предполагам, че няма проблем за подобна работа — отвърна майка му „с неохота“ — си помисли Боби. — Всъщност това ми се струва доста добра работа. Аз самата бих искала да върша нещо такова.

— Обзалагам се, че вие си разбирате прекрасно от работата, госпожо Гарфийлд.

Тя отново посрещна думите му със своя обичаен поглед.

— Ще трябва да му плащате допълнително, ако искате да решава и кръстословицата — рече тя, изправи се и въпреки че Боби не разбра последната забележка, остана учуден от грубостта в думите й, които се забиха в приятелската атмосфера като стъкло в диня. Изглеждаше така все едно искаше да се пошегува както с отслабващото зрение на Тед, така и с интелекта му. Сякаш искаше да го нарани за това, че се държи добре със сина й. Боби все още се срамуваше, че я е излъгал, и в същото време се страхуваше, че тя ще разбере, но в този момент се чувстваше и щастлив. Тя заслужаваше подобно отношение.

— Моят Боби много го бива с кръстословиците.

— Сигурен съм в това — засмя се Тед.

— Хайде да слизаме долу, Боб. Време е да дадем малко почивка на господин Братиган.

— Но…

— Да, наистина искам да си полегна малко, Боби. Имам главоболие. Радвам се, че „Повелителят на мухите“ ти хареса. Ако искаш можеш да започнеш работа утре с неделния вестник.

— Добре.

Майка му вече беше на малката площадка пред стаята Тед, когато се обърна и погледна към стария човек.

— Защо не се срещате на верандата? Чистият въздух ще ви е от полза и на двамата. По-добре ще е от тази задушна стая. Освен това ще мога да слушам и аз.

Боби си помисли, че двамата си казаха нещо с очи. Това не беше точно телепатия, но може би нещо подобно. Нещо, което владееха само възрастните.

— Това е една прекрасна идея — рече Тед. — Отпред на верандата ще е добре. Довиждане, Боби. Довиждане, госпожо Гарфийлд.

Боби за малко да отговори: „Ще се видим, Тед“, а вместо това в последния момент смутолеви: „Довиждане, господин Бротиган.“ После се обърна и тръгна по стълбите, като лекичко се усмихваше и си мислеше, че се е разминал на косъм с неприятен инцидент.

Майка му обаче се бавеше.

— От колко време сте пенсионер, господин Братиган? Ако не е тайна, разбира се.

Боби си мислеше, че тя нарочно произнася името му неправилно, но сега вече беше сигурен. Тя го правеше нарочно. Разбира се, че го правеше нарочно.

— От три години. — Той загаси цигарата си в малкия тенекиен пепелник и веднага запали нова.

— Което означава, че сте на… шейсет и осем, нали?

— Всъщност на шейсет и шест. — Гласът му остана приветлив и естествен, но Боби си мислеше, че тези въпроси не са от особено значение за него. — Предложиха ми да се пенсионирам с две години по-рано. По здравословни причини.

„Не го питай какво му е, мамо — изстена Боби наум. — Дори и не си помисляй да го питаш.“

Тя не го попита, но искаше да знае с какво се е занимавал в Харгфорд.

— Бях счетоводител. В ревизорския отдел.

— Ние с Боби предположихме, че сте били преподавател. Счетоводство! Това означава, че сте поемали големи отговорности.

Тед се засмя. Боби си мислеше, че има нещо ужасно в това.

— За двайсет години счупих три сметачни машини. Ако според вас това са отговорности, госпожо Гарфийлд, явно съм ги поемал. Апенек Суийни простря крака, а пишещата машина затрака отново старата песен.

— Не ви разбирам.

— Това е моят начин да кажа, че съм изгубил твърде много години за работа, която никога не е означавала много за мен.

— Може би щяхте да сте на друго мнение, ако имахте деца и къща за гледане. — Тя повдигна брадичка, което означаваше, че ако Тед иска да говорят на тази тема, тя е готова. Ако той поискаше, тя щеше да премине направо на въпроса.

Боби с облекчение разбра, че Тед няма никакво намерение да захваща подобен разговор.

— Приемам, че имате право, госпожо Гарфийлд. Напълно.

Тя остана със същото изражение на лицето още няколко мига, сякаш го питаше дали е сигурен и дали няма да промени решението си. Когато Тед не отговори, тя се засмя. Боби я обичаше, но изведнъж се умори от нея. Умори се от нейните погледи, поговорки и желязна воля.

