Брайън Хейг
Кукловодът (4)

4

В първия ми истински работен ден като основен защитник по делото на Уилям Морисън водещата статия на „Уошингтън Херълд“ твърдеше следното: според добре осведомен източник, пожелал да остане анонимен, Морисън за пръв път бил вербуван от офицер на КГБ още през 1988 или 1989 година. Мистър Анонимен знаел това, защото именно тогава започнали да проличават вредите, нанесени от дейността на Морисън. След като Съветският съюз беше изметен в кофата за боклук на историята, офицерът от КГБ, отговарящ за Морисън, просто прехвърлил досието му в новата разузнавателна служба на Русия и продължил да го използва.

През този период Морисън отбелязал няколко много впечатляващи разузнавателни удара срещу Съветите, а по-късно и срещу руснаците, които драматично ускорили кариерата му. В резултат на това той постоянно получавал повишения и специални задачи.

През същия период обаче били разкрити и голям брой жизненоважни разузнавателни операции, а няколко двойни агенти и руски офицери, преминали на страната на американците, били разкрити и впоследствие брутално екзекутирани от руските разузнавателни служби. Тези знаци не останали незабелязани. ЦРУ и ФБР знаели, че сред тях има предател, и безмилостно започнали да го издирват, като в крайна сметка достигнали до Олдрич Еймс и Робърт Хансън — но сега и двете служби трябвало да приемат неприятната вероятност и двамата да са им били подхвърлени от руснаците, за да отвлекат вниманието им от Морисън. А като се има предвид, че Еймс и Хансън не бяха точно дребни риби, може само да се предполага какви предателски рекорди пък беше поставил самият Морисън.

Колкото до поста на Мери като шеф на бюрото на ЦРУ в Москва, за него не се споменаваше. Рано или късно щеше да се появи. Беше прекалено изкусително и сочно парче информация, за да не му обърнат внимание. Ако Морисън беше един вид руска прахосмукачка, той беше погълнал не само това, което беше откривал на все по-важните си постове, но и всичко, което Мери беше научавала, вършейки работата си.

Ала хапката, която наистина раздразни интереса ми, беше споменаването на неговия пряк водещ офицер — или, на жаргона на професионалните шпиони, наблюдаващия го. Не двама наблюдаващи или цял екип — в статията ставаше дума само за един. На адвокатски жаргон това беше факт с особена релевантност.

Пристигнах в офиса в шест, включих кафеварката, напълних една чаша и влязох в кабинета си, за да обмисля положението. Няколко минути по-късно чух как влезе Имелда, а след малко и Катрина. След още няколко минути ги чух да разговарят.

Сигурно Имелда я съветваше да разкара проклетата халка от пъпа си. Катрина вероятно й обясняваше, че ще й запази специално място на опашката за гилотината, когато дойде революцията. Чух тъпи удари и тътрене на крака и се зачудих дали Имелда не я блъска насам-натам в стените.

Към осем и половина вече имах някаква обща представа за това, което исках — или по-скоро трябваше — да направя. Започнах да звъня по телефона, първо в кабинета на шефа на правния отдел на ЦРУ, за да си уговоря среща. После в кабинета на Еди Голдън, за да си уговоря среща и с него. Накрая в кабинета на Клапър — за да уредя да наемат Катрина, да й плащат заплата и да възстановят разрешителното й за работа със строго секретни материали.

Когато излязох, в приемната беше вкарано второ бюро за Катрина, а двете кантонерки бяха с отворени и изпразнени чекмеджета. Имелда и Катрина се бяха подготвили за прилива от документация по делото. Умници.

Двете седяха край импровизирана маса, изненадващо дружелюбно настроени, а между тях имаше две чаши от кафе „Старбъкс“ и остатъци от кейк.

Свих рамене и тръгнах към външната врата.

— Къде тръгна? — подвикна Имелда.

— В ЦРУ, а после да видя Голдън. Няма да съм тук до обяд.

— Не забравяш ли нещо?

— Чакай да видя… куфарче… писалка… бельо… Не, всичко си имам.

— А помощничката ти?

— О, изобщо не съм забравил. Това са срещи за запознаване. Тя може да почака тук.

— Глупости. Тя е адвокат, нали тъй?

