Брайън Хейг
Кукловодът (31)

31

Трябваше да почукам четири пъти на вратата на Катрина, преди да ми отвори, и няма да повярвате какво облекчение изпитах, когато я видях по халат, с мокра и разчорлена коса и невярващо и определено неприязнено изражение.

Веднага щом ме пуснаха ченгетата, ми хрумна, че щом аз съм се превърнал в мишена, може би това се отнася и за нея. И ето, сега стоях на прага и се преструвах, че още сме най-добри приятели.

— Какво искаш? — попита тя възможно най-неучтиво.

Аз й се усмихнах, за да я спечеля.

— Може ли да вляза? Моля те.

Тя въздъхна и отстъпи встрани. Що се отнася до апартамента й, нямаше с какво да се похвали — живееше в лилипутско жилище, където всичко ти е подръка, с мебели трета употреба и няколко растения в саксии за цвят. Но пък беше изрядно подредено, леглото беше оправено, чиниите — прибрани и всичко беше чисто. А кой би предположил, че тя е маниачка на тази тема?

— Имаме проблеми — казах. — Тази сутрин пак се опитаха да ме убият.

Тя спря да недоволства от присъствието ми и, изглежда, се разтревожи.

— Какво стана?

— Двама бандити ме нападнаха на паркинга, когато излязох от къщи. Единият имаше пет бона в джоба си. Били са наемни убийци.

— И?

— И, ами, аз ги убих.

Отне й няколко секунди да го осмисли.

— И защо си дошъл тук?

— Защото ти може да си следващата.

— Добре съм. Никой не ме притеснява.

— Това не означава, че няма да започнат.

Тя безизразно погледна часовника си.

— Имам среща след трийсет минути. Наистина трябва да побързам.

Проблем в общуването може би? Ясно, че още ме мразеше и искаше да ме разкара, но моментът изобщо не беше подходящ.

Раздразнено размахах ръце.

— Катрина, чуваш ли какво ти говоря? Някой се опита да ме убие. Може да се опитат да убият и теб!

— Защо? Аз не работя по случая, значи не съм заплаха.

Поклатих глава.

— Те може и да не го знаят. Или да се тревожат, че знаеш това, което знам и аз.

— Имам много важна среща — настоя тя. — Кандидатствам за работа. Колкото и странно да ти звучи, в тази страна имаш нужда от пари, за да ядеш. Трябва да се обличам.

— Може и да не доживееш до следващото хранене. Чуй ме, моля те…

Бърза като светкавица, тя измъкна нещо от джоба си и преди да успея да кажа „ох“, към стомаха ми беше насочен автоматичен нож.

— Мога да се грижа сама за себе си — каза тя.

Еха. Отвори вратата и ме остави с категоричното впечатление, че очаква да я използвам по предназначение. Направо е изумително колко раздразнителни могат да станат хората. Но пък жените не са като мъжете. При тях спомените са свързани с чувствата — опасна комбинация.

Излязох и вратата се затвори зад гърба ми. Взех асансьора и си тръгнах, но не отидох далеч. Вместо това пресякох улицата и заех позиция зад един неправилно паркиран камион, за да наблюдавам входа на нейния блок.

Трябваха ми няколко секунди, за да проуча обстановката. Катрина не живееше в най-добрия квартал. Наоколо се препъваха пияници, а няколко бездомници си бяха устроили лагери по пейките или във входовете, като се надяваха да съберат малко топлинка. Пред местния денонощен висяха няколко тийнейджъри и се наливаха с бира в девет сутринта. Говореха глупости и се опитваха да се впечатлят един друг, както правят начинаещите амбициозни престъпници. Ако човек си търсеше заподозрени, нямаше да срещне никакви трудности.

След двайсет минути Катрина изскочи на бегом от блока си, стиснала дамската си чанта под мишница, точно както правят опитните жени в такива квартали, за да не им ги дръпнат и да избягат с тях.