— Благодаря за бирата, господин Братиган. Беше много вкусна. — След тези думи тя поведе сина си по стълбите. Когато стигнаха на втория етаж, пусна ръката му.

Боби си мислеше, че когато се приберат, ще обсъдят новата му работа, но не го направиха. Майка му не му обръщаше внимание. Той трябваше да я помоли два пъти да му сложи второ парче месо, а след това, когато телефонът иззвъня, докато гледаха телевизия, тя подскочи стреснато от дивана. Подскочи по начина, по който подскачаше Рики Нелсън в телевизионното шоу „Ози и Хариет“, когато звънеше телефонът. Тя слуша известно време, после каза нещо, затвори и се върна обратно на дивана.

— Кой беше? — попита Боби.

— Грешка — отвърна.

 

През тази година от живота си Боби все още чакаше да заспи с детското усещане за вяра в себе си: легнал по гръб, с разтворени крака, с ръце, пъхнати под възглавницата, и с щръкнали настрана лакти. През нощта, след като с Тед бяха говорили за мъжете в жълти палта („… и не забравяй колите им — беше казал Тед, — техните странно боядисани коли“), Боби лежеше в тази поза. Лунната светлина падаше по тесните детски гърди, разделена на четири от рамката на прозореца.

Ако се беше сетил (а той не беше), може би сега в тъмното, където компания му правеха само тиктакането на неговия часовник и приглушеният говор на телевизора в съседната стая, мъжете на Тед щяха да му се сторят много по-реални. Винаги ставаше така. Беше лесно да се смеят на Франкенщайн в киносалона, да се правят на уплашени и да крещят, особено когато Съли-Джон идваше да преспи после у тях, но след това, когато приятеля му заспиваше или още по-зле, когато Боби оставаше сам в тъмното, чудовището започваше да му изглеждаше… е, може би не реално, но поне възможно.

Подобно усещане, че е възможно да съществуват, не се появи при мисълта за мъжете на Тед. Освен това идеята, че тези хора ще влизат във връзка чрез съобщения за изгубени домашни любимци, сега в тъмното изглеждаше още по-налудничава, но не и опасна. Въпреки всичко Боби не си мислеше, че Тед е напълно и непоправимо луд. Може би беше малко по-умен, отколкото трябваше, особено когато имаше толкова малко неща, с които да запълва времето си. Той беше малко… малко… Господи, малко КАКЪВ? Боби не можеше да го опише. Ако му беше хрумнала думата „ексцентричен“, той веднага щеше да се спре на нея и да се успокои.

„Но той… сякаш прочете мислите ми. Какво ще кажеш за това?“

Ами, чисто и просто е сбъркал. Това е. Може би е решил, че чува точно тези думи. Или може би Тед наистина е прочел мислите му, или просто е използвал уменията си на възрастен и е прочел по лицето му за какво си мисли. Един Господ знае дали майка му можеше да прави това, или той си мислеше, че можеше до днес.

Но…

Но какво от това? Тед беше добър човек, който разбираше много от книги, но не можеше да чете мисли. Това беше ясно, както беше ясно, че Съли-Джон не е илюзионист и никога няма да стане такъв.

— Всичко това е заблуда — промърмори Боби. Той измъкна ръцете си изпод възглавницата и ги кръстоса отпред. Сянка от гълъб, разперил криле, се понесе под лунната светлина и падна върху гърдите му.

Боби се засмя, затвори очи и заспа.

 

Следващата сутрин Боби седна на предната веранда и прочете на глас няколко статии от неделния „Харуич Джърнъл“. Тед се беше изтегнал на един от столовете, тихо слушаше и пушеше своите „Честърфийлд“. Зад него спуснатите завеси на прозореца на предната стая на семейство Гарфийлд бавно се поклащаха. Боби си представи как майка му седи на един стол, поставила кошчето за боклук пред себе си, слуша и подшива полите си („Полите отново трябва да се отпуснат“ беше казала тя преди две или три седмици; предишната година ги беше отпуснала, после ги беше подгънала, а сега отново ги отпускаше само защото някакви смотаняци в Ню Йорк бяха казали това и дори самата тя не знаеше защо). Боби не знаеше дали тя седи там или не. Отвореният прозорец не означаваше нищо конкретно, но той си представяше, че тя е седнала там. След няколко години щеше да се хване, че винаги си представя как тя седи там — там, където сенките бяха най-дебели на верандата или на стълбите и човек не можеше да я види.