— Може дори да те изненадам, като направя нещо полезно — обади се развеселено Катрина. — Знам, че ти е трудно да повярваш.

Наистина ли трябваше да обяснявам какъв е проблемът? Дори ако оставим настрана другите съображения, първото впечатление е много важно в този бизнес, особено когато започваш с най-затвореното общество на планетата. Тя беше облечена със свободно падаща блуза, тесни бричове, сабо и носеше нашийник. От друга страна, може би си заслужаваше да я взема заради шока, който щеше да предизвика. Може би обицата на носа й и халката на пъпа й щяха да задействат металните детектори в ЦРУ. Щеше да е забавно.

След три минути вече летяхме надолу по магистралата „Джордж Вашингтон“. Беше време да опозная тази жена.

— Е, разкажи ми за себе си.

— „Разкажи ми за себе си“? — повтори тя. — Не можа ли да попиташ нещо по-тъпо?

— Най-обикновен въпрос. Кажи каквото ти хрумне.

— Каквото ми хрумне значи. Неомъжена бяла жена без херпеси, с диплома по право от треторазреден университет. Обичам червило „Премиер Руж“ на „Шанел“, редя се на опашки за билети на концертите на Ю Ту и наистина няма да имам нищо против, ако началникът ми не се държи толкова снизходително с мен. Така става ли?

— Чудесно. Но ми се стори, че долових и някакво послание между редовете.

— Престани да го увърташ и ми кажи какво всъщност те интересува — каза тя.

— Нарича се „опознаване“. Когато хората се познават, работят по-добре заедно. Пише го в един учебник по мениджмънт, който четох.

Разбира се, това беше същият онзи учебник, в който пишеше как се провеждат интервюта за работа, така че към този момент достоверността му беше под въпрос.

— Спомена, че родителите ти са руснаци — продължих. Как са се озовали тук?

— Не съм казала, че са руснаци, а че са ме научили да говоря руски. Баща ми беше чеченец, майка ми беше рускинята. Когато се оженили… ами комунистите не обичали чеченците и смесените бракове, така че животът им се стъжнил. Проявили интелигентност. Дошли тук.

— И си отраснала в Ню Йорк?

— В Трайбека, преди юпитата да открият този квартал. Беше приятно място, преди новите строителни фирми да го превърнат в сегашния лъскав ад.

— Кой колеж си завършила?

— Сити Юнивърсити в Ню Йорк. Наложи се четири години да разнасям чинии в разни ресторанти на Бродуей, където натопорчените туристи ме хващаха за задника точно когато се опитвах да вдигна таблата над главата си. Колежът беше кофти преживяване.

Тя помълча малко и попита:

— Свършихме ли вече?

— Почти. Защо поиска да следваш право?

— Искаш да кажеш, какво прави момиче с моята външност в твоята професия?

— Ха, това също е добър въпрос.

— Ако имах цял гардероб с бизнес костюми и куфарче „Дуни и Бърк“, нямаше да питаш. Ела някой път в съда, ще ти скрия шапката.

— Сигурно — отвърнах.

Естествено, и двамата знаехме, че преувеличава.

— И защо наказателно право? — попитах.

— Вече съм аз на ред.

— Кой е казал, че ще се редуваме?

— Не бъди такъв задник — настоя тя. — А ти?

— Какво аз?

— Къде си отраснал?

— Аз съм дете на армията. Постоянно се местехме. Веднага щом се понатрупваха сметки за плащане, заминавахме за друг град.

— Значи затова се хвана с правото, а?

— Не съм го поглеждат по този начин.

— А как го поглеждаш?

— Според мен е добър занаят и достойна професия.

— Еха. Дори успя да го кажеш, без да се разхилиш. — Тя ме изгледа продължително. — И защо точно право?

Показах личната си карта на пазача на портала на ЦРУ и отвърнах:

— Защото, когато все още бях в пехотата, имах лошия късмет да застана пред няколко куршума. После докторите закърпиха парчетата и направиха катастрофална грешка, защото получиха адвокат, а не пехотинец.

— Много тъпо. Надявам се, че си ги скъсал от процеси.

— Ами нали знаеш какво мислят докторите за адвокатите. Те бяха още по-разтревожени от мен.