Дадох й преднина, после пресякох улицата и я проследих. Предположих, че в нейния блок няма подземен, пък и никакъв гараж, значи трябваше да търси място за паркиране в околните пресечки, както повечето хора във Вашингтон. Просто градът е такъв. Тя стигна до края на улицата и зави наляво. Огледах се, за да видя дали някой я следи или проявява необичаен интерес. Нямаше никого, така че отново се затичах, за да не я изпусна от поглед.

Докато завивах зад ъгъла, един скитник стана от пейката си и я последва. Беше на двайсетина крачки зад нея и наистина приличаше на скитник, мръсен и чорлав, с раздърпани парцаливи дрехи. Странното беше, че движенията му не бяха като на неудачник, който се прехранва с подаяния, постоянно замаян от марихуана, алкохол или каквото там може да си позволи. Изглеждаше като енергичен убиец, който преследва плячката си — особено с касапския нож, който извади от джоба си и стисна в дясната си ръка.

— Бягай, Катрина! — изкрещях и се опитах да преценя разстоянието, като се питах дали ще успея да стигна до нея, преди да е вдигнал ножа и да го е забил в главата й.

Мъжът се обърна и ме погледна в момента, в който тя се обърна и видя него и ножа му. После той отново се завъртя към нея, на разстояние около три метра, а аз бях поне на двайсет.

Без да се впечатли особено, Катрина бръкна в чантата си, измъкна един малък спрей и го насочи към лицето му. Мъжът вече беше замахнал с ножа, когато струята го блъсна с всичка сила. Той се забави за секунда, после замахна отново, но Катрина вече беше отстъпила встрани, така че острието разсече въздуха.

Точно тогава пристигнах и аз. Ударих го в тила, по-скоро за да му привлека вниманието, а не да го нараня. Той веднага се завъртя, като кашляше и търкаше очите си с една ръка, а с другата размахваше касапския нож.

Нямаше представа кой съм, освен че съм враг. Започна да описва полукръгове с ножа, докато бършеше очи с другата ръка. След малко спреят спря да действа и той стана по-точен.

Касапският нож е ужасно оръжие. В ръцете на трениран убиец един удар с него е достатъчен. А аз нямах оръжие. Чакайте, всъщност май имах. Бръкнах в джоба си и извадих една химикалка. После го ритнах в пищяла и се хвърлих към него, като се надявах да не успее да вдигне ножа навреме.

Стоварихме се на цимента — той се опитваше да забие ножа в главата ми, а аз силно замахнах с дясната си ръка и забих химикалката право в дясното му око. Предполагам, че от адреналина не можех да преценявам движенията си, защото я забих на десетина сантиметра навътре в мозъка му. Усетих как тялото му се стяга и подскача, после той нададе ужасяващ, но за щастие кратък писък.

Претърколих се встрани, а Катрина ужасено се вторачи в синята пластмасова химикалка, която стърчеше от окото му. Макар че не обичам да проявявам цинизъм в подобни случаи, я измъкнах оттам и я прибрах в джоба си, защото отпечатъците ми бяха по нея, а не исках полицията да научава, че съм бил там. Тази сутрин вече бях убил двама души и нямаше да ми повярват, ако ме видеха с още един труп и извинителна усмивка: „Брей, пак попаднах на някакъв убиец, какво съвпадение, просто да не повярваш!“

Станах и сграбчих Катрина за ръката, после я задърпах надолу по улицата. Няколко от хлапетата, които пиеха бира пред денонощния, завиха зад ъгъла, привлечени от писъка на мъжа, и хубавичко ни видяха, докато се изнасяхме. Нямаше какво да направя по въпроса, освен да се върна и да ги заплаша с окървавената си химикалка. От външността им можеше да се заключи, че това би било глупава идея. Кварталът беше от тези, в които децата получават първото си „Узи“ като подарък за седмия рожден ден. Така или иначе, ако имах късмет, те бяха от онзи тип хлапета, които никога няма да съобщят в полицията, за да запазят кварталната си чест. А дори и да свидетелстваха, какво щяха да кажат? Че са видели мъж и жена да се отдалечават на бегом от местопрестъплението?

Двамата с Катрина ту бягахме, ту крачехме пресечка след пресечка, докато се уверих, че до трупа има достатъчно голямо разстояние, така че дори полицейското претърсване на квартала няма да ни хване. Най-сетне я замъкнах в една пицария и двамата се скрихме в едно сепаре в дъното.