Новините за спорта бяха по-интересни (Мори Уилс се представяше страхотно), статиите — не чак толкова, колонките, в които редакторите изразяваха мнения, бяха скучни и дори неразбираеми, пълни с фрази от сорта на: „финансово отговорен“ и „икономически индикатори от рецесионен характер“. Въпреки това Боби нямаше нищо против да ги чете. Все пак това му беше работата, а в повечето случаи хората се отегчаваха от работата си. „Работя за хляба си“ обикновено казваше майка му, когато господин Бидърман я задържаше до късно на работа. Боби се гордееше, че е успял да произнесе правилно фраза като „икономически индикатор от рецесионен характер“. Освен това другата работа (онази тайната) създаде впечатлението, че някакви мъже бяха по петите на Тед, и Боби се чувстваше странно, защото в момента сякаш получаваше пари само за четенето. Чувстваше се така все едно, че му взима парите напразно, въпреки че Тед беше предложил да му чете.

Това също си беше част от работата, въпреки че звучеше, налудничаво, и той се зае да го прави още в неделя следобед. Разхождаше се из квартала, докато майка му си почиваше, и се оглеждаше за осем отрепки с жълти палта или за оставени от тях следи. Видя няколко интересни неща. На Колония Стрийт една жена спореше със съпруга си и двамата бяха застанали така, както заставаха борците по кеч, преди да влязат в схватката. На Ашър Авеню едно малко дете удряше капси с почернен на огън камък. На ъгъла на Комънуелт и Броуд Стрийт пред магазина на Спайсър се бяха събрали момичета с начервени устни. Покрай него мина камион със странния надпис „Вкусотии за корема“, написан от едната страна на каросерията му. От мъже в жълти палта, подпрели се на телефонните кабини, обаче нямаше и помен. Също така не беше видял и опашки на хвърчила по телефонните жици.

Боби се спря в магазина на Спайсър, за да си купи дъвка и за да разгледа таблото за съобщения, на което бяха закачени снимките на тазгодишните кандидатки за Мис Рейнголд. Видя две обяви, които предлагаха коли, но те не бяха обърнати наопаки. Имаше и още едно листче, на което беше написано: „Трябва да си продам басейна. В добро състояние е. Децата ви ще го харесат.“ То беше залепено накриво, но Боби реши, че това не се брои.

На Ашър Авеню видя буик, паркиран до противопожарния кран, който беше зелен и според него не беше достатъчно крещящ и вулгарен, въпреки че отпред на капака имаше тесни отвори за проветрение, а предната решетка изглеждаше като отворена уста на желязна морска котка.

В понеделник продължи да търси отрепки на път за училище и после, когато се връщаше. Не видя нищо странно, но Каръл Джърбър и Съли-Джон, които вървяха с него, забелязаха, че се оглежда. Майка му беше права, че на Каръл нищо не й убягва.

— Да не би да са съобщили, че търсят някой комунистически агент? — попита тя.

— Какво?

— Постоянно се оглеждаш за нещо. Дори се обръщаш назад.

За момент Боби се зачуди дали да не им каже за какво беше наел Тед, но после реши, че идеята не е добра, щеше да го направи, ако наистина вярваше, че има нещо, то да търси. Щеше да е по-добре да се оглеждат три чифта очи, особено очите на наблюдателната Каръл, но й реши да не им казва. Каръл и Съли-Джон знаеха, че го е наел да му чете вестниците, и нямаха нищо против. Изглеждаше им достатъчно за парите, които получаваше. Ако им кажеше за мъжете, означаваше да си направи шега с Тед. Щеше да го предаде.

— Комунистически агенти? — повтори Съли и започна обикаля около тях. — Да, ето ги. Виждам ги! — Издаде своя любим звук „бум-бум“. После сякаш изпусна невидимия пистолет и се хвана за гърдите. — Уцелиха ме! Ранен съм лошо! Продължавайте напред без мен! И кажете Роузи, че я обичам!

— Ще предам обичта ти на дебелата дъщеря на леля си отвърна Каръл и го сръга с лакът.

