Брайън Хейг
Кукловодът (7)

7

Двамата с Катрина се уединихме в дневната на разкошния ни офис. Направих нова кана кафе, метнах няколко дърва в камината и разпалих огъня, преди да седнем и да обмислим сериозно следващите си стъпки.

Исках да започнем с представата, която моята помощничка си беше изградила за клиента ни. Тъй като не се познаваха отпреди, тя можеше да е забелязала неща, които бяха ми убягнали. Съмнително, но винаги си заслужава да се провери.

Тя все още се наместваше, когато я попитах:

— Е, не е ли точно такъв задник, какъвто ти го описвах? Винаги помага, ако предварително внушиш на свидетеля какво да мисли, нали?

— Той поне има основателна причина — отговори тя, като май намекваше нещо за мен. — Сигурно заради тази история с арестуването и обвиненията. Смешна работа, някои хора се нервират за нищо.

— Нищо смешно не виждам. Но той е дори по-непоносим, отколкото си го спомнях. Как е възможно?

— Ти ми кажи. Нали ти го познаваш.

Заех замислена поза и потърках брадичката си.

— Как се оформя такъв характер? Адски е разглезен още от раждането, всичко му идва наготово. Той…

— Боже господи! — Тя поклати глава. — Само ми кажи фактите, сама ще си направя заключенията, става ли?

— Добре де. Фактите. Той е на четирийсет и девет години, роден е в Уестчестър, щата Ню Йорк, баща му е някаква голяма клечка в „Пепси“. Отгледан е като типично богаташко синче, заминал за Андоувър, станал вероятно единственият възпитаник на Йейл в съвременната история, който е влязъл в армията, и, както се казва, се захванал с велики дела — очевидно, в зависимост от гледната ти точка.

— А как се е запознал с жена си? — попита тя, като се облегна на една възглавница.

— Не знам как се е запознал с жена си. Не съм бил там — отвърнах аз с известно раздразнение, както ми се стори.

— Проблем ли имаш по този въпрос?

— Аз? Не, защо смяташ така?

Тя махна една несъществуваща прашинка от дивана.

— Сигурен ли си, че нямаш проблем по този въпрос?

Всъщност основният ми проблем беше необходимостта да се разправям с нахални любопитни жени. Все пак не изразих гласно тази мисъл и отвърнах:

— Запознали са се на работа, излизали са няколко месеца и накрая се оженили. Окей?

Тя прибра един непокорен кичур коса зад ухото си. Очевидно не беше удовлетворена, но изглежда, заключи, че няма да измъкне от мен по-добро обяснение. По една случайност беше права.

— Според теб той виновен ли е? — попита.

Сключих пръсти зад тила си и се загледах в огъня. Досега не се бях мъчил да мисля за това. От една страна, засипваха ме неотложни задачи още от момента, в който ми се обади Мери, а от друга, повечето адвокати изобщо не обичат да отговарят на този въпрос. Липсата на ясна позиция има някои чудесни предимства в професията ни. Най-сетне предпазливо отговорих:

— Не се връзва с представата, която имам за него.

— Ех, че прецизно го формулира.

— Виж… просто не се връзва.

— Понякога много ме дразниш.

— Добре де, специално обяснение за тези, които не разбират от намеци: Морисън не става за такова престъпление.

Започнах да отмятам на пръстите си.

— Той е патологично амбициозен нахалник. Освен това е гадно копеле и патологичен грубиян. Но чак предател? Може и да греша, но според мен обвиняват точния човек, само че за грешното престъпление.

— Опитват се да забият квадратен клин в кръгла дупка?

— И така може да се каже.

— Ти беше ли на сватбата?

— По дяволите, какво ти става?

Тя сведе очи.

— Беше напълно невинен въпрос. Пропускам ли нещо?

Да, бе, невинен.

— Какво точно искаш да знаеш? — попитах.

— Допреди минута беше просто любопитство. Сега вече се чудя дали тук няма подводна яма.

— Няма подводна яма. Поканиха ме, но аз… бях прекалено зает.

— Прекалено зает?

— Точно така.

— А не прекалено раздразнен например? Просто прекалено зает?

— Бях в Панама и помагах да проследят едно копеле на име Нориега, може би си го чувала.

— Сериозно ли говориш?

— Поканата за сватбата беше в служебната ми пощенска кутия, когато се върнах от войната. Бяха я изпратили преди месец.

— Ей, много гадно — каза тя.

Права беше. Наистина си беше гадно.

— А щеше ли да отидеш? — не мирясваше тя.

Тази жена беше като куче, докопало кокал. Инатът понякога е добродетел. Но пък на друго време и място може да бъде адски досадно нещо.

Както и да е, очевидно правилният отговор беше: „Ами да, разбира се. В любовта и на война всичко е позволено и прочие. Е, нямаше да седя на първия ред, откъдето щях да чувам как се мляскат, когато свещеникът стигне до обявяването им за съпруг и съпруга. Но все пак щях да присъствам в класическата роля на добрия приятел, който е на страната на булката и й пожелава вечна любов и щастие с идиота, когото си е избрала.“

Бях почти сигурен, че такава лъжа няма да мине.

— Не знам — отвърнах и се опитах да вложа убедителност в гласа си, но от изражението й подразбрах, че си губя времето.

След като изцеди от този отговор повече, отколкото ми се искаше, тя попита:

— Ще можеш ли да го защитаваш адекватно в съда?

— Не мога да отговоря на този въпрос, преди да чуем пълния списък от обвинения и да видим доказателствата.

— Добър опит. Интересуваше ме психологическата страна на въпроса.

— А, това ли. Да, мога да го представлявам.

Тя тихо отпи от кафето си и остави репликата ми да увисне във въздуха.

— А ти можеш ли да го защитаваш адекватно в съда? — попитах на свой ред.

— Ще бъде предизвикателство. Целият този свят на военни и шпиони ми е напълно чужд. Досега съм се занимавала с улични престъпници.

— И защо мислиш, че има разлика?

— Има, естествено.

— Защо?

— Хората, които съм защитавала, живеят в мизерия и безнадеждност. Аз съм от бедно семейство и мога да им вляза в положението. Хората в разузнаването са различни.

— Не толкова — отвърнах. — Пак става дума за алчност, кражби, ревност. — Усмихнах се и добавих: — И тъй като вече обсъдихме моя личен живот, защо да не преминем на твоя?

— Какво за него?

— Ти си на двайсет и девет, нали така? И все още не си омъжена?

— А ти си на трийсет и девет, нали така? И все още не си женен?

— В случай, че не си чувала, за мъжете възрастта няма значение.

По някаква причина това й се стори много смешно. Започна да блъска по възглавницата, задъхвайки се от смях.

— Ама и ти си един образ — успя да каже накрая.

Усмивката ми се разшири.

— Просто исках да опозная човека, с когото ще работя.

Да, знам. Дори на мен ми прозвуча тъпо.

Тя се ухили.

— Нека ти помогна. Дали имам приятел? Не. Имала ли съм някога? Да, няколко. Отчаяно ли си търся гадже? Не. Пропуснах ли нещо?

Защо ми трябваше да питам.

— Не — казах. — Това е достатъчно, благодаря.

— Може би ще ти помогне и едно описание на човека, когото търся?

— Давай. Какъв е човекът, когото търсиш?

— Със сигурност не е някоя горила, която прекарва почивните дни пред телевизора, като псува футболистите в компанията на пет-шест бири. Мъжествен, но по правилния начин — мъж, който може да различи флейта от пиколо.

На мен това ми звучеше горе-долу толкова мъжествено, колкото може да бъде едно скопено канарче, въпреки че все пак знам каква е разликата между флейта и пиколо — в размерите.

— Красив — продължи тя. — Но по правилния начин. Калифорнийските сърфисти не са мой тип. Космите по гърба са минус. Привличат ме тъмнокоси, общителни, светски мъже.

Ха така. Някой път щях да й поръчам шампанско „Мутон Кадет“, реколта ’67.

— А сега сигурно ще пожелаеш да разбереш какво искам аз? — предположих.

— Вече знам — каза тя и отмести поглед към камината. — Съпругата на нашия клиент.

Това дори не заслужаваше отговор, но все пак й показах среден пръст.

След това се заехме с проучване на делата „Уокър, баща и син“, „Еймс“ и „Хансън“. Незаменимата Имелда беше събрала цял склад материали, които покриваха всичко от съдебните процедури до няколко добре съставени описания на стратегиите, използвани от прокурорите и защитата. В отделни папки бяха материалите по делото „Уен Хуолц“ — много по-обнадеждаващи от наша гледна точка, тъй като тогава защитата беше подхлъзнала прокурора пред очите на целия свят. От друга страна обаче, между случая „Уен Хуоли“ и нашия имаше определени разлики — например нашият клиент беше бял и не можеше да обвини никого в расова дискриминация; нямаше очарователна дъщеря на подходяща възраст, която да обикаля и да организира митинги в негова защита; пък и в случая на Хуоли, когато прокуратурата най-сетне трябвало да докаже обвинението, тя изведнъж се разкашляла, пребледняла и признала, че страда от сериозна липса на доказателства. Ако можеше да се вярва на О’Нийл и Голдън, проблемът на обвинението в нашия случай не беше липсата на доказателства, а наличието на толкова обширно и мрачно блато от доказателства, че им трябваше цяла армия от прокурори, за да го изгазят.

Към полунощ вече клюмах на стола. Протегнах се и измърморих:

— Трябва да поспя.

Пробитият нос на Катрина беше забоден в една дебела папка. Момичето определено беше издръжливо — дойде в офиса в шест сутринта и все още работеше като часовниче осемнайсет часа по-късно, когато собственият ми резервоар отдавна беше празен.

Влязох в спалнята си, съблякох се и заспах почти незабавно. Но пък спя леко. Проблемът в повечето стари спални помещения на армията са скърцащите стълбища, както и пълната липса на модерни звукоизолиращи средства. В три и половина чух как Катрина се качва по стълбите. Започнах едновременно да ругая и да се моля да си размърда кльощавия задник, да побърза с вечерния си тоалет и молитвата и да ме остави да спя.

А след това със сигурност чух долу да се отварят и затварят шкафове. Тихо се измъкнах от леглото и на пръсти отидох до вратата. Спрях за малко, за да преценя ситуацията. Там определено имаше поне два различни източника на шум, а може би три. Трябваше да проверя, макар че и дума не можеше да става да се промъкна без скърцане по това стълбище.

Избрах другия вариант и се спуснах надолу толкова бързо, че едва не се препънах. Всъщност точно това се получи, когато стигнах долния край на стълбището. Общо взето. Полетях във въздуха и забих физиономията си в една стена. Само дето не се бях препънал, а нещо ме беше блъснало по гърба, за да ми помогне.

Дойдох на себе си и се завъртях точно навреме, за да получа силен, опакован в ботуш ритник право в гърдите. Издадох едно силно „пуф“ и се свлякох на пода. Лампите бяха изгасени, но все пак видях някаква едра фигура да се надвесва над мен.

Странно, но следващото, което видях, беше една млада лекарка, която размахваше нещо вонящо под носа ми и казваше:

— Вече се съвзема.

Чух и гласа на Имелда:

— Носът му изглежда счупен. И отговора на лекарката:

— Да, май сте права.

Установих, че на тила ми се е появила сериозна вдлъбнатина, а лицето и гърдите ме болят.

Лекарката ме стисна за носа и ме погледна нежно.

— Няма нищо, господин майор, ще се оправите. Само няколко драскотини, малко кръв и може би един счупен нос.

— Ох, по дяволите — отговорих. — Пусни ми носа.

Тя се подчини. Това ме зарадва. Издрапах по стената и несигурно се изправих на крака. До вратата имаше носилка, където двама санитари чакаха да ме натоварят. Изглеждаха неописуемо облекчени, когато ме видяха на крака. Мързеливи копелета.

— Какво стана, по дяволите? — попитах.

Имелда нагласи очилата на носа си и отвърна:

— Слязохме, когато чухме как някой те бъхти. После вратата се затръшна и двама мъже избягаха навън, но никой не успя да ги види както трябва. Бяха облечени в черно, с качулки на главите.

— Взели ли са нещо?

— Не съм проверила още — призна Имелда и изведнъж се притесни, че от грижи по мен е пренебрегнала нещо толкова важно.

Не беше в неин стил да пренебрегва задълженията си по този начин.

След като уверих хората от „Бърза помощ“, че по-късно ще отида в поликлиниката за по-сериозен преглед, се заех да помогна на Имелда и двете момичета. Доколкото можех да преценя, не бяха пипнали нищо — нямаше отворени чекмеджета, претършувани кашони, никакви признаци за обир. Много странно. Накрая всички седнахме в дневната.

— Някой видял ли е нещо, което го няма? — попитах и веднага се засрамих от начина, по който го казах. Как така ще видиш нещо, което го няма?

Всички поклатиха глави. После изведнъж изпитах някакво особено чувство в стомаха си.

— Катрина, касетите. Къде са?

Бях избърборил въпроса почти неразбрано, но всички едновременно разбрахме колко ужасно би било това.

Тя се втурна нагоре по стълбите, а аз закуцуках след нея. Катрина бързо докопа чантата си и я изсипа на леглото. Сред останалите женски боклуци имаше касетофон и две касети. И двамата въздъхнахме облекчено. Всъщност вече излизах от стаята, когато Катрина ме спря:

— Чакай.

Взе една от касетите, пъхна я в касетофона и натисна бутона. Нищо. Никакви звуци, само празна лента. Тя извади касетата и сложи втората. Същата работа. Обърна касетата, превъртя напред и назад. Нито звук. Подаде ми касетофона и аз го напъхах в джоба си, като изругах шумно.

Клиентът ни нямаше да бъде много доволен от нас. Аз самият не бях много доволен от нас. Но Чичо Сам щеше да бъде най-огорчен от всички, тъй като някой току-що беше откраднал касетата, на която беше записано името на най-важния чуждестранен източник на информация за Америка — име, което в глупостта си бях позволил да бъде записано на касета, а още по-глупаво не бях скрил на сигурно място.