Стивън Кинг
Сърца в Атлантида (4)

IV. ТЕД ИЗПАДА В ЕДНО ОТ ОНЕЗИ СЪСТОЯНИЯ, БОБИ ОТИВА НА ПЛАЖА. МАКУОН. ТРЪПКАТА

В последния учебен ден майката на Каръл Джърбър качи в своя фургон форд децата и ги закара в парка „Сейвин Рок“. Анита Джърбър правеше това от три години насам и Боби, Съли-Джон, Каръл, малкият брат на Каръл и приятелките на Каръл Ивон, Анджи и Тина вече бяха приели това пътуване като традиция. Съли-Джон и Боби не биха излезли поотделно с тези момичета, но след като бяха двамата заедно, нямаше проблем. Освен това пътуването до Сейвин Рок изглеждаше неустоимо. Все още беше студено, за да се къпят, но все пак щяха да се поразходят по плажа и да гледат океана, а и всички забавни въртележки и влакчета в лунапарка щяха да работят. Миналата година Съли беше съборил три пирамиди от стари алуминиеви кутийки само с три опита и така беше спечелил голямо розово плюшено мече за майка си, което оттогава гордо стоеше върху телевизора в хола им.

За Боби пътуването беше цяло приключение. Откакто беше видял звездата и луната, не се беше сблъсквал с нищо подозрително, но Тед го беше уплашил, докато четяха съботния вестник, след което беше последвал и един безсмислен спор с майка му.

Тед го беше уплашил, докато Боби четеше статия за Мики Мантъл, който вероятно щеше да подобри рекорда от хоумрани на Бейб Рут. Авторът настояваше, че младокът няма волята и силата да го постигне. „Преди всичко този мъж подхожда към играта по погрешен начин — четеше Боби. — Така нареченият Мик е по-заинтересован от нощния живот отколкото…“

Тед отново се беше замислил. Момчето познаваше това негово състояние. Беше усетил още преди да вдигне глава от вестника и да погледне Тед. Старият човек бе отправил празен поглед навън през прозореца към Колония Стрийт и към непрестанното и монотонно лаене на кучето на госпожа О’Хара. Тази сутрин се случваше за втори път. Първият път беше само за няколко секунди. Тед се беше навел пред отворения хладилник. Очите му бяха широко отворени и сякаш бяха замръзнали, но после през него мина едва доловима тръпка и той извади портокаловия сок от хладилника. Втория път обаче Тед не искаше да се върне обратно при Боби. „Уигсвил, човече — както би се изразил Куки от сериала «77 Сънсет Булевард».“ Боби раздвижи вестника, опитвайки се да го извади от състоянието му, но нищо не се случи.

— Тед? Добре ли… — С нарастващ ужас забеляза, че нещо ставаше със зениците на очите на стария човек. Те се разширяваха и се стесняваха. Все едно Тед влизаше и излизаше от някакво бездънно черно място… и пред Боби седеше само тялото му.

— Тед?

В пепелника от цигарата му бяха останали само пепел и овъгленият филтър. Когато я видя, Боби разбра, че той вероятно е в това състояние, откакто са започнали да четат статията за Матъл. Плашеше го и това, което ставаше с очите му. Зениците му ту се свиваха, ту се разширяваха, ту се свиваха, ту се разширяваха…

„Той сигурно има епилептичен припадък или нещо такова. Боже, те не си ли гълтат езиците, когато изпаднат в това състояние?“

Езикът на Тед обаче си изглеждаше напълно в ред, но очите… очите му…

— Тед! Събуди се, Тед!

Преди още да е осъзнал какво прави, Боби вече беше от другата страна на масата. Сграбчи Тед за рамото и го разтърси. Имаше чувството, че клати дърво, което е издялано във формата на човек. Под ризата рамото на Тед беше стегнато, хилаво и напълно неподвижно.

— Събуди се! Събуди се!

— Сега те са на запад. — Мъжът продължаваше да гледа през прозореца със странните си движещи се очи. — Това е добре, но може да се върнат. Може да…

Уплашен, Боби стоеше с ръце върху рамото на Тед. Зениците на очите му продължаваха да се свиват и да се разширяват. Боби имаше чувството, че вижда биещото му сърце.

— Какво не е наред, Тед?

— Трябва да съм напълно неподвижен. Трябва да се спотайвам като заек в храстите. Може и да си тръгнат. Ще има вода, ако е такава божията воля, и те ще си отидат. Всички служат на…

— Служат на какво? Служат на какво, Тед?

— Всички служат на Лъча — рече Тед и изведнъж ръцете му се сплетоха около ръцете на Боби. Те бяха ледени и за момент момчето усети неистов ужас. Чувстваше се така все едно го беше сграбчил труп, който можеше да движи само ръцете и зениците на очите си.

После Тед го погледна, а очите му, макар и уплашени, вече бяха нормални, а не мъртвешки.

— Боби?

Момчето освободи ръцете си и обви врата на Тед. Прегърна го и докато го правеше, чу биенето на камбана — само за секунда, но съвсем ясно. Можеше също да види и опъването на въжето на камбаната. После чу и удари от нещо тежко по гладка повърхност. Дърво ли беше? Не, по-скоро метал. Усети мириса на прах, сух и сякаш преди буря, в носа си. В същия миг очите му започнаха да го сърбят.

— Ш-ш-ш-т! — Дъхът на Тед в ухото му беше толкова сух, колкото на усетения преди малко прах. Беше поставил ръце на гърба на Боби, за да го накара да застане неподвижно. — Нито дума! Дори и не помисляй! Не мисли за нищо… освен за бейзбол! Да, за бейзбол, ако искаш!

Боби се замисли за Мори Уилс, който направи фалшива крачка, спря се и после направи три крачки… след това четири… Можеше да тръгне и в двете посоки. Какво щеше да направи зависеше само от питчъра. И когато питчърът хвърли топката към задната база, Уилс се затича към втора, успя и…

Изчезна. Всичко изчезна. Нямаше повече звън от камбана, нито странни шумове, нито мирис на прах. Не усещаше сърбеж в очите си. Наистина ли го беше усетил? Или просто си го беше въобразил, защото ставаше нещо странно с очите на Тед?

— Боби — каза отново Тед в ухото на момчето. Движението на устните, допрени до ухото му, накара Боби да потрепери. Господи, но какво правя?

Той отблъсна момчето от себе си. Направи го нежно, но решително. Лицето му изглеждаше притеснено и малко бледо, но зениците му вече не се променяха. В този момент това беше най-важно за Боби. Чувстваше се странно, малко замаян, сякаш се беше събудил от сън. В същото време светът му изглеждаше прекрасен, напълно идеален във всяко едно отношение.

— Шазам — промълви Боби и се засмя. — Какво се случи току-що?

— Нищо, което да те засяга. — Тед посегна за цигарата си и се учуди, че от нея е останал само филтърът. Той го натисна в пепелника. — Май отново изчезнах оттук, а?

— Да. Уплаших се. Помислих си, че получаваш епилептичен припадък или нещо подобно. Очите ти…

— Това не е епилепсия — отвърна Тед. — И не е опасно. Но ако се случи отново, най-добре е да не ме докосваш.

— Защо?

Тед запали нова цигара.

— Защото така. Обещай ми.

— Добре. Лъчът, какво е това? Тед го погледна строго.

— Говорил съм за Лъча?

— Да, каза: „Всички служат на Лъча“.

— Може би някой ден ще ти разкажа, но не и днес. Днес ще ходиш на плажа, нали?

Боби подскочи стреснато. После погледна към часовника на Тед и видя, че е вече девет часът.

— Да — отговори. — Може би е по-добре да отида и да се приготвя. Ще ти дочета вестника, когато се върна.

— Да, добре. Прекрасна идея. Трябва да напиша няколко писма.

„Не, ти просто искаш да се отървеш от мен, преди да съм задал въпрос, на който няма да ми отговориш.“

Но ако Тед щеше да се занимава с това, Боби нямаше нищо против. Както обичаше да казва майка му, всеки да си гледа в собствената паница. Въпреки това, когато се запъти към външната врата, той си спомни за червеното парче плат на антената и за луната и звездата до дамата на тротоара.

— Тед, има и още нещо…

— Да, знам, отрепките. — Тед се усмихна. — Отсега нататък не се притеснявай за тях. Всичко е наред. Те не идваха насам и дори не гледаха насам.

— Тръгнаха на запад — добави Боби. Тед го погледна втренчено.

— Да — каза, — и ако имаме късмет, ще си останат на запад. Нямам нищо против, ако става въпрос за Сиатъл. Приятно изкарване на плажа, Боби.

— Но аз видях…

— Вероятно си видял само сенки. Освен това сега не е най-подходящият момент да говорим за това. Запомни какво ти казах. Ако отново изпадна в подобно състояние, просто изчакай да се оправя. Ако посегна да те хвана, отдръпни се. Ако се изправя, кажи ми да седна. В това състояние ще се подчиня на думите ти. Тогава съм като хипнотизиран.

— Ти защо…

— Без повече въпроси, Боби.

— Добре ли си? Ама наистина ли си добре?

— В отлична форма съм, а сега върви. Приятен ден.

Боби побърза надолу по стълбите, като отново си мислеше колко прекрасен е светът: светлината, влизаща през прозореца на втория етаж; малката калинка на гърлото на празното шише от сметана, оставено пред вратата на апартамента на семейство Проски; шумът от улицата, шумът от първата събота от началото на ваканцията, който беше като музика за ушите му.

 

Когато се прибра вкъщи, Боби започна да изважда количките и камиончетата си изпод леглото и от килера. Някои от тях — един форд на „Мачбокс“ и един син метален боклукчийски камион — бяха наистина хубави, но не можеха да се мерят с петролния танкер и жълтия булдозер на Съли. Булдозерът беше идеален за игра в пясъка. Боби беше решил да прекарат поне час в строеж на цяла система от пътища на брега на океана край разбиващите се вълни, където кожата му щеше да порозовее от топлите слънчеви лъчи. Спомни си, че за последен път беше вадил по този начин камиончетата си миналата зима, когато двамата със Съли построиха в снега магистрали и пътища в парка „Комънуелт“. Вече беше на единайсет и може би беше голям за подобни игри. Тази мисъл го натъжи, но точно в този момент не трябваше да е тъжен. Може би му оставаха още много малко дни, в които да си играе с камиончетата си, но днес нямаше да е последният от тях. Не, не и днес.

Майка му му приготви храна за из път, но когато я помоли за пари, тя му отказа. Не се съгласи да му даде дори и една монета, за да може да си вземе нещо или да отиде в лунапарка. И още преди Боби да е разбрал, те вече правеха това, което той най-много мразеше: караха се за пари.

— Петдесет цента ще са напълно достатъчни — рече Боби. Той усети плачливите нотки в гласа си, които ненавиждаше, но не можеше да се отърве от тях. — Половин долар. Хайде, мамо, какво ще кажеш? Бъди добра.

Тя запали цигара, като драсна клечката толкова силно, че тя изпука, и после го погледна с присвити очи през облак дим.

— Сега си изкарваш свои пари, Боби. Повечето хора плащат по три цента за вестника, а на тебе ти плащат по долар на седмица само за да го четеш. По един долар на седмица! Когато бях малка…

— Мамо, тези пари си ги събирам за колелото! Ти знаеш.

Тя се беше обърнала към огледалото, мръщеше се и оправяше ръкавите на блузата си. Господин Бидърман я беше помолил да отиде за няколко часа в службата, въпреки че беше събота. После се обърна към него — цигарата все още беше между устните й — и сега вече намръщеното й лице се беше надвесило над Боби.

— Ти май все още искаш да платя за онова колело, а? Все още. Казах ги, че не можем да си го позволим, но ти продължаваш да ме молиш.

— Не, не те моля! Няма и да те помоля! — Очите на Боби се бяха разширили и бяха изпълнени с болка и ярост. — Става въпрос за половин долар…

— Половин долар тук, два там и ето ти. Всичко се натрупва, Боби, нали знаеш? Ти все едно искаш да ти купя колелото, като ти давам пари за всякакви други неща. Така няма да се лишиш от другите неща, които толкова искаш.

— Не е честно.

Той знаеше как ще му отговори. После му мина през ума, че сам беше паднал в капана.

— Животът е несправедлив, Боби.

После тя се обърна към огледалото, за да хвърли последен поглед — към блузата си.

— Тогава поне десет цента за съблекалнята? — попита Боби. — Не можеш ли поне…

— Да, предполагам, че бих могла. Да, направо си го представям — отговори тя, като натъртваше всяка дума. Обикновено си слагаше руж, преди да тръгне за работа, но днес цветът на лицето й беше напълно естествен и Боби, колкото беше ядосан, си помисли, че трябва да внимава. Ако си изпуснеше нервите така, както го правеше тя, щеше да седи затворен в горещия апартамент през целия ден. Най-много да му позволи да излиза на площадката пред входната врата.

Майка му взе чантата си от шкафчето за обувки, изгаси цигарата така, че разцепи филтъра на две, и отново се обърна към Боби:

— Ако ти кажа, тази седмица няма какво да ядем, защото видях едни обувки и реших, че трябва да ги имам на всяка цена, ти какво ще си помислиш?

„Ще си помисля, че си лъжкиня — помисли си Боби. — И след като все нямаш пари, мамо, какво ще кажеш за каталога «Сеърс» на най-горната полица в гардероба ти? Този с еднодоларовите и петдоларовите банкноти, захванати за страниците вътре? А какво ще кажеш за синята кана, която си завряла в кухненския шкаф зад спуканата купа? Каната, в която събираш монети, откакто татко умря. И когато каната е пълна, отиваш в банката, взимаш банкноти вместо монетите и после залепваш банкнотите в каталога, нали?“

Но той нищо не каза, а само стоеше и гледаше с пламнали очи гуменките си.

— Трябва да избирам — продължи тя. — И ако беше достатъчно голям, за да поемаш отговорности, щеше да избираш и ти. Да не мислиш, че ми харесва да ти отказвам?

„Не съвсем — помисли Боби и продължи да гледа към гуменките си, но сега вече беше прехапал устната си и се опитваше да потисне сълзите. — Не мисля, че ти харесва, но също така не мисля, че имаш и нещо против да го правиш.“

— Ако се казвахме Готрок, щях да ти дам пет долара или направо десет, за Бога! Тогава нямаше да има нужда да взимаш от своя буркан за колелото, ако ти се ще да заведеш малката си приятелка на влакчетата…

„Тя не ми е приятелка! — изкрещя Боби наум. — ТЯ НЕ МИ Е ПРИЯТЕЛКА!“

— …или на въртележките. Но, разбира се, ако се казвахме Готрок, нямаше да ти се налага да спестяваш за колело, нали? — Гласът й ставаше все по-силен и по-силен. Всеки път, когато имаше някаква неприятност през последните няколко месеца, тя започваше да се пени като разклатено шише със сода и да бълва заплахи. — Не знам дали си забелязал, но баща ти не ни остави много, а аз правя всичко, Което мога. Храня те, обличам те, платих ти да идеш в къщата „Стърлинг“ и ти игра бейзбол това лято, докато аз се потях над листовете в службата. Поканиха те да отидеш на плажа с другите деца, което е много хубаво, но как ще си посрещнеш разходите за деня, това си е твой проблем. Ако искаш да се возиш на влакчетата и на въртележките, вземи пари от буркана си. Ако не искаш, играй на пясъка или си остани вкъщи. За мен няма никакво значение. Просто искам да престанеш да хленчиш. Мразя да хленчиш. Приличаш ми… — Тя млъкна, въздъхна и извади от чантата цигарите си. — Мразя да хленчиш — отново повтори тя.

„Приличаш ми на баща ти.“ Това беше премълчала майка му.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя. — Приключи ли?

Боби мълчеше. Страните и очите му пламтяха. Продължаваше да гледа гуменките си и да се опитва да потисне гнева си. На този етап само една думичка щеше да е достатъчна за нея да го накаже за целия ден. Тя беше вбесена и чакаше възможност да го направи. Но проблемът не беше само в това. Той искаше да й изкрещи, че предпочита да е като баща си, отколкото като нея, една кльощава стара скъперница. И какво от това, че баща му не им беше оставил много? Защо винаги тя представяше нещата така все едно той беше виновен за това? Кой се беше омъжил за него?

— Сигурен ли си, Боби-О? Няма ли да ми кажеш още нещо остроумно? — В гласа й се прокраднаха най-опасните нотки — абсолютната яснота. Хората, които не я познаваха, вероятно щяха да приемат последните й думи като шега.

Боби продължаваше да гледа в гуменките си и да мълчи. Беше заключил всичките яростни думи в гърлото си и не казваше нищо. Между тях се възцари тишина. Той усещаше цигарата й, както и цигарите, които беше изпушила предишната вечер и тези от вечерта преди това, когато тя седеше и не гледаше телевизия, а по-скоро чакаше телефонът да иззвъни.

— Добре, предполагам вече сме наясно — каза тя, след като му беше дала около петнайсет секунди. — Приятен ден, Боби. — После излезе, без да го целуне.

Боби отиде до прозореца (по страните му се стичаха сълзи, но той не ги усещаше), дръпна завесата и я гледа как се отдалечава към парка „Комънуелт“. После си пое два пъти дълбоко дъх и отиде в кухнята. Погледна към кухненския шкаф, в който зад пукната купа се криеше синята кана. Можеше да вземе няколко монети оттам, тъй като тя не ги броеше, а и нямаше да забележи липсата им, но Боби не можеше да го направи. Когато ги харчеше, нямаше да му е приятно. Не знаеше защо е толкова сигурен в това, но някак си го усещаше. Усещаше го дори и когато беше на девет години и беше открил каната. Изпълнен със съжаление, той отиде в спалнята си и погледна буркана с парите за колелото.

Мина му през ума, че тя е права. Можеше да вземе малко от спестените пари и да ги изхарчи в Сейвин Рок. Това щеше да удължи срока за закупуването на колелото поне с един месец, но поне щеше да се чувства добре, докато харчеше тези пари. Имаше и още нещо. Ако не вземеше от тези пари, а ги пазеше и спестяваше, щеше да заприлича на нея.

Това реши проблема. Боби извади пет монети по десет цента от буркана, пусна ги в джоба си, сложи носната си кърпа върху тях, за да не паднат, ако му се наложи да тича, и продължи да събира нещата си за плажа. Скоро вече си подсвиркваше, а Тед слезе долу да види какво става.

— Как сте, капитан Гарфийлд? Боби кимна.

— Сейвин Рок е прекрасно място. Въртележки и влакчета, знаеш как е?

— Всъщност наистина знам. Приятно изкарване, Боби, и гледай да не паднеш от някоя въртележка.

Боби погледна към вратата и после се обърна към Тед, който седеше на най-долното стъпало, обут в домашните си пантофи.

— Защо не излезеш навън на верандата? — попита момчето. — Обзалагам се, че днес тук вътре ще стане много горещо.

Тед се засмя.

— Може и да изляза, но е по-вероятно да си остана вкъщи.

— Добре ли си?

— Добре съм, Боби. Всичко е наред.

Докато пресичаше улицата към къщата на семейство Джърбър, му стана мъчно, че Тед се крие в задушната си стая през целия ден. Не трябваше да има причини за поведението му, нали? Разбира се, че имаше. Дори и някъде навън да имаше отрепки, които да обикалят, какво можеха да искат от стар човек като Тед Бротиган?

 

В началото кавгата с майка му малко му тежеше (пухкавата, но симпатична приятелка на госпожа Джърбър го обвини, че отново са му „потънали гемиите“, каквото и да означаваше това, и започна да го гъделичка под мишниците, а Боби се заливаше от смях и се опитваше да се защити), но когато отидоха на плажа, настроението му започна да се оправя.

Въпреки че сезонът още не беше започнал, лунапаркът беше пълен с хора. Чуваше се шумът от блъскащите се колички, от въртележките, от високоговорителите в залата на смеха. Съли-Джон не можа да спечели мечето, което искаше, защото от последните три алуминиеви кутийки беше успял да събори само две (Рионда каза, че в някои от тях имало специални тежести на дъното, за да паднат по-трудно), но въпреки това мъжът го награди с доста приличен подарък — един глупаво изглеждащ мравояд от жълт плюш. Съли го подари на майката на Каръл. Анита се засмя, прегърна го и каза, че е най-доброто хлапе на света и че ако е бил с петнайсет години по-голям, щяла веднага да се омъжи за него. Съли-Джон стана чак лилав от притеснение.

Боби се опита да хвърля пръстени, но не успя в нито един от трите си опита. На стрелбището имаше по-голям късмет. Успя да счупи две чинии и спечели малко мече. Подари го на Ян сопола, който засега се държеше прилично — все още не се беше ядосал, не се беше напикал и не се беше опитал да ритне Боби или Съли в топките. Ян прегърна мечето и погледна Боби сякаш е Господ.

— Мечето е прекрасно, а и на него му хареса — каза Анита, — но не искаш ли да го занесеш вкъщи на майка си?

— Не. Тя не си пада особено по такива неща. По-добре да се опитам да й спечеля някакъв парфюм.

Съли и Боби се качиха на влакчето „Лудата мишка“. Всеки път, когато количката им се удряше в предната, двамата крещяха и си мислеха, че ако сега не умрат, ще живеят вечно. После се качиха на въртящите се пумпали и на картингите. С пет от последните му останали двайсет цента Боби се качи на виенското колело и се оказа, че е в една кабинка с Каръл. Колелото спря, когато бяха точно на върха и кабинката им се разклати, което предизвика странно чувство в корема на Боби. От лявата им страна Атлантическият океан сякаш напредваше вълна след вълна към тях. Плажът беше почти бял и се открояваше на тъмносиния цвят на водата. Под тях беше централната алея и от високоговорителите, поставени покрай нея, се чуваше гласът на Фреди Кенън. Тя беше от Талахаси и имаше няколко хубави песни.

— Там долу всичко изглежда толкова малко — каза Каръл. Гласът й звучеше някак тихо, което беше твърде необичайно за нея.

— Не се страхувай. В безопасност сме. Виенското колело щеше да е само за малки деца, ако не се изкачваше толкова високо.

Каръл беше най-голямата от тримата — беше решителна и уверена в себе си, както в деня, когато накара Съли да й носи учебниците — но сега лицето й сякаш се беше превърнало отново в бебешко: малко, кръгло с големи уплашени сини очи. Без да се замисля, Боби се наведе, допря устните си до нейните и я целуна. Когато се отдръпна, очите й бяха още по-големи.

— В безопасност сме — повтори той и се усмихна.

— Направи го пак! — Това беше първата й истинска целувка, която беше получила именно тук в Сейвин Рок през първата събота от лятната ваканция, и нищо друго не я интересуваше в този момент. Точно това си мислеше тя и затова искаше да го направят отново.

— По-добре не — рече Боби, въпреки че бяха достатъчно високо и нямаше кой да го види.

— Казвам ти да го направиш пак и не ми говори, че аз трябва да ти върна жеста.

— Обещаваш ли да не казваш?

— Да, заклевам се. Хайде, преди да сме слезли долу! Побързай!

Така той я целуна отново. Устните й бяха гладки и затоплени от слънцето. После виенското колело започна да се движи. За момент Каръл подпря глава на рамото му.

— Благодаря ти, Боби — прошепна тя. — Беше прекрасно.

— И аз така мисля.

Двамата се отдръпнаха един от друг и когато бяха вече долу и свалиха предпазната верига, Боби се затича към Съли, без да се обръща към Каръл. Въпреки това вече знаеше, че целувката на върха на виенското колело щеше да е най-приятната част от дена. Това беше и първата му истинска целувка и Боби никога нямаше да забрави допира на устните й — сухи и топли от слънцето. Това беше целувката, с която щеше да сравнява всяка една целувка оттук нататък.

 

Към три часа госпожа Джърбър им каза да започват да събират нещата си. Вече беше време да се прибират. Каръл въздъхна: „о, Господи“ и започна да събира вещите си. Приятелките й й помагаха. Даже и Ян се включи (като дори когато пренасяше нещо, отказваше да остави мечето си). Боби беше почти сигурен, че Каръл ще върви по петите му до края на деня, както знаеше, че ще каже и на приятелките си за целувката на виенското колело (щеше да разбере, ако им е казала, защото те щяха да се съберат, да започнат да се кикотят и да го гледат), но това не се случи. Няколко пъти забеляза, че тя го наблюдава, както няколко пъти се хвана, че и той й хвърля скрити погледи. Все още виждаше очите й такива каквито бяха, когато я целуна.

Боби и Съли взеха повечето торби.

— Браво на моите мулета! Дий! — викаше Рионда и се смееше, докато двете момчета изкачваха стълбите между плажа и централната алея. Кожата й под дебелия пласт крем против, изгаряне по лицето и раменете беше започнала да почервенява и тя се оплакваше, че ако тази нощ не може да заспи, ще е от слънчево изгаряне или от храната, която си беше купила от централната алея в лунапарка.

— Някой да те е накарал насила да изядеш четири кренвирша и два хотдога, а? — с раздразнение попита госпожа Джърбър. Боби предположи, че вече е уморена. Той самият се чувстваше малко замаян от слънцето. Гърбът му го щипеше, а чорапите му бяха пълни с пясък. Чантите се клатеха и се удряха една в друга, докато се изкачваха нагоре по стълбите.

— Но храната в лунапарковете е толкова вкусна — запротестира Рионда с тъжен глас. Боби се засмя. Не можа да се сдържи.

Вървяха бавно по пътеката към паркинга и вече не обръщаха внимание на влакчетата и въртележките. Пред паркинга се бяха събрали хора, които се опитваха да стигнат до колите си.

Насред пътеката беше застанал кльощав мъж, облечен в сини бермуди, къса тениска и с бомбе на главата. Бомбето беше старо, износено и със забит пластмасов слънчоглед в периферията, но той го беше накривил настрана. Изглеждаше смешно и момичетата започнаха да се кикотят.

Той видя, че се смеят на него, и им се усмихна. Това накара Каръл и приятелките й да се засмеят още по-силно. Мъжът не спираше да им се усмихва. После разпери ръце и погледна към импровизираната маса, зад която стоеше. На масата, направена от две подпори и гладък плот, имаше три обърнати карти. После той започна да ги мести бързо и грациозно. Пръстите му бяха дълги и бели.

Картата по средата беше дама купа. Мъжът я вдигна, показа им я, върна я обратно на мястото й и започна да ги мести.

— Познайте къде е дамата, cherchez la femme rouge. Това е всичко, което трябва да направите — каза той. — По-просто е отколкото си мислите.. Направо е фасулска работа. — После той се обърна към Ивон Ловинг. — Хайде, кукличке, ела насам и им покажи как се прави.

Ивон почервеня чак до корените на черната си коса, притисна се към Рионда и промърмори, че няма повече пари за подобни игрички.

— Няма проблем — рече мъжът с шапката. — Това е просто една демонстрация, кукличке. Искам майка ти и нейната красива приятелка да видят как се прави това.

— Нито една от тях не ми е майка — отвърна Ивон, но пристъпи напред.

— Трябва да вървим, ако искаме да избегнем големите задръствания, Еви — рече госпожа Джърбър.

— Не, изчакай малко. Голяма веселба ще падне — намеси се Рионда. — Това е интересна игра. Изглежда лесно, но ако не си достатъчно наблюдателен, може да се прибереш вкъщи без пукната пара.

Мъжът с бомбето я погледна предизвикателно и после се засмя. „Така се усмихват отрепките“ — изведнъж си помисли Боби. Тед не се страхуваше от такива като този мъж, а от отрепки, които обаче много приличаха на него.

— Ясно ми е — заговори мъжът, — че преди години сте станали жертва на подобна игра. Въпреки това не е по силите ми да излъжа една толкова прекрасна дама като вас.

Толкова прекрасната дама, висока метър и шейсет и тежаща може би сто килограма, чиито ръце и рамене бяха покрити с дебел слой крем, щастливо се засмя.

— Стига глупости и покажи на детето каква е целта. И да не искаш да ми каже, че това тук е напълно законно?

Мъжът зад масата погледна към небето и също се засмя.

— На централната алея всичко е законно, докато не те хванат и не те изхвърлят… както предполагам ви е известно и на вас. Сега, как се казваш, кукличке?

— Ивон — отвърна тя. Зад нея Съли-Джон наблюдаваше с огромен интерес. — Понякога ми казват Еви.

— Добре, Еви, гледай ме в ръцете, скъпа. Какво виждаш? Кажи ми имената им и едновременно ми ги показвай. Хайде, знам, че едно умно дете като тебе ще се справи. Не се притеснявай. Можеш и да ги пипаш. Няма никакъв номер.

— Тази в края е вале… другата е поп… а тази е дама. Тя е в средата.

— Точно така, кукличке. И при картите, както и в живота понякога между двама мъже застава една жена. Те притежават специална власт, но след пет-шест години и ти самата ще разбереш. — Гласът му беше станал много дълбок като на хипнотизатор. — Сега наблюдавай внимателно и не отделяй очи от картите. — Той ги обърна. — Сега, кукличке, кажи ми къде е дамата?

Ивон Ловинг показа картата в средата.

— Така ли е наистина? — попита мъжът.

— Засега да — отвърна Рионда и продължи да се смее, а коремът й се тресеше под лятната й риза.

Като се усмихваше, мъжът с бомбето показа, че средната карта наистина е дама купа.

— Сто процента правилно! Засега добре. Сега гледайте! Гледайте внимателно! Това е едно състезание между очите ви и ръцете ми! Кой ще победи? Това е въпросът на деня!

Той започна бързо да размества картите върху гладката си маса, като не преставаше да се усмихва.

— Нагоре, надолу, настрани, гледайте ги как се движат, а сега отново са по старите си места. Така че кажи ми, кукличке, сега къде е дамата?

Докато Ивон се чудеше къде е картата, Съли се наведе към ухото на Боби:

— Не е необходимо да го следиш как ги движи. Дамата купа е подгъната. Виждаш ли?

Боби кимна и си каза наум: „Браво, Еви“, когато момиченцето посочи картата. Мъжът я обърна, за да покаже, че това наистина е дама купа.

— Браво! — извика той. — Имаш набито око, кукличке.

— Благодаря ви — отвърна Ивон и отново се изчерви. Изглеждаше щастлива като Каръл, когато Боби я беше целунал.

— Ако заложиш десет цента на следващото разбъркване и спечелиш, веднага ще ти дам двайсет — рече мъжът с шапката. — Защо ще попитате. Защото е събота, а аз наричам съботата ден, в който нещата се удвояват. Някоя от вас, дами, ще рискува ли да заложи десет цента в състезанието между пръстите ми и очите ви? Може да кажете на съпрузите си, които определено са късметлии да имат толкова прекрасни жени, че господин Хърб Макуоун е платил таксата ви за паркинга. А можете да заложите и двайсет и пет цента. Ако познаете къде е дамата купа, ще получите петдесет.

— Това е половин долар! — възкликна Съли-Джон. — Аз имам двайсет и пет цента и ще ги заложа.

— Джони, това е хазарт — каза майката на Каръл. — Няма да ти разреша да го направиш…

— Хайде, позволи на хлапето да получи един добър урок — намеси се Рионда. — Освен това мъжът може и да го остави да спечели. — Тя говореше достатъчно силно, но мъжът с бомбето само я погледна и й се усмихна. После отново насочи вниманието си към Съли.

— Дай да видим парите ти, хлапе. Хайде, залагай. Съли-Джон му подаде двайсет и петте си цента. Макуоун ги вдигна и ги погледна на слънчевата светлина.

— Да, добре. Изглеждат ми съвсем истински — рече той и ги остави вляво от наредените в редица три карти. После се огледа в двете посоки за полицаи, усмихна се на смеещата се Рионда и отново погледна Съли. — Как се казвате, млади господине?

— Джон Съливан.

Очите на Макуоун се разшириха и той потупа бомбето си, като по този начин накара малкия слънчоглед, забит в периферията, смешно да подскочи.

— Какво име само! Знаеш ли на кого ми напомняш?

— Мога да се досетя. Някой ден може би и аз ще бъда известен революционер — отговори момчето. Наклони се надясно и после наляво над масата на Макуоун. — Бум, бум!

— Разбира се, че „бум-бум“! — повтори мъжът. — А как са очите ти, господарю Съливан?

— Доста добре.

— Тогава ги приготви. Започва състезанието между очите ти и ръцете ми. Нагоре, надолу и във всички страни… Къде отиде дамата дори и аз не знам. — Картите, които този път се движеха много по-бързо от предишния, изведнъж се спряха.

Съли посегна да посочи, но после отдръпна ръката си намръщен. Сега вече имаше две карти с подвити крайчета. Съли погледна Макуоун, който беше скръстил ръце и се усмихваше.

— Помисли си, синко — каза той. — Сутринта беше пълно с хора, но следобедът е абсолютна скука.

„Мъже, които мислят, че шапките с пера са изискани — спомни си Боби думите на Тед. — Такива мъже седят по алеите на парковете и говорят глупости или си прехвърлят шише с алкохол, завито в хартиен плик, по време на някой мач.“ Макуоун нямаше перо в шапката, но затова пък беше сложил пластмасово цвете и не пиеше, но Боби беше сигурен, че в джоба му има една от онези малки бутилки. И в края на деня, когато нямаше вече толкова много хора наоколо и очите не бяха вече толкова наблюдателни, той не пропускаше да изкара по още няколко монети.

Съли показа картата най-вдясно. „Не, Съли!“ — помисли си Боби и когато Макуоун я обърна, се оказа поп спатия. Дамата беше в средата.

— Съжалявам, момчето ми. Малко си бавен, но това не е фатално. Искаш ли да опиташ отново?

— Ами… нямам повече пари. — Съли-Джон изглеждаше съкрушен.

— И така е най-добре за теб, хлапе — обърна се към него Рионда. — Ще те обере до шушка и ще те остави да седиш тук по долни гащи. — Момичетата се разкикотиха на последните й думи, а Съли се изчерви. Рионда не забеляза нито едното, нито другото. — Работех на плажа Ривиера доста дълго, докато живеех в Мас — каза тя. — Нека да ви покажа как става това, деца. Искаш ли да се обзаложим на един долар, приятел? Или това е твърде хубаво за теб?

— Във ваше присъствие всичко ми изглежда прекрасно — отговори й Макуоун и хвана доларовата банкнота, която Рионда му подаде. Вдигна я, за да я разгледа на слънчевата светлина, и я остави вляво от картите. — Изглежда всичко е наред — добави той. — Хайде да играем, скъпа. Как е името ви?

— Гледай си работата — отговори Рионда. — И ако ме попиташ още веднъж, ще получиш същия отговор.

— Рий, не мислиш ли, че… — заговори Анита Джърбър.

— Казах ти, че имам опит с тези неща — прекъсна я Рионда. — Хайде, приятелю, давай.

— Няма да ви карам да чакате и секунда — съгласи се Макуоун и ръцете му отново започнаха да се движат бързо по масата. Картите сменяха местата си. Местеше ги от единия край на масата до другия, но този път Боби забеляза, че всичките карти бяха с подгънати крайчета. Най-накрая мъжът спря и Рионда го погледна.

— Прецака ме — каза тя. — Нали?

— Няма такова нещо — отвърна Макуоун. — Ще се състезаваме ли? Какво ще кажете?

— Ще кажа, че вече виждам как моят долар изчезва в джоба ти — отговори Рионда и посочи средната карта.

Макуоун обърна картата и всички видяха поп спатия, след което прибра долара на Рионда в джоба си. Този път дамата купа беше в левия край. Макуоун, вече по-богат с един долар и двайсет и пет цента, се усмихна на хората от Харуич. Пластмасовото цвете на шапката му се поклащаше в ухаещия на сол въздух.

— Кой ще се опита? — попита той. — Кой иска да се състезава с ръцете ми?

— Мисля, че на всички ни писна да се състезаваме — отговори госпожа Джърбър. Тя се усмихна на мъжа зад масата и след това прегърна дъщеря си и сина си, за да ги отдръпне настрана.

— Госпожо Джърбър? — каза тихо Боби. За момент той си представи майка си, която беше казала, че баща му никога досега не е пропуснал да играе с каквато и да било кента и че би усетила, ако синът й, наследил червените коси на Ранди Гарфийлд, се спре именно тук пред масата на господин Макуоун. Тази мисъл го накара да се усмихне. Боби вече знаеше какво е кента, както и флеш, и фулхаус. Беше проверил. — Може ли да опитам и аз?

— Боби, наистина мисля, че отделихме достатъчно време за това.

Той бръкна под носната си кърпа в джоба си и извади три монети по пет цента.

— Всичко, което имам, е това — рече, като първо показа монетите на госпожа Джърбър, а след това и на Макуоун. — Ще стигнат ли?

— Момчето ми — отговори мъжът, — играл съм тази игра и с монети от един цент и ми е харесвало.

Госпожа Джърбър погледна към Рионда.

— Е, какво толкова. Това е цената за едно подстригване — отвърна тя. — Нека да ги загуби и след това си тръгваме.

— Добре, Боби — въздъхна госпожа Джърбър. — След като толкова много искаш, опитай.

— Остави монетите тук, Боб, където ще можем всички да ги виждаме — каза Макуоун. — Изглеждат ми съвсем наред. Готов ли си?

— Мисля, че да.

— Тогава да започваме. Две момчета и едно момиче се скрили. Момчетата не са важни, но ако намериш момичето, ще си удвоиш парите.

Бледите пръсти на Макуоун обърнаха картите и след това започнаха да се движат наляво и надясно. Боби обаче не правеше никакви усилия да проследи къде е дамата. Не беше необходимо.

— Сега бързо ги разбъркваме, сега по-бавно, сега спираме и ето ти въпросът. — Трите карти отново бяха подредени в линия. — Кажи ми, Боби, къде е дамата?

— Тук — отвърна Боби и посочи лявата карта.

— Средната е, глупако — изстена Съли. — Този път не престанах да ги следя.

Макуоун не обърна внимание на Съли. Той гледаше Боби. Боби също не откъсваше очи от него. След секунда Макуоун обърна картата, която му беше посочил. Беше дама купа.

— Какво става, по… — извика Съли.

Каръл развълнувано плесна с ръце и подскочи. Рионда Нюсон се засмя и го потупа по гърба.

— Този път имаш късмет, Боби! Смело момче си ти! Макуоун се усмихна на Боби, но усмивката му беше някак замислена, след което бръкна в джоба си и извади шепа монети.

— Хич не е зле, момко. Днес за пръв път ме побеждават. — Извади една монета от двайсет и пет цента и една от пет и ги остави до петнайсетте цента на Боби. — Искаш ли да се повозиш още? — попита той, но когато видя, че момчето не го разбира, добави: — Искаш ли да опиташ отново?

— Може ли? — обърна се Боби към Анита Джърбър.

— Не е ли по-добре да се откажеш, когато печелиш? — попита тя, но очите й блестяха и сякаш вече беше забравила, че искаше да избегнат натовареното движение.

— Аз ще се откажа, когато наистина спечеля — отговори й той.

Макуоун се засмя.

— Самохвалко! През следващите няколко години няма да изкара и пукната пара, но сега се хвали! Добре тогава, самохвалко, какво ще кажеш за още? Съгласен ли си за още една игра?

— Разбира се — отговори Боби. Ако Каръл или Съли го бяха нарекли самохвалко, щеше да се обиди. Всичките му кумири бяха морални и честни мъже — и Джон Уейн, и Лъки Стар от „Звезден патрул“ бяха честни хора и единственото нещо, което казваха, след като бяха спасили света или дилижанса, беше: „Охо!“ Боби обаче реши, че няма смисъл да спори с господин Макуоун, защото той беше от отрепките, но беше облечен в сини бермуди и вероятно лъжеше и при реденето на картите. Самохвалството беше най-чуждото нещо за Боби. Освен това той не мислеше, че сега прилича на баща си, който играеше с всякаква кента. Господин Чарли Ийърман — училищният портиер — който наричаше хората като бащата на Боби „пишман покерджия“, с най-голямо удоволствие му обясни правилата на играта и всички онези неща, които Съли и Дени Ривърс не знаеха. Но в тази игра човек не можеше просто така да отгатне.

Господин Макуоун го погледна отново. Спокойствието на Боби очевидно го притесняваше. После посегна нагоре, оправи накривеното си бомбе, разкърши ръце и опъна пръсти така, както го правеше Бъгс Бъни, преди да седне на пианото в Карнеги Хол.

— Добре, моето момче. Този път няма да ти спестя нищо. Сега ще ги разбъркам толкова бързо, както го правя за възрастните.

Картите започнаха да се местят с такава скорост, че Боби имаше чувството, че не ги вижда ясно.

— Боже Господи! — възкликна приятелката на Каръл Тина. — Това е прекалено бързо. — Боби отново не отместваше очи от картите, но го правеше само защото очакваха от него да прави точно това. Този път обаче господин Макуоун не бърбореше, докато разместваше картите, което беше някак по-успокоително.

После картите отново бяха подредени. Мъжът погледна към Боби и повдигна вежди. Усмихваше се, но дишането му беше ускорено, а по горната му устна имаше капки пот.

Без да се замисля, Боби посочи картата отдясно.

— Ето я дамата.

— Откъде знаеш? — попита господин Макуоун и усмивката му постепенно изчезна. — Как, по дяволите, разбра къде е?

— Просто знам — отвърна той.

Вместо да обърне картата, Макуоун завъртя глава и погледна надолу по алеята. Усмивката на лицето му беше заменена от раздразнение. Беше стиснал устни и сбърчил вежди. Дори и малкият слънчоглед на шапката му изглеждаше недоволен. Неговото самодоволно поклащане отпреди малко се беше превърнало в досадно монотонно мърдане.

— Никой не е успявал да победи при тази скорост на разбъркване — каза мъжът. — Имам предвид никой НИКОГА не е успявал да победи моето специално разбъркване!

Рионда се пресегна през рамото на Боби и обърна картата, която той беше избрал. Беше дама купа. Този път всички деца изръкопляскаха. Бръчката между веждите на Макуоун стана още по-дълбока.

— Мисля, че дължиш на самохвалкото деветдесет цента, а? — каза Рионда. — Ще платиш ли?

— И какво, ако не го направя? — попита Макуоун и обърна намръщеното си лице към нея. — Какво ще направиш, дебелано? Ще извикаш ченгетата ли?

— Мисля, че е време да си тръгваме — намеси се Анита Джърбър. Тя вече започваше да се изнервя.

— Да извикам ченгетата? Не, не и аз — продължи да говори Рионда, без да обръща внимание на Анита Джърбър. — Взеха ти деветдесет скапани цента и ти се държиш като малко дете, което е напълнило гащите. Боже господи!

Само че на Боби му беше ясно, че сега не ставаше въпрос само за парите. Господин Макуоун беше загубил нещо много по-ценно от парите. Понякога, когато губеше, се ядосваше. Понякога се вбесяваше, но сега го беше надиграло едно хлапе, а господин Макуоун не желаеше някакво хлапе да разгадава специалните му разбърквания.

— Това, което смятам да направя — продължаваше Рионда, — е да разкажа на всеки, когото срещна по алеята, че си един скапан скъперник. Ще те наричам господин Макуоун деветдесетте цента. Помисли си как ще ти се отрази това на бизнеса.

— Ще ми се ти да беше на моето място — едва ли не извика мъжът, но после бръкна в джоба си, извади монетите си, преброи деветдесет цента и ги остави на масата. — Ето, иди си купи едно мартини.

— Аз просто случайно познах. Наистина — рече Боби, събра монетите и ги сложи в джоба си. Сутрешната кавга с майка му сега му изглеждаше глупава. Той щеше да се прибере вкъщи с повече пари, отколкото беше взел сутринта от буркана. — Имах късмет.

Сега вече Макуоун се отпусна. Никога не би си позволил да ги нападне. Той беше от отрепките, но не от тези, които нараняваха хората. Никога не би събрал своите бледи и дълги пръсти в юмрук.

— Да — рече Макуоун. — Ти просто имаше късмет. Искаш ли да опиташ още веднъж, Боби? Да станеш по-богат.

— Вече наистина трябва да вървим — каза забързано госпожа Джърбър.

— И ако го направя, ще изгубя — отвърна Боби. — Благодаря, господин Макуоун. Играта си я биваше.

— Да, да. Разкарай се, хлапе. — Мъжът беше като всички останали безделници по централната алея. Оглеждаше алеята за нови посетители, за свежа кръв.

 

На път за вкъщи Каръл и нейните приятелки не спряха да го гледат с възхищение. Съли-Джон също го гледаше, но някак объркано и с уважение, което накара Боби да се чувства неудобно. По едно време Рионда се обърна към него.

— Ти не отгатваше просто така, нали? — попита. Боби я изгледа, но не отговори.

— Усещаш някаква тръпка.

— Какво е тръпка?

— Баща ми играеше хазарт само от време на време, но имаше чувство за цифрите. Наричаше го тръпка. После залагаше или купуваше лотарийни билети. Веднъж даже спечели петдесет долара. Купи ни храна за цял месец с тях. Така се чувстваш и ти, нали?

— Предполагам — отвърна Боби. — Може би съм усетил някаква тръпка.

Когато се прибра вкъщи, майка му седеше на пейката на верандата. Беше се преоблякла в съботните си дрехи и гледаше безгрижно към улицата. Махна с ръка на майката на Каръл, докато тя потегляше с колата. Видя как зави по алеята към нейната къща и после не изпусна от поглед сина си, който вървеше бавно по пътеката към външната врата. Боби знаеше какво си мисли майка му: „Съпругът на Анита е във флота, но все пак тя си има съпруг.“ Освен това Анита Джърбър имаше фургон. Лиз трябваше да пътува с автобуса или с такси, ако искаше да отиде в Бриджпорт.

Боби обаче не мислеше, че все още му е ядосана, което беше добре.

— Добре ли изкара в Сейвин, Боби?

— Беше супер, мамо — отвърна и той. „Какво, мамо? Да не би да не те интересува какво сме правили на плажа, а? За какво точно си мислиш?“ — казваше си Боби.

— Добре, а сега ме чуй, моето момче… Съжалявам, че се скарахме тази сутрин. Мразя да работя в събота. — Всичко това изрече на един дъх.

— Няма нищо, мамо.

После тя докосна бузата му и поклати глава.

— Кожата ти е толкова нежна! Никога няма да почернееш, Боби. Хайде да се прибираме, за да те намажа с крем против изгаряне.

Той я последва вътре, свали ризата си, застана прав пред нея и тя започна да го маже с крем по корема, по гърба, по ръцете и дори по бузите. Чувстваше се прекрасно и си спомни колко много я обичаше и колко много му харесваше да го докосва. Зачуди се какво ли ще стане, ако й каже, че е целунал Каръл, докато са били на виенското колело. Дали ще се засмее? Боби не мислеше, че ще се засмее. А ако разбереше за Макуоун и картите…

— Не съм виждала приятеля ти от горния етаж днес — каза тя и затвори шишето с крема против изгаряне. — Знам, че е горе, защото чувам, че е включил радиото и слуша бейзболния мач. Не мислиш ли, че ще се почувства по-добре, ако излезе на верандата, където ще му е по-хладно?

— Предполагам, че не му се излиза. Тя го погледна стреснато.

— Добре, Боби. — Усмихна се и той също й се усмихна. Усмивката му костваше голямо усилие, защото знаеше, че майка му не се чувства добре. Всъщност той беше направо сигурен в това.

Отново усещаше тръпката.

 

Същата нощ Боби лежеше по гръб с разперени крака и гледаше в тавана. Прозорецът му беше отворен и завесите се поклащаха от лекия нощен вятър, а отнякъде долиташе песента на Платърс: „Тук всеки следобед се срещаме под синьото небе“.

Бащата на Рионда го беше нарекъл тръпка и веднъж беше успял да спечели петдесет долара. Боби беше съгласен — тръпка, добре, беше почувствал тръпката — но не можеше да избере един лотариен номер, за да спаси душата си. Ставаше въпрос за това, че…

„Ставаше въпрос за това, че господин Маккуоун знаеше всеки път къде е дамата, но това го знаех и аз.“

Сега, когато Боби разбра това, на местата си дойдоха и други части от мозайката. Очевидни неща, но все пак на него му беше весело, а и… Е, човек не си задава въпроси откъде знае неща, чийто отговор му е известен, нали? Може да се зачудиш за тръпката — едно чувство, което сякаш ти е паднало от небето — но не задаваш въпроси за това, което знаеш.

Но все пак той откъде знаеше, че майка му събира пари в каталога, който държеше на най-високата полица в гардероба си? Откъде можеше да е сигурен, че каталогът е именно там? Тя не му беше казвала. Не му беше казала и за синята кана, където събираше монети, но той знаеше за нея от години. Все пак не беше сляп, въпреки че тя понякога го мислеше за такъв. Но каталога? Монетите ги обменяха в банкноти, а банкнотите ги криеха в каталога, така ли? Нямаше как да разбере със сигурност, но знаеше, че каталогът е там. Знаеше, защото тя го знаеше и мислеше за това. И на виенското колело знаеше, че Каръл иска да я целуне отново, защото това беше първата й истинска целувка с момче и първия път беше разсеяна. Първата целувка беше твърде кратка и тя почти не я беше усетила. Но Боби знаеше, че това не е като да предсказваш бъдещето.

— Не, това е все едно да четеш мислите на хората — прошепна той и после потрепери.

„Трябва да внимаваш, Боби-О. Ако не внимаваш, ще се побъркаш, както Тед с неговите отрепки.“

Часовникът на градския площад започна да бие. Боби се обърна и погледна будилника на бюрото си. Според него часът беше девет и петдесет и две.

„Е, добре, де. Или градският часовник малко е избързал, или моят е изостанал. Голяма работа. Хайде заспивай.“

Не вярваше, че ще може да заспи веднага, защото днешният ден си го биваше — спорове с майка му, спечелените пари от мъжа на алеята, целувки на виенското колело. — Лека-полека той започна да се унася, изпълнен с приятно чувство.

„Може би тя наистина е моята приятелка“ — помисли си той.

Когато отекна последният удар на градския часовник, Боби вече спеше.