— Оглеждам се за момчета от „Сейнт Гейбс“, това е всичко — обясни Боби.

Това беше умно. Момчетата от средното училище „Сейнт Гейбриъл“ в Стедфаст винаги дразнеха или биеха децата от началното училище „Харуич“, докато те отиваха на училище. Опитваха се да ги съборят от колелата им, подвикваха на момчетата, че приличат на момичета, а на момичетата, че „им се пускат“, което според Боби означаваше, че са се целували с език и са ги опипвали.

— Не, тези лайнари се появяват обикновено по-късно — рече Съли-Джон. — Сега са още вкъщи, където се кипрят пред огледалото и си решат косите назад, както го прави Боби Райдъл.

— Не псувай — сръга го отново Каръл. Съли-Джон я погледна обидено.

— Кой псува? Аз не псувам!

— Псуваше.

— Не съм, Каръл.

— Си.

— Не, госпожице, не съм.

— О, да, господине. Псуваше. Каза лайнари.

— Това не е псувня! — Съли-Джон се обърна и погледна Боби с надеждата, че ще се намеси, но той се беше загледал напред по Ашър Авеню, където един кадилак се движеше бавно покрай тротоара. Беше огромен и изглеждаше малко блестящ, но така изглеждаха всички кадилаци. Беше боядисан в бледокафяво и не му изглеждаше вулгарен. Освен това зад волана седеше жена.

— Така ли? Е, тогава е мръсна дума, а мръсните думи са почти като псувните.

— Ще трябва да те понатупам малко — рече многозначително Съли, — за да разбереш кой е шефът. Аз — Тарзан, ти — Джейн.

— Аз — Каръл, а ти — простак! Ето, вземи! — Каръл стовари три книги в ръцете на Съли — учебник по аритметика, учебник с упражнения по писане и „Малка къща в прерията“. — Задето изпсува, сега ще ми носиш книгите.

Съли-Джон изглеждаше много нещастен.

— Защо трябва да ти нося книгите дори и да съм изпсувал, което всъщност не съм направил?

— За наказание — отвърна Каръл.

— Наказание за какво, за Бога?

— За нещо, което си направил погрешно. Ако псуваш или лъжеш, трябва да бъдеш наказван. Това ми го каза едно от момчетата от „Сейнт Гейб“. Казва се Уили.

— Не трябва да се виждаш с тях — каза Боби. — Те са доста подли. — Той знаеше това от личен опит. След като свърши коледната ваканция, трима от училището „Сейнт Гейб“ го бяха подгонили по Броуд Стрийт и искаха да го бият само защото „ги гледал накриво“. И щяха да го направят, ако този, който тичаше най-отпред, не се беше подхлъзнал на един от завоите и не беше паднал, което даде достатъчно време на Боби да влезе във входа и да завърти ключа. Момчетата се бяха помотали отпред още малко и после си бяха тръгнали, като преди това обещаха на Боби да се срещнат отново.

— Не всички от тях са лоши. Някои се държат нормално — обясни Каръл. Тя погледна към Съли-Джон, който носеше книгите й, и прикри усмивката си с ръка. Човек можеше да накара Съли да направи нещо за него, ако говореше достатъчно бързо и изглеждаше сигурен в себе си. Щеше да е по-хубаво, ако Боби беше взел да й носи книгите, но това нямаше да стане, докато той не я помолеше. Някой ден сигурно щеше да го направи. Тя беше оптимист. Междувременно й беше достатъчно да върви между двамата под хубавото сутрешно слънце. Тя тайничко погледна Боби, докато той зяпаше към съседния тротоар. Беше толкова сладък, а дори и не го подозираше. Всъщност това беше най-страхотното нещо за него.

 

Последната седмица в училище отмина като всяка друга влудяваща мудност. През първите дни на юни Боби си мислеше, че миризмата на паста в библиотеката е толкова силна, че е в състояние да задуши всяка една личинка и че часът по география продължава поне хиляда години. На кого му пукаше колко калай има в Парагвай?

През междучасието Каръл разказваше как през юли ще замине във фермата на леля си Кора и чичо си Рей. Съли-Джон продължаваше да повтаря как е спечелил престой за една седмица в летния лагер и как щял да стреля с лък по мишена и да кара кану. Боби на свой ред му разказа за великия Мори Уилс, който може би щеше да постави недостижим за друг рекорд по откраднати бази.