Тя отвори чантата си, измъкна носни кърпички и ми ги подаде.

— Избърши си косата. Опръскана е с кръв.

— Мерси — казах и го направих.

Тя кимна.

— Винаги ли забавляваш момичетата по този начин?

— Невинаги.

— Нищо чудно, че си ерген на трийсет и девет.

— Аха, нищо чудно.

Добрата новина беше, че чувството й за хумор се връщаше. Какво означаваше това? Ако й уредиш да я убият, изведнъж пак започва да те харесва. Интересно.

— Какво стана там? — попита.

— Нямам представа — признах си. — Но сигурно са същите хора, които се опитаха да ни убият в Москва.

— Не е задължително.

Беше права, разбира се. Можеше да ни преследват две различни групировки. Можеше да са и десет. Но да си прав и наистина да си прав са различни неща. Бяха същите копелета, сигурен бях. Тя също.

Станах, отидох на бара и поръчах пица — отчасти защото бях гладен, а отчасти защото не исках да привличам вниманието на собствениците, които бяха останали с извратеното впечатление, че сепаретата им са запазени за клиентите на заведението.

Когато се върнах на масата, Катрина си играеше с една салфетка и зяпаше в ръцете си. Изглеждаше напълно спокойна. Беше почти невъзможно да познаеш за какво мисли, а именно че току-що едва не са й разцепили главата с касапски нож.

— Добре се справи — казах. — Трябва кураж да извадиш спрея в точния момент.

— С практика всичко се постига. Израснала съм в Трайбека в най-добрите години на това предградие, когато животът винаги беше интересен. — Очите й се разходиха из ресторанта, после попита: — Какво ще правим сега?

— Няма да се връщаме в апартаментите си. Няма да използваме колите си. Най-добре да предположим, че имат добра връзка помежду си и стават все по-отчаяни.

— Полицията? ФБР?

— В крайна сметка, да. Но първо трябва да решим какво да им кажем.

Тя кимна, защото и двамата бяхме адвокати, а адвокатите винаги мислят първо какво да не кажат на полицията. Не че някой от нас щеше да излъже, но винаги присъства тънкият въпрос за точните параметри на информацията, която ще споделиш. Бяхме се запознали с най-строго охранявания таен източник на ЦРУ, укрихме истината, когато някой се опита да ни убие в Москва, напуснахме местопрестъплението и със сигурност объркахме още няколко неща — най-малкото оставихме разни боклуци по улиците, — така че можеше да имаме сериозни проблеми със закона. Нямах ни най-малко съмнение какво ще ми направи генерал Клапър, когато тази история излезеше наяве. Ако не трябваше да мисля за толкова други неща, щях да започна да планирам кариерата си, след като ме уволнят от армията.

Така или иначе, вече бяхме преминали границата, до която ни интересуваше юридическата ни кариера.

— Съгласна ли си, че сме се натъкнали на нещо толкова важно, че може да ни струва живота? — попитах.

— Абсолютно — каза тя и предвид обстоятелствата беше съвсем права.

— Съгласна ли си, че Морисън е невинен и някой се опитва да ни спре, преди да го докажем?

Тя се поколеба, после с много адвокатски тон попита:

— Би ли обяснил това?

— Доказателствата подсказват, че Морисън е бил натопен. Може да се спори от кого, но който и да го е направил, той не иска нещата да се разкрият. Двамата с теб сме напипали нещо — някъде, в някакъв момент, — което ни поставя в опасност.

— Добре — съгласи се тя много практично.

— Какво сме напипали?

— Ти си човекът с теориите. Ти ми кажи.

— Какво ще кажеш за това — започнах, а тя се наведе към мен и внимателно загледа лицето ми. — Каква е целта на цялото упражнение? По какво е работила Мери през цялото време? Какво са постигнали с арестуването на Морисън?

— Предателят в техните редици.

