Брайън Хейг
Кукловодът (19)

19

Шофьорът, който се казваше Хари, беше инструктиран да ни закара направо в посолството, което беше ужасно неудобно, тъй като двамата с Катрина трябваше да уточним нашата версия на случилото се — наречете го „алиби“, ако щете. Настоях първо да ни остави в хотела, за да се измием, и когато това не подейства, му описах в най-ужасяващи подробности операцията, която бях претърпял току-що. Той или се смили, или му писна от оплакванията ми, но в крайна сметка се съгласи да отскочим до хотела колкото да си взема аспирин.

Веднага щом двамата с Катрина потеглихме нагоре с асансьора, припряно я попитах:

— Някакви идеи?

— Чеченци, друг път — отвърна тя.

Бяхме достигнали до един и същ извод, макар и вероятно по различни причини, и след дълго колебание аз казах:

— Ами аз трябва да ти призная нещо.

— Да ми признаеш?

— Предполагам, че това е най-точната дума. — Загледах се право пред себе си и продължих: — Тази сутрин се срещнах с Алекси Арбатов.

— Какво си направил?

— Последния път, когато ходих при Морисън, го попитах как да се свържа с Арбатов. Трябваше да оставя дискретен знак в метрото, в типичен шпионски стил, но в крайна сметка се намерихме.

Смрази ме с поглед като същинска снежна царица.

— Сигурна съм, че си имал адски основателна причина да не се посъветваш с мен за това решение.

— Ами, да, имах причина. И реших, че е основателна.

— Кажи ми я.

— Мислех, че колкото по-малко хора отидат, толкова по-добре.

— Майната ти — каза тя, съвсем на място.

Междувременно бяхме стигнали до стаите си и аз казах:

— Вземи дрехите, в които ще се преобличаш, и ела при мен. И внимавай, може да има подслушвателни устройства.

Тя се появи след секунди с нова рокля, здрави чорапи и ядосана физиономия. Отключих вратата на моята стая и двамата влязохме. Включих телевизора, където продължаваха да дават някакво момиче, което шумно правеше мръсотии. Ако в стаята наистина имаше подслушвателни устройства, човекът от другата страна на линията със сигурност беше впечатлен и вероятно точно сега се обръщаше към колегата си: „Ей, Игор, скивай какво става. Американският пич току-що се върна от престрелка и веднага се метна връз сътрудничката си. Какво животно, а? Чуй я само как вика. Майчице, нищо чудно, че спечелиха Студената война.“

Извадих чиста униформа, после направих знак на Катрина да ме последва в банята, където пуснах душа и оставих водата да се изтича във ваната — по филмите правят така и се надявах за това да има някаква причина.

Съблякох се по гащета и казах:

— Работата е там, че Арбатов няма представа какво е станало с Морисън. Твърди, че Морисън не е предател, а арестуването му поставя самия него в голяма опасност.

Катрина тъкмо си сваляше полата.

— И това е всичко?

— Не. Той каза, че съм аматьор и това го тревожи.

— Искрено ли звучеше? — попита тя, като си смъкна чорапите и остана по бикини и сутиен.

Разпределяй мислите, напомних си — чистите в предния дял на мозъка, мръсните в задния. Между другото, споменах ли, че бикините й бяха тип „прашка“?

Без да откъсвам очи от нея, отвърнах:

— В него има нещо, което те кара да му вярваш. Разбира се, Морисън също е мислел така и виж какво стана с него.

Тя навлече новата си рокля през главата.

— И според теб Арбатов стои зад нападението?

— Да. Не вярвах, че ще ме познае, но той знаеше кой съм. Направих голяма грешка. Исках да го притисна, но действах прибързано.

Тя седна, за да обуе чорапите си.

— Ти си го уплашил? Това ли е?

— Така предполагам. Той се появи, за да провери кой знае техните знаци с Морисън, видя мен, разбра, че знам за него, и веднага е хукнал обратно към офиса си, за да уреди да ме убият.

— Да ни убият. И двамата.

— Да.

Тя спря да си обува чорапите и вдигна очи към мен.

— А сега, заради доклада от полицията, Арбатов знае и за мен.

— Ами да, така излиза — признах.