Майка му, прекалено заета да вдига телефона, когато той звънеше, оставаше будна след късните новини (и Боби подозираше, че не заспива дори и след късния филм) и му обръщаше внимание само когато сядаха на масата. Понякога говореше дълго и напрегнато по телефона, като му обръщаше гръб и понижаваше глас (като че ли Боби искаше да подслушва разговорите й). Понякога отиваше до телефона, набираше няколко цифри от номера, след това затваряше и се връщаше обратно на дивана.

При един подобен случай той я попита дали е забравила номера.

— Може и да съм. Забравям много неща — беше му отговорила тя. — А ти не се бъркай в чуждите работи, Боби.

Може би щеше да се притесни повече за нея, ако беше забелязал и други неща — тя отслабваше все повече и повече, а и отново беше започнала да пуши, след като за два дни ги беше спряла — но беше зает с друго. Най-хубавото нещо беше библиотечната карта за възрастни, която се превръщаше в най-страхотния подарък всеки път, когато я използваше. Боби знаеше, че в раздела за възрастни има милиарди научнофантастични романи, които искаше да прочете. Например на Айзък Азимов. Под псевдонима Пол Френч господин Азимов беше писал фантастични романи за деца, в които се разказваше за звездния пилот Лъки Стар и които бяха много хубави. С истинското си име беше издал и други романи, които бяха дори по-добри. В три от тях се разказваше за роботи, а Боби обичаше роботите. Според него най-добрият филмов герой беше Боби роботът от „Забранената планета“. Той беше суперготин, а и останалите роботи на господин Азимов не падаха по-долу. Боби си мислеше, че ще прекара доста дълго време в компанията на роботите това лято. (Съли наричаше този велик писател Айзък Задников, но, разбира се, той нищо не разбираше от книги.)

Докато отиваше на училище, се оглеждаше за мъжете с жълти палта. Тъй като училището и библиотеката бяха в противоположни посоки, Боби си мислеше, че си върши работата добре и че покрива доста голяма част от Харуич. Разбира се, не очакваше да срещне отрепките. След вечеря през дългите светли вечери четеше вестника на Тед на верандата или в кухнята му. Тед беше послушал Лиз и си беше купил вентилатор, така че майка му не се притесняваше, когато отиваха в стаята на „господин Братиган“. Боби усещаше, че причина за това бяха и проблемите, които имаше тя, но майка му сякаш започваше да вярва малко повече на Тед. Това доверие не означаваше симпатия, но все пак и то беше достатъчно засега.

Една вечер, когато седяха на дивана и гледаха Уайът Ърп, тя се обърна към него едва ли не ядосана.

— Той някога докосвал ли те е?

Боби разбра какво точно го питат, но не можа да разбере на какво се дължеше раздразнението й.

— Да, разбира се — отвърна. — Понякога ме потупва по врата и веднъж, когато не можах да прочета една дума три пъти подред, ме побутна, но не грубо, разбира се. Не мисля, че има достатъчно сила, за да ме удари. Защо?

— Няма значение — отговори тя. — Предполагам, че всичко е наред. Струва ми се, че витае из облаците, но не е… — Замълча и се загледа в дима от цигарата си. Той се издигаше от малкото въгленче на сиви кълбета и после изчезваше, което напомняше на Боби за спираловидния път, свързващ отделните светове от книгата на Саймък „Пръстен около слънцето“.

Най-сетне тя отново се обърна към него:

— Ако някой път те докосне по начин, по който ти не харесваш, веднага трябва да ми кажеш. Веднага, на минутката! Разбра ли?

— Разбира се, мамо. — Имаше нещо странно в погледа й, както когато я беше попитал как разбират хората, че ще имат бебе. „На жените им тече кръв всеки месец — беше отговорила тя. — Ако няма кръв, жената разбира, че е бременна и че ще си има бебе.“ Боби искаше да попита откъде тече тази кръв, когато няма бебе (той си спомни как веднъж на майка му й потече кръв от носа, но причината не беше бременност). Изражението на лицето й обаче го отказа. Сега забеляза същото изражение.