— Точно така. В ЦРУ и ФБР са знаели, че някой дава на руснаците информация, важна и опасна информация. Хванали са много дребни риби и дори някои по-големи — Еймс и Хансън, — но това не решавало проблема. Ловците на шпиони продължавали упорито да бачкат, да проверяват следите, да гонят плячката си. В края на краищата щели да го хванат — него или нея. Било само въпрос на време и късмет. Така че руснаците им пробутали Морисън. Закопали го с достатъчно доказателства и по този начин осигурили отговор на почти всички открити въпроси.

— Значи шпионинът продължава да действа?

— А по някакъв начин ние сме го застрашили.

Момичето зад щанда извика моя номер, така че отидох и взех пицата. Известно време седяхме и дъвчехме мълчаливо. Това, което бях казал, имаше смисъл. Не беше непременно вярно, но имаше смисъл. Имаше и други възможни обяснения, но ако бях прав за невинността на Морисън, трябваше сериозно да обмислим тази възможност.

А ако се съгласите с това, трябваше да се съгласите и със следното: човекът, който беше натопил Морисън, беше положил сериозни усилия. На първо място трябваше да са подхвърлили слуха на ЦРУ. Заложили са документи, покрити с неговите пръстови отпечатъци, в онзи сейф в Москва, а после са ги предали на ЦРУ.

От всичко това следваше този извод: виновникът беше интелигентен професионалист с огромни възможности, някой от ЦРУ или СВР, който познаваше разузнаването отвътре. Вероятно, а може би дори определено, това беше човек, който беше пуснал пипала и в двете агенции.

Най-сетне Катрина каза:

— ФБР няма да повярва на нито една дума. Ще си помислят, че сме двама мазни адвокати, които просто се опитват да отърват клиента си.

— Да, сигурно така ще си помислят — съгласих се, докато дъвчех едно особено мазно парче пица пеперони и се опитвах да не забелязвам приликата му с веществото, което беше изскочило от окото на убиеца само преди час.

— Имаш ли някакви идеи как да се справим с този проблем? — попита тя.

Вместо да отговоря, аз попитах:

— Какво знаеш за детекторите на лъжата?

— Каквото са ни учили в юридическия. Смятат се за много достоверни. Направили са им някакви тестове и излиза, че са деветдесет и осем процента сигурни.

— Спомняш ли си откъде идват другите два процента?

— Припомни ми.

— Детекторите на лъжата отчитат промяната в температурата на тялото и биологичния ритъм. Но има химически вещества, с които може да се заблуди машината. Предполага се, че можеш дори да тренираш тялото си така, че да ги побеждаваш, например с будистки техники за медитация, при които отделяш съзнанието от тялото си.

— Накъде води това?

Преглътнах тежко няколко пъти, преди да продължа:

— Да поговорим за Мери.

Лицето ми придоби мрачно изражение.

— Снощи отидох да говоря с нея. Не беше много приятно.

— Точно колко неприятно?

— Тя призна, че е помогнала да хванат съпруга й. Свързали са се с нея още преди месеци. Не знам доколко е замесена, но сигурно е дълбоко, защото са й докладвали за разкритията си.

Повъртях се от неудобство, после добавих:

— Тя, ъъъ, освен това призна, че се е съгласила да свидетелства за Еди.

Катрина побутваше из чинията едно парче пица и тактично отбягваше погледа ми.

— И според теб това не е всичко?

— Не знам. Тя каза, че управлението имало източник, който им е съобщил за предателството. Не знам дали не лъжеше, защото в момента ми е малко трудно да й вярвам.

Пропуснах много, но Катрина беше умно момиче и щеше да попълни празнините. Например защо Мери изобщо ме умоляваше да поема този случай? Може би зашото знаеше, че ще съумее да ме манипулира емоционално. Може би защото бях типичният глупак, от когото се нуждае всеки мошеник — влюбеният до уши, който се лъже толкова лесно, че не може да отвори очи и да види истината.

Катрина мъдро си мълчеше, така че най-сетне аз разчупих леда.

— Е, да поговорим за Мери.