Спряхме на едно място за посетители на паркинга и се запътихме към входа. Посрещна ни млад мъж с кисела физиономия, който ни раздаде временни пропуски за сградата, съвсем сериозно ни показа как да си ги закачим и ни придружи до асансьора. Направо можеш да се влюбиш в такъв човек.

Изкачихме се четири етажа и слязохме пред кабинета на шефа на правния отдел, където една секретарка с физиономия на скумрия неодобрително изгледа Катрина, а после превзето ни нареди да седнем и да изчакаме. Нямаше да се учудя, ако държи пистолет в чекмеджето на бюрото си. Седнахме и зачакахме.

След около минута един мъж с хубав костюм подаде глава от вратата на кабинета си и не особено дружелюбно каза:

— Влизайте.

Влязохме, какво да правим.

Кабинетът не беше особено голям, но те са такива в повечето правителствени учреждения. На стената беше окачена дипломата му от Бостънския университет, обградена от безчет снимки, на които се виждаше как суетният тип се здрависва или позира с цяла плеяда впечатляващо известни личности.

Хвърлих един поглед на снимките, изпаднах в шок, като осъзнах колко по-ниско стоя от него, изправих се и побегнах навън.

Шегувам се, естествено.

Мъжът се казваше Кларънс О’Нийл, беше към края на четирийсетте и беше стигнал доста далеч по наклонената плоскост, която превръща сравнително атлетичните червенокоси младежи в червендалести набити ирландци със смачкани носове. Очите му облъчваха Катрина с радиоактивен блясък в продължение на няколко секунди, после двамата се изгледахме с неприязън, както е прието между враждуващите юристи. Откъдето и да го погледнеш, Кларънс щеше да е важна част от това дело и вероятно щеше да взема най-важните решения.

Най-сетне той се облегна назад на стола си, прокара ръка през немирната си оредяваща коса и попита:

— Какво мога да направя за вас, майоре? Мис Мазорски?

— Помислих си, че сигурно има смисъл да дойдем тук и да се запознаем с вас — отвърнах. — И може би да се разберем за някакви правила на играта.

— Опасявам се, че не ви разбирам. Това е дело на Военния съд. И няма нищо общо с тази институция.

Направо обожавам да ме разиграват.

— Не ме подтиквайте към крайности — казах. — Вашето управление е изпратило специалния отряд, който е арестувал клиента ми. Имате цели складове, натъпкани с информация, от която се нуждая. Наредете на хората си да ми осигурят достъп до това, което по закон ми се полага да видя, или ще изляза от тази сграда и веднага ще свикам пресконференция.

На лицето му изгря неприятна крива усмивка.

— Всички адвокати на защитата ме плашат с това. И преди сме се справяли с пресата, така че няма да се затрудним. Честно казано, след Световния търговски център съдилищата са много по-благосклонни към нас.

Аз също му подарих една крива усмивка. Готино, а? Съвсем скоро щяхме да се довършим взаимно с тия криви усмивки.

— А колко от тези адвокати се появяваха на пресконференциите, облечени в униформа? Колко от тях имаха разрешителни за работа със строго секретни материали? Колко знаеха как точно да злепоставят това управление, за да получат каквото искат?

Той се изправи и заобиколи бюрото си, за да застане пред мен. Спря на по-малко от половин метър и погледна надолу към лицето ми. Най-старият трик за унижаване на събеседника, описан в учебниците. Остава ти или да го зяпаш в чатала като стар мръсник, или робски да вдигнеш глава нагоре.

Аз избрах робския вариант, ако се интересувате.

— Виж, Дръмънд, предателството на твоя клиент е толкова ужасяващо, че дори не ми се мисли. Разбира се, ти просто си вършиш работата и ако щеш, вярвай, аз ти се възхищавам. Но когато научиш всичко, което е извършил клиентът ти, ти самият ще поискаш да го удушиш. Той е лично отговорен за много повече мизерии, отколкото можеш да си представиш. Все още се опитваме да оценим точния размер на щетите, но е доста вероятно да добавим и обвинение в убийство към държавната измяна.

— Убийство? — обади се Катрина с негодувание. — Глупости.

Ноздрите му се разшириха, когато се обърна да я изгледа. Тя ловко се опитваше да изкопчи още информация. Умница. Добър ход, много похвално.