Всъщност понякога имаше и други докосвания. Тед прокарваше ръка по подстриганата глава на Боби и сякаш го потупваше. Друг път, когато Боби сбъркаше някоя дума, старият човек го хващаше нежно за носа и го караше да я повтори правилно. Ако кажеха нещо едновременно, Тед хващаше ръката на Боби и казваше: „Успех, воля, щастие и всичко лошо да те остави.“ Скоро и Боби започна да прави това.

Само веднъж се беше почувствал неудобно, когато Тед го беше докоснал. Тъкмо бяха свършили с последната статия, която старият човек искаше да чуе — ставаше въпрос за това, че е изключено Куба да не може да бъде променена по американския начин. Заревото на залеза започваше да оцветява небето. От другата страна кучето на госпожа О’Хара продължаваше да лае, но сега лаят му съвсем не изглеждаше реален.

— Ами, добре — рече Боби, остави вестника и се изправи. — Мисля да се поразходя малко из квартала. — Той все още не желаеше да си тръгва, но в същото време искаше Тед да знае, че се оглежда за мъжете с жълтите палта.

Тед също се изправи и после се приближи към него. Изведнъж Боби забеляза страха по лицето на стария човек. Той не искаше Тед да вярва в съществуването на отрепките. Не искаше да полудява.

— Върни се, преди да се стъмни, Боби. Няма да си простя, ако ти се случи нещо.

— Ще внимавам и ще се върна много преди да се е стъмнило.

Тед коленичи с единия си крак (беше твърде стар, за да успее да клекне) и обви раменете на Боби. После го придърпа към себе си, докато бузите им се допряха. Момчето усещаше миризмата на цигари и на мехлем от тялото му — той мажеше ставите си с мустерале, защото го боляха. Напоследък го боляха и през топлите дни.

Да бъдеш толкова близо до Тед не беше страшно, а по-скоро ужасяващо, което си беше почти същото. Сега Тед не изглеждаше все още толкова стар, но скоро щеше да остарее. Вероятно щеше да му прилошава по-често. Очите му се бяха насълзили. Устните му потреперваха. Беше толкова лошо, че живее съвсем сам тук на третия етаж. Ако имаше жена, нямаше да го измъчват налудничави мисли за мъже с жълти палта. Разбира се, ако имаше жена, Боби никога нямаше да прочете „Повелителят на мухите“. Беше егоистично да мисли така, но не можа да се сдържи.

— Все още ли не си видял никакви следи от тях, Боби? Момчето поклати отрицателно глава.

— И не усещаш нищо? Дори и тук? — Хвана малката му ръка и я постави върху слепоочието си, където едва забележимо пулсираха две венички. — Или пък тук? — Постави ръката на Боби до дясното си око. Момчето отново поклати отрицателно глава. — Или тук? — Тед посочи корема си. Отново отрицателен отговор. — Добре — добави възрастният мъж и се засмя. После прокара лявата си ръка към врата на Боби и след малко към нея се присъедини и дясната. След това погледна Боби сериозно, а момчето му отговори по същия начин. — Ще ми кажеш, ако ги видиш, нали? Няма да премълчиш. Няма да се опиташ да… и аз не знам… да се подиграеш с мен, нали?

— Няма — отговори Боби. Харесваше му как Тед държи ръце на врата му и същевременно не му харесваше. Във филмите момчетата слагаха ръце на врата на момичетата, преди да ги целунат. — Ще ти кажа, нали това ми е работата.

Тед кимна. После бавно отпусна ръце. Когато се изправяше на крака, се подпря на масата и направи гримаса.

— Да, ще ми кажеш. Ти си добро дете. Добре, сега върви и се движи само по тротоара. И се прибери, преди да се стъмни. Човек трябва да внимава.

— Ще внимавам. — Той тръгна по стълбите.

— И ако ги видиш…

— Ще избягам.

— Да. — На бледата светлина лицето на Тед изглеждаше потъмняло. — Ще бягаш така все едно всички дяволи от ада са по петите ти.

Имаше докосване и вероятно майка му беше права да се притеснява. Вероятно бяха прекалили с докосванията, а и може би го бяха направили по забранения начин. Не беше по погрешния начин, за който си мислеше тя, но все пак беше погрешно. Все още опасно.

 

В сряда точно преди да ги разпуснат във ваканция, когато се прибираше от училище, Боби видя, че на антената на една от къщите на Колония Стрийт висеше червен парцал. Не можеше да каже със сигурност, но страшно много приличаше на част от опашка на хвърчило. В този момент краката му се подкосиха и той се закова на място. В същото време сърцето му започна да бие лудо така, както когато се гонеха със Съли-Джон след училище.

„Това е някакво съвпадение, ако е опашка на хвърчило — каза си Боби. — Просто едно скапано съвпадение и аз го знам.“

Може би. Може би знаеше. В петък, когато ги разпуснаха от училище, почти беше повярвал на историята за мъжете. Беше сам. Съли-Джон беше останал в училище да помага да прибират книгите в хранилището, а Каръл беше отишла на рождения ден на приятелката си Тина Лебъл. Малко преди да пресече Ашър Авеню и да тръгне по Броуд Стрийт забеляза нещо нарисувано на тротоара с лилав тебешир. То изглеждаше така:

— Боже господи, не! — прошепна Боби. — Това е някаква шега.

Той коленичи, както го правеха скаутите по филмите, покрай него минаваха деца, някои тичаха, други караха колелата си. Никое от тях обаче не го забелязваше. Той беше напълно невидим за тях, защото в този момент повечето мислеха за предстоящата ваканция.

— О, не. Не, не мога да повярвам. Това е някакъв майтап. — Той посегна към луната и звездата — те бяха нарисувани с жълт тебешир. Посегна да ги докосне, но после отдръпна ръка. Онова червено парче плат върху телевизионната антена може би не означаваше нищо. Но когато се прибавеше и това, можеше ли все още да става въпрос за съвпадение? Боби не знаеше. Той беше само на единайсет и имаше милиарди неща, които не разбираше. Но се страхуваше… страхуваше се, че…

Скочи на крака и се огледа наоколо. Очакваше да види цяла колона от боядисани с ярки бои коли надолу по Ашър Авеню, които се движат бавно с включени фарове посред бял ден, както го правят, когато са на погребение. Очакваше да види няколко дузини мъже, облечени с жълти палта, които стоят под навеса на кино „Емпайър“ или пред таверната на Съки, пушат цигари „Кемъл“ и го наблюдават.

Но нямаше никакви коли, както и мъже, а само деца, които се прибираха към къщи от училище. Между тях се забелязваха и зелените панталони от униформата на учениците от „Сейнт Гейбс“.

Боби се обърна и погледна към Ашър Авеню. Беше толкова притеснен, че дори не обърна внимание на невъзпитаните момчета от „Сейнт Гейбс“. Нямаше нищо около телефонните кабинки по Ашър, а по стените бяха разлепени няколко афиша за предстоящи бинго игри в залата „Гейбс“ или за рок концерти на Клайд Макфатър и Дуейн Еди, човека с пеещата китара.

Докато стигне до Ашър Авеню, което беше почти до училището, Боби се оглеждаше с надеждата, че всичко е съвпадение. Въпреки това продължи да следи улицата. След това мина по Броуд Стрийт и отново към магазина на Спайсър, където си купи дъвка и провери таблото за съобщения, но и там нямаше нищо подозрително. Само обявата за басейна липсваше, но какво от това. Може би се беше намерил купувач. Защо въобще щяха да слагат съобщение на таблото?

Боби излезе и застана на ъгъла. Дъвчеше дъвка и се чудеше какво да прави.

Възрастта обсебваше човек постепенно. Идваше на етапи и го обгръщаше. Боби Гарфийлд взе първото си решение на възрастен в деня, когато завърши шести клас. Той стигна до извода, че е по-добре да не казва на Тед за нещата, които беше видял… поне за известно време.

Макар да се убеждаваше, че отрепките не съществуват, все още не беше готов да го приеме напълно. Независимо от доказателствата, които беше намерил. Тед щеше да се натъжи, ако Боби му кажеше какво е видял. Може би толкова щеше да се натъжи, че щеше да прибере вещите в куфарите си (заедно с хартиените пазарски чанти, които беше оставил зад хладилника) и просто щеше да замине. Ако наистина го преследваха лоши хора, бягството беше единствената възможност, но Боби не искаше да загуби единствения си възрастен приятел.

През тази нощ Боби Гарфийлд преживя нещо друго, характерно за възрастните. Лежа буден, докато часовникът не удари два часа, като не спираше да се чуди дали е взел правилното решение.