— Добре. Като начало никой не е бил в по-удобно положение, за да натопи съпруга й. Да, тя наистина му е казвала всичко за работата си, но обратното също е вярно. На второ място, можела е да влиза в кабинета му всеки ден, да краде документи, да взема каквото поиска и никога да не се притеснява, че охраната ще я провери. Трето, заместникът на Морисън каза, че тя е била наясно с всичко в кабинета му. Притежавала е всякакви оръжия, които да използва срещу него.

— Когато се срещнах с нея снощи, както споменах, тя призна, че екипите за подслушване на телефоните и детективите са докладвали всичко на нея. Имала е пръст навсякъде. Знаела е точно кои бутони да натисне и как точно да задвижи нещата.

Катрина изведнъж откъсна очи от моите и се загледа в масата, сякаш се сети за нещо друго.

— Какво има? — казах.

— Снощи си се срещал с нея, така ли?

— Да.

— И тя знаеше, че сме в Москва, нали?

— Да. Е, и?

Катрина замълча. Нямаше нужда от обяснение. Беше ми подсказала отговора, но сам трябваше да измина болезнения път до него. В края на краищата нямаше друг възможен отговор, колкото и смазващ да беше този. Мери беше уредила покушенията срещу нас. Със сигурност притежаваше влиянието и възможностите да го направи. Като бивш шеф на московското бюро определено познаваше достатъчно бандити, за да ни премахне. А като дългогодишен жител на Вашингтон нямаше да се затрудни да наеме няколко улични отрепки, за да ни убият. По дяволите, парите със сигурност не бяха проблем.

Но защо? Какво бях направил, за да поиска да ме премахне? Дали се тревожеше, че ще разкрия Алекси? Или пък е усетила, че двамата с Катрина се приближаваме към нея? Или и двете?

Катрина внимателно оглеждаше една хартиена салфетка.

— Е, какво да правим оттук нататък?

— Нагазили сме прекалено надълбоко. Трябва да съобщим на ФБР.

Тя кимна и аз добавих:

— Познавам един тип. Преди беше военен адвокат, после се уволни и започна работа в голяма адвокатска фирма, но така и не го избраха за съдружник, затова отиде при федералните. Джими Белафонте. Не съм го виждал от седем години, но последно чух, че работел в централата. Не е най-острото оръжие, с което разполагаме, но ще свърши работа.

Отидох до телефона и се обадих на „Справки“, за да ми кажат номера на централата на ФБР, след това им позвъних и помолих оператора да ме свърже с Белафонте. Секретарката, която вдигна, каза:

— Отдел „Финансови машинации“.

— Търся Джими Белафонте. Казвам се Шон Дръмънд. Тя ме свърза веднага и един глас каза:

— Специален агент Белафонте.

— Джими, обажда се Шон Дръмънд. Не знам дали ме помниш.

— Естествено, че те помня. Военният адвокат, нали? А по новините казаха, че защитаваш Морисън.

— Същият Дръмънд. Трябва да се срещнем — насаме.

— Да си припомним старите времена, а? Нямам нищо против, братче, но съм зает до края на седмицата. Става ли следващия четвъртък?

— А става ли някъде близо до твоя офис след четирийсет и пет минути? Тази сутрин убих трима души и трябва да си поговоря с някого за това.

— Има ли причина да не се срещнем в кабинета ми? — попита той, внезапно разтревожен.

— Да, не искам да ме застреля някой снайперист, докато влизам през парадния вход на централата. Знам, че звуча като параноик, но трябва да ми повярваш, имам сериозна причина. Обаждам се на теб, Джими, защото ти имам доверие.

— На главната улица в Джорджтаун има книжарница на „Барне енд Ноубъл“, в която има кафене. Искаш ли там? — попита той без особен ентусиазъм.

— След четирийсет и пет минути ще бъда там — казах и затворих, преди да е размислил.

До този момент се бях държал неописуемо глупаво. Играех на пясъчника на чуждите деца и само аз бях толкова сляп да не видя, че не ми е там мястото. Всички ме бяха предупредили: собственият ми клиент, Мери, Алекси. Но покаченото ми либидо заглушаваше всякакви предупреждения. Без малко да успея да унищожа и себе си, и Катрина.

Някой не пестеше средства, за да докаже доколко са ограничени възможностите ми.