За съжаление Кларънс не беше стигнал до този пост, правейки глупави грешки. Той прекоси стаята и се загледа навън през прозореца.

— Уилям Морисън не само е дал на руснаците имената на нашите агенти и на руските ни контакти, но е разкрил и вътрешните механизми на нашите външнополитически решения и е спомогнал за избора на контрамерки срещу действия на руснаците, от които може да ви прилошее. В историята на шпионажа няма друг такъв предател.

Тъй като никой от нас не отговори, той продължи:

— Клиентът ви е майстор на двойната игра. Работил е точно под носа ни повече от десет години и е заблудил всички. В продължение на три години Мери Морисън оглавяваше специалния отряд, натоварен да разкрие предателя. Спали са в едно легло всяка нощ, така че трябва да ми простите неохотата да споделяме информацията. Няма да организираме блокада, за да ви попречим да се възползвате от нея. По дяволите, вече назначих двайсет души, които да я пресяват. Но не тръгвай на бял кон, Дръмънд. Няма да мине.

Опитвах се да попивам всяка дума, но ме разсейваше новото, случайно изтървано разкритие. Мери Морисън е била начело на отряда за издирване на предателя — спала е с човека, за когото сега бяха убедени, че е търсеният изменник. Ако Морисън наистина беше предател, то коварството на измамата надхвърляше всякакви представи.

Изправих се и Катрина ме последва.

— Мистър О’Нийл, благодарим ви за отделеното време. С нетърпение ще очаквам резултатите от работата на екипа ви в най-скоро време.

На лицето му изгря самодоволна усмивка и остана там, докато се измъквахме през вратата. Кларънс срещу Дръмънд. Резултат: един на нула.

Когато се върнахме в колата, Катрина каза:

— Боже, доста добре се справи.

— Мерси.

— Не говорех сериозно.

— Знам.

— Пропускам ли нещо? Какво беше това за жена му?

— Мери Морисън е била началник на московското бюро на ЦРУ. Нали ги знаеш вашингтонските съпружески двойки от политици, за които пишат по списанията? Бил и Хилари. Боб и Елизабет Доул. Семейство Морисън са точно същото, но в света на свръхтайните агенции. А, между другото, аз ходех с жена му в колежа.

Опитах се да го кажа бързо, но Катрина имаше остър слух.

— Ходел си, а? И не те е навила тя да защитаваш съпруга й? Кажи ми, че не е истина.

— Важното в случая е, че той се е навил да го защитавам — казах, като отговарях на въпроса й само отчасти.

— Значи и с него се познаваш?

Кимнах.

— Колко добре се познавате? — настоя тя.

— Повече, отколкото би ми се искало.

— Защо така?

— Защото е гадняр.

— Защото е гадняр? И това е всичко?

— Добре де, как ти се струва това? Амбициозен, потаен, арогантен, егоистичен мазен задник.

— По-цветисто е, но защо ми се струва, че ти липсва обективност?

— Какво не му е обективното? Човекът е задник, всичко тръгва оттам.

Тя мъдро реши да смени тактиката.

— Бях останала с впечатлението, че вие поставяте само способни хора на такива високи постове. Само не ми казвай, че Холивуд е по-близо до истината.

— Не съм казал, че Морисън не е способен. Работил съм веднъж с него, още когато бях в пехотата. Даже преди той да се запознае с Мери.

Тя се облегна на вратата.

— Разкажи ми за това.

— Командвах отряд, който беше получил заповед да унищожи терористична клетка, планираща убийството на някакви американски дипломати в Израел. Нашите агенти бяха прехванали няколко от техните съобщения и някой реши да нанесем изпреварващ удар. Морисън беше офицерът за свръзка от разузнаването. Нямах оплаквания в това отношение. Знае си работата.

— А в кое отношение имаше оплаквания?

— В лично. Държеше се арогантно с хората ми. Започна да ни учи как да се подготвим за мисията, как да я планираме, как се варят яйца. Помолих го да не се меси, а той грубо ми напомни, че е полковник, а аз съм лейтенант. Започна да се гласи да дойде с нас. Отказах му, защото не беше включен в екипа, не беше проверен, нито обучен. Беше опасно за него, както и за нас.

Не беше трудно да се досетиш какво стана после.

— Но той дойде въпреки всичко?

— Някакъв генерал, негов приятел, пусна връзки. В края на краищата се озова в нашия самолет.

— И това беше проблем?

— Предполагам, че зависи от гледната точка.

— Доколкото мога да преценя, засега разполагам само с твоята.

— Приземихме се на брега на трийсет и два километра северно от Бейрут, после слязохме пеш до шиитския квартал. Всички бяхме облечени като араби, с боядисани в черно коси и мустаци, с потъмнена кожа. Морисън постоянно се разпореждаше с екипа ми. На няколко пъти се спречкахме и той стана раздразнителен, така че и аз станах раздразнителен. Не можех да разбера какво цели с тия номера. Предполагах, че просто иска да се разпише в някоя и друга операция, та да има какво да разказва на внуците си. Оказа се, че съм го подценил.

— Как така?

— Целта за поразяване не отговаряше на предварителните данни. Никой не беше виновен, просто така стана. Използвахме бинокли за нощно виждане, за да огледаме мястото, и открихме близо двайсет души вместо шестимата, за които ни бяха предупредили. Цялата мисия беше отрепетирана до последния детайл, а аз разполагах само с осем души. Морисън настоя да бием отбой. Аз казах, че просто ще променим плана в движение. Терористичната атака беше планирана за след четири дни, така че това беше единствената ни възможност. Той продължи да настоява и аз чак тогава разбрах каква игра играеше. Беше подставено лице. Онези от разузнаването се бяха застраховали, в случай че са объркали информацията и мисията тръгне на зле. Морисън беше нещо като бюрократичен бушон.

Тя кимна, сякаш в това имаше някакъв смисъл.

— И?

— Вързахме го, запушихме му устата, унищожихме целта и го прибрахме на връщане.

— И ти си човекът, който продължава да му се сърди? Какво пропуснах?

— Най-хубавото. Ние се върнахме в Брат, а той — обратно в разузнавателната си част в Мериленд. Минаха няколко месеца и нашият екип получи заповед да присъства на някаква церемония. В уречения ден Морисън се появи с приятелчето си, генерала, и малко по-късно някакъв лигльо вече четеше поздравителната реч за Морисън, който получаваше „Сребърна звезда“ за проявена храброст. Обра лаврите за цялата операция — планирането, провеждането, дори за проявена храброст по време на самите бойни действия.

— Разбирам.

Тя се загледа през предното стъкло, а докато стигнем до офиса на Голдън, аз се чудех как ще овладея емоциите си, за да защитавам нещастното копеле.

Адресът, който ми бяха дали, се оказа голям модерен бизнес център на Четиринайсета улица, на няколко пресечки от Белия дом. Взехме асансьора до дванайсетия етаж, вратите се плъзнаха встрани и насреща ни се изтъпаниха двама свирепи негодници с насочени към гърдите ни картечни пистолети „Узи“. Еди наистина знае как да посреща гостите си.

Усмихнах се малко притеснено.

— Аз съм майор Дръмънд, а това е мис Мазорски. Имаме среща с майор Голдън.

Този отдясно прошепна нещо в ревера си и отнякъде незабавно се появи още един пазач. Наместо „Узи“ този носеше огромен черен пищов в кобур под мишницата, който и дете би забелязало — беше си свалил сакото, за да не го пропуснем.

— По дяволите, момчета, никой не ме е предупредил, че това ще е купон с пистолети. Щях да си донеса и моя, та всички да ги извадим и да си ги мерим.

Никой не се усмихна.

— Не ги дразни — обади се Катрина. — Не ми се вярва днес да са ги хранили.

Това си беше доста по-смешно от моята реплика, но при определени обстоятелства нямам нищо против да бъда надминаван от учениците си.

Новият пазач ни повика с пръст и ни поведе през няколко коридора, покрай многобройни кабинети, в които с тихо бръмчене се вършеше някаква работа. Каквато и да беше тази агенция, очевидно притежаваше целия най-горен етаж от сградата. Еди сигурно се чувстваше като в рая. Егото му бездруго беше раздуто донемайкъде, но стига да го поръсиш с малко вълшебен прах, например собствена въоръжена охрана и няколко десетки специални помощници, току-виж, се превърнал в летящото слонче Дъмбо. Изобщо не ми се ходеше на тази среща.

Най-сетне ни доставиха в една празна конферентна зала и ни казаха да почакаме. Така че почакахме. После почакахме още малко.

Срещата ни беше за единайсет часа. В единайсет и двайсет вратата се отвори със замах и вътре влезе самият Еди, следван от десетина раболепни помощници. Просто прииждаха през вратата, а аз разпознах само Карън Збровня — в униформа, за разлика от Еди, който беше издокаран в изключително добре ушит син костюм от фина вълна.

Да кажа още нещо за Еди. Представете си Робърт Редфорд, преди да остарее, да се сбръчка и да се покрие с петна, добавете вежливата убедителност на Уилям Уебстър и разбъркайте с моралните задръжки на разгонена гърмяща змия.

Еди е всичко това и много повече. За военното право той е като Бейб Рут за бейзбола — носител на повече награди и рекорди от всеки друг в историята. Поне веднъж някой го беше казал за него, а той очевидно му беше повярвал толкова истински, че оттогава изпращаше бейзболни бухалки с автографа си на всеки, когото победи в съда. Много от нас имат такива бухалки — аз имам дори две — и всички тайно си мечтаем един ден да разбием красивата глава на Еди с тях.

Той заобиколи масата, като присвиваше очи и небрежно питаше:

— Дръмънд, нали така? Не сме ли се срещали някъде?

Това беше неговият поздрав със запазена марка, който отправяше към всичките си противници — гадният начин да каже: „Ти си толкова незначителен, че почти не те помня.“

— Аха — отвърнах. — А ти кой си? Имам среща с някакъв задник на име Еди Голдън. Той тук ли е?

Беше доста глупава реплика и Еди незабавно се засмя: тоест това беше адски аматьорско и детинско, но пък той беше толкова великодушен, че просто нямаше да му обръща внимание, вместо да ми го набута обратно по най-остроумния начин. Което всъщност си беше най-остроумният начин.

Кохортата му от почитатели побърза да се присъедини с възхитени подхилквания. Аз бързо добавих:

— Това е помощничката ми Катрина Мазорски.

— Господи боже, Дръмънд. Къде я намери пък тази?

Той се засмя, като предизвика съответното кокоше ехо в дъното на залата. Катрина го прие спокойно, като скръсти ръце на гърдите си и търпеливо изчака смехът да затихне в хихикане. После се ухили.

— Много си забавен, Еди.

— Знам.

— „Къде я намери пък тази?“ Нали това каза?

— Точно това казах.

Усмивката й изчезна.

— И какъв е подтекстът, Еди?

— Сама се сети — отвърна той, без да излиза от ролята на нахалното копеле.

— Не мога. Помогни ми, моля те. „Къде я намери пък тази?“ Какъв е подтекстът? Защо всички се засмяха?

Хихикането в дъното заглъхна. Еди внезапно осъзна това, което всички вече бяха разбрали.

— Няма никакъв подтекст — каза той, като рязко премина в защита.

— Все някакъв трябва да има, Еди. Надявам се, че не е полова дискриминация. Та какъв е? Откъде намери тая фуста? От коя канавка е изпълзяла? Или какво?

— Просто исках да кажа нещо като, откъде е тя? От Вирджиния? От Ню Йорк?

Катрина подпря брадичка на ръката си.

— И това е смешно?

— За някои хора очевидно е смешно.

Тя го изгледа заплашително.

— Аз не смятам така. Ти мислиш ли, че е смешно?

— Ами не, по-скоро не.

Тя рязко се завъртя към мен. Намигна ми и направи малък, неприличен жест с ръка. Ето това вече беше смешно. Поне на мен ми се струваше доста смешно. Еди не смяташе така и начупено заобиколи масата в обратната посока.

Почаках да седне, преди да го попитам:

— И кои са изтъкнатите ти колеги?

Той спря да се цупи и се пробва с една широка усмивка.

— Няколко от членовете на нашия прокурорски екип, съставен от служители на различни агенции. Очевидно не можех да събера всички в тази стая — по дяволите, едва ги събирам на трите етажа, които ми предоставиха. Ха-ха-ха. Така че лично избрах неколцина ключови служители, които да присъстват.

Това беше много изискан начин да ми каже, че зад него стои цяла армия от юристи, което и сам си знаех, но пък на Еди винаги може да се разчита да ти набие нещо в главата.

Той избута стола си назад, вдигна го на задните крака и качи собствените си крака на масата с подметките към мен. В Азия този жест се смята за непростима обида. Еди небрежно сведе поглед и започна да си играе с ноктите на ръцете си, сякаш ги чистеше — пълен фарс, защото той никога няма кал под ноктите.

— Е, Дръмънд, ти поиска тази среща. Защо?

— Просто си помислих, че не е лошо всички да се запознаем.

— Вече се познаваме. Ние с теб сме се срещали два пъти в съда. Нещо друго?

Още един добър ход — по този начин прехвърляше на моите плещи задължението да водя срещата.

— Няколко процедурни въпроса — отвърнах. — Решил ли си вече какви обвинения ще повдигнеш?

— Още не. Твоят клиент е извършил толкова много престъпления в разстояние на толкова продължителен период от време, че вероятно ще се възползваме от целия допустим срок от трийсет дни, за да формулираме пълния набор от обвинения. Засега… само държавна измяна.

Това потвърди първото ми подозрение. Ето какво се готвеше: Еди щеше да изчака до последния момент, за да изстреля наведнъж цялата канонада от обвинения, като ни принуди да разчепкаме доказателствата, притиснати от опасно краткия срок, за да решим как ще отвърнем на лавината от разкрития.

— Ясно — отвърнах и се постарах да си придам заплашително изражение. — Говорих с О’Нийл и той ми каза, че твоите хора разсекретяват доказателствени материали, които да предадат на моя екип. Ще ти кажа същото, което казах на него. Ако скоро не започна да получавам тези материали, ще прибегна до пресконференциите. Освен това ще поискам прекратяване на делото на основание възпрепятстване на правосъдието.

Еди за пръв път вдигна очи от ноктите си.

— Това би било много глупаво, Дръмънд.

— Не и от моя гледна точка. Вярно ли е, че двамата с капитан Збровня от месеци работите в сътрудничество с екипа, който арестува моя клиент?

— Споделяха с нас някои факти в хода на разследването — измъкна се той, като отново се зае да изучава ноктите си.

— Значи сте имали достатъчно време, за да прегледате доказателствата и да съставите обвинението. Нито един съдия няма да прояви съчувствие. И ако не получа списъка с обвиненията и доказателствата навреме, наистина ще поискам прекратяване на делото, а ти ще трябва да обясняваш на съдията за какво си пропилял месеците преди ареста.

Еди отново пусна широката си ослепителна усмивка. Цялата история му беше много забавна.

— Няма да стане, приятел. Никой никога не е работил толкова здраво, за да изясни някой случай. Имам цяла кантонерка с бележки и молби, която ще покаже на всеки съдия колко съм отдаден на случая. Нали така, колеги?

Почитателите му започнаха да кимат яростно, сякаш искаха да кажат: „Да, наистина, никой не работи повече от нашия шеф. Той просто е страхотен. Не мислите ли, че е невероятен? Ние точно така мислим.“

— Колкото по-скоро се запознаеш със случая — продължи Еди, — толкова по-бързо ще разбереш в какви лайна си нагазил. Никога не съм виждал по-предрешено дело. И ще те помоля да пледираш, че е невинен, защото с огромно удоволствие ще ти го набутам отзад.

С всички сили се постарах да запазя напълно неутрална физиономия, но израженията от другата страна на масата ми подсказаха, че не съм успял. Изправих се, преди да е станало още по-зле.

— Смятам, че днес постигнахме всичко възможно. Ще изчакам да видя доказателствата.

Когато седнахме в колата, се обърнах към Катрина:

— Е? Как ти се стори?

Това беше първият й сблъсък с тежката артилерия на закона. Изглеждаше потресена. Просто си седеше и гледаше през предното стъкло.

— Той определено спечели този рунд — каза накрая.

— Окей, освен това? — изръмжах, като вече съжалявах, че съм я попитал.

— Изглежда много, много добър. И всички, изглежда, са много, много силно убедени, че делото им е в кърпа вързано.

Засмях се.

— Прокурорите винаги се стараят да оставят такова впечатление.

Тя отново се загледа през стъклото. Аз също.