Така де, тя беше най-обикновен адвокат от Вашингтон, бях я наел за сто и петдесет на ден, а сега й казвах, че благодарение на отвратителната ми импулсивност двама души от прословутия смъртоносен шпионски апарат на Русия искат да я убият.

Когато гледате някой от прочутите холивудски филми за шпиони, си мислите колко е готино героят — или героинята — да измами всички наемни убийци, да премахне лошите, да спаси света и в края на филма да си легне с хубавицата — или хубавеца. Но в истинския живот финалната сцена е различна: няколко души реват над нечий гроб, при това не на някого от лошите.

Тя обмисли възможностите и попита:

— Според теб той ще опита ли отново?

— Сигурно — признах, както си стоях по долни гащи. — Следващия път няма да действат толкова грубо… изневиделица ще ни сполети автомобилна или самолетна катастрофа — злополука, която може да се обясни с лош късмет. Нещо като: „Ей, да му се не види, тия хора оцеляха в терористична атака, а после взеха, че се качиха на някакъв самолет със счупен двигател и се разбиха. Адски лош късмет, а?“

— Обуй си панталоните.

— Съжалявам.

— Добре, съжаляваш. Но си обуй панталоните — настоя Катрина.

— Наистина съжалявам — не се отказвах.

Тя ме погледна право в очите.

— Ако имах пистолет, щях да те застрелям. А сега си обуй проклетите панталони.

Така и направих.

— Добре — каза тя, като приглади роклята си и прие много делово изражение. — Какво ще кажем в посолството?

— Не можем да им кажем за Арбатов.

— Не, не можем, нали?

Усещаше се, че леко се изнервя, защото вече не работеше просто по делото, а се бореше за живота си. Наплисках лицето си със студена вода и глътнах два аспирина. Спрях душа и двамата излязохме.

Качихме се обратно в колата и аз настоях Хари да кара по големите булеварди — никакви странични улички, никакви пресечки, само най-оживените пътни артерии. Той кимна така, сякаш си беше мислил същото.

Стигнахме след двайсет минути и от рецепцията ни насочиха право към кабинета на посланика. Секретарката му ни въведе веднага, а вътре бяха самият посланик, двама абсолютно непознати мъже и зловещият инквизитор мистър Джаклър. Двамата абсолютно непознати изобщо не се представиха, може би защото не искаха, а може би защото Райзър започна да крещи още с влизането ни:

— Вие двамата, сядайте там!

Ние с Катрина се настанихме на два стола, а Райзър и останалите седнаха на канапетата срещу нас. Истински съд в открито море. Райзър се повъртя няколко секунди, за да намести удобно задника си, преди да започне да пържи нашите.

— Добре ли сте? — попита най-сетне, като първо погледна към Катрина.

— Окей — отвърна тя, после заядливо добави: — Само малко охлузена.

Той премести поглед върху мен.

— А ти си ходил при лекаря?

— Да, сър — отвърнах. — И нямам думи колко съм ви благодарен, че ни измъкнахте от онова полицейско управление. Наистина нямам. Беше много мило от ваша страна.

Той се наведе към мен.

— Дръмънд, не се опитвай да ми се подмазваш.

— Не се подмазвам, сър — излъгах. — Никога не би ми хрумнало.

Лицето му бавно почервеняваше.

— Имам убит офицер. Имам и още един американски офицер и американска гражданка, замесени в престрелка в руската столица. А най-лошото е, че нямам представа какво става. Нали разбирате, че това не ме радва особено?

— В полицията ни казаха, че са чеченците — отвърнах. — Обикновена терористична атака, просто сме били на неподходящо място в неподходящо време.

— Глупости. Винаги си измиват ръцете с чеченците. Какво правехте вие двамата?

Наведох се да отговоря, но Катрина ме изпревари:

— Точно това щях да ви попитам аз, по дяволите.

— Какво?

— Какво ли? — Тя повиши тон и трябва да призная, че и аз със затаен дъх очаквах да продължи. — Идваме тук, за да проведем разследване, а вие ни назначавате шофьор, заради когото едва не ни убиха!

Джаклър почти подскочи на мястото си.

— Този Торянски?

— Той е бил обект на покушението — отвърна тя. — Не е ли очевидно?

И четиримата вече я гледаха изпитателно. Джаклър попита от името на всички:

— И защо да е очевидно?

— Защото Мел ми каза колко съжалява, че ни е забъркал, точно една секунда преди да го застрелят.

— Колко съжалява? — повтори посланикът.

— Нещо друго ли казах? — заяде се Катрина.

Всички се обърнаха към мен и Джаклър попита:

— Вярно ли е това, Дръмънд?

— Добре си спомням думите му, но имаше и нещо друго… Започнах да се чеша по главата и да зяпам тавана, като се опитвах да си спомня какво беше казал — какво не беше казал всъщност, но това няма значение.

— За СВР? — подсказа Катрина.

— Да, нещо за някакви копелета от СВР.

— Това ли е казал? — попита посланикът.

— През прозореца летяха куршуми, така че не чувах много ясно. Но да, копелета от СВР или негодници от СВР, нещо подобно. Във всеки случай, господин посланик, смятам да подам официално оплакване. Двамата със сътрудничката ми бяхме застрашени заради вашите хора.

Райзър се обърна към единия от двамата абсолютно непознати мъже.

— Възможно ли е това?

Мъжът сви рамене.

— Ние дори не се бяхме сетили за тази възможност. Ще трябва отново да преровим всичко, по което работим, за да проверим.

Лицето на Райзър стана тъмночервено.

— И защо не сте се сетили? Това е проклетата ви работа! Защо трябва да седя пред тези хора като пълен нещастник?

— Сър — обади се другият непознат мъж. — Фил искаше да каже, че се сетихме, но отхвърлихме тази възможност като малко вероятна.

— Малко вероятна?

Човекът без име лукаво погледна към Фил и отвърна:

— Да, сър. Торянски беше забъркан в някои неща. Ние просто смятахме, че все още не си заслужава да ви занимаваме с това. Искахме първо да чуем версията на Дръмънд. Стесняваме кръга от възможности. Сега възнамеряваме да проучим нещата по-подробно.

— Да — съгласи се другият абсолютно непознат мъж, който очевидно се казваше Фил. — Не обичаме да ви занимаваме с половинчати теории. Но след като изчистихме тези двамата — и посочи към нас, — знаем точно къде да търсим.

— Историята със СВР, нали? — предположи другият, който вероятно беше подчинен на Фил и сега се опитваше да му отърве кожата.

— Историята със СВР, точно така — твърдо отвърна Фил, като гледаше към посланика, но кимаше към нас. — Която очевидно не можем да обсъждаме в тяхно присъствие.

Катрина изглеждаше запленена от този театър. Гледката на опитни бюрократи, които си играят на „спаси ми кожата“, направо те хипнотизира.

Райзър се обърна към нас и се намръщи.

— Много съжалявам. Адски ми е неудобно. Както виждате, собствените ми подчинени крият информация от мен.

— Случва се, сър — казах аз, вежлив както винаги.

— За бога, само ни дайте шофьор, с когото няма да ни убият — настоя Катрина.

— Разбира се. — Той бързо ни изпрати, заедно с Джаклър, като ръсеше обилно извинения.

Когато останахме сами в коридора, Джаклър ни попита:

— Вие двамата не се будалкате, нали?

— За кое? За Торянски?

— Не се прави на интересен, Дръмънд. Това момче нямаше нищо общо със случая „Морисън“, нали? Той е работил за Морисън, нали така? А вие търсите съучастник и хоп, него го убиват.

— Изобщо не знам за какво говорите. Не си го бях помислял, но наистина изглежда подозрително. Надявам се, че не е вярно. След като го убиха, нямаме никакъв коз срещу Еди.

Той се отдалечи, като клатеше глава, видимо твърдо решен да провери тази работа най-подробно. Щеше да бъде ужасно смешно, само дето един млад армейски капитан, съвсем свястно момче, беше мъртъв.

А освен това някой искаше да убие мен и Катрина.

А освен това бяхме на територията на Арбатов.

А освен това се опитвахме да играем неговата игра.

И като събереш всичко това, излизаше, че е време да си запазим билети за следващия полет